В началото на октомври 2025 г., докато политическото му бъдеще висеше на косъм, френският премиер Себастиен Льокорню, подал оставка и впоследствие повторно назначен, обеща да спре непопулярната пенсионна реформа до 2027 г., когато ще се проведат президентските избори, информира бТВ.

С решението на Париж да отложи неизбежните промени с поне две години и при положение че много европейски държави се изправят пред собствени пенсионни кризи, става все по-наложително да се обсъди как могат да се изградят реформи, които да бъдат устойчиви, справедливи и политически осъществими.

Една от особеностите на европейския дебат по темата е, че корените на проблема са отдавна известни и добре документирани. Населението застарява, раждаемостта спада, а продължителността на живота нараства. Все по-малко хора работят и внасят средства в системите, от които все повече пенсионери ще теглят пари за по-дълги периоди. Паралелно с това технологичните промени намаляват дела на трудовите доходи в брутния вътрешен продукт.

Тъй като повечето европейски разходопокривни системи са създадени в съвсем различни демографски условия, те трябва да бъдат адаптирани към новата реалност. В други сфери, като образованието, подобни промени се приемат естествено – преразпределят се училищни райони, намалява се строителството на нови училища, когато има по-малко деца. Но всяко споменаване на промяна в пенсионната възраст води до хиляди разгневени протестиращи по улиците на Париж, Мадрид или Брюксел.

Във Франция самата реформа беше относително умерена – предвиждаше вдигане на пенсионната възраст с две години, до 64. За сравнение, Дания коригира възрастта за пенсиониране на всеки пет години според продължителността на живота и вече е одобрила увеличението ѝ до 70 години до 2040 г., спрямо сегашните 67.

Пенсионните реформи в Европа отново и отново се провалят, защото политиката надделява над икономиката. Демографските тенденции са предсказуеми, техните последици могат да бъдат изчислени, а инструментите за действие са известни. Но реформите рухват, щом се сблъскат с изборни интереси и обществено недоверие.

Изходът може да бъде намерен в по-широк подход, който разглежда не само пенсионната възраст, а и приходите, и разходите, като същевременно компенсира хората, които понасят най-тежко последиците. Изследване, проведено върху Испания, показва, че този модел може да се приложи и в други европейски държави, включително във Франция.

Една от ключовите стъпки е въвеждането на автоматични механизми за корекции – правила, които адаптират пенсиите според икономическите и демографските промени. Такива механизми правят системите по-прозрачни, предвидими и по-малко зависими от поредица спешни, политически натоварени реформи.

Друга идея е компенсирането на работниците и пенсионерите, които ще загубят в резултат на промените – чрез еднократен трансфер на ликвидни средства от държавата към домакинствата. Макар подобна мярка да изисква ново държавно финансиране и вероятно поемане на дълг, опитът показва, че реформи, които се налагат без никакво компенсиране, често се обръщат под натиска на обществото.

За да бъдат ефективни, реформите трябва да почиват на няколко основни принципа.

Първо, въвеждане на „фактор на устойчивост“, който свързва размера на началната пенсия с продължителността на живота на поколението, което се пенсионира – тоест, колкото по-рано се пенсионира човек, толкова по-ниска ще бъде пенсията му.

Второ, автоматично актуализиране на пенсионните права според финансовото състояние на системата, а не само спрямо индекса на потребителските цени. Трето, изчисляване на пенсиите въз основа на вноските през целия трудов живот, а не само през последните години, което би ограничило предимствата за високо платените работници. Четвърто, премахване на таваните за осигурителните вноски, но запазване на ограничение за максималните пенсии, така че хората с по-високи доходи да внасят повече, без да получават несъразмерно по-големи пенсии. И пето, еднократна компенсация за засегнатите групи, финансирана чрез държавен дълг, която би улеснила плавния преход.

Комбинацията от тези мерки би подобрила финансовата устойчивост на пенсионните системи, би намалила бъдещите разходи и би насърчила по-дълъг трудов живот и лични спестявания. Ако реформите бъдат обявени достатъчно предварително, цената на прехода може да бъде по-ниска, защото домакинствата ще имат време да коригират навиците си на потребление, спестяване и пенсиониране.
Разбира се, подобни промени няма да минат без спорове. Правителствата ще трябва ясно да обясняват мерките и да се подготвят за обществен отпор. Но те ще трябва също така да заявят недвусмислено, че без реформи ще последват неизбежни увеличения на данъците.

Алтернативата е още по-неприятна. Според изчисления за Испания, за да се поддържа сегашната система без промени, страната би трябвало да увеличи средната ставка на ДДС с девет процентни пункта – от 16% на 25%. С отлагането на непопулярните решения за пенсиите политиците всъщност си подготвят още по-непопулярни данъчни шокове в бъдеще.