54-годишна медицинска сестра е убедена, че коронавирусът просто я е "мразил" по време на първите седем месеца на епидемията в Италия.
Това са думите на Кристина Сетембрезе за преживяното. Тя се специализира в грижа за пациенти с инфекциозни заболявания, е била изложена на огромен риск по време на дългите часове, прекарани в близък контакт с болни и умиращи от коронавируса пациенти.
Сестрата е взимала съответните предпазни мерки и винаги е давала отрицателни тестове, въпреки че многократно е била изложена на заразата. Сблъсъците й с коронавируса започналина 21 февруари, деня, в който бяха потвърдени първите случаи в северната част на Италия.
Медицинските сестри и лекарите бяха сред първите новозаразени и затова Сетембрезе веднага изразила желание като доброволец да се грижи за хора в Кодоньо - мястото, където бе установен нулевият пациент в Италия, само на час път от местоработата й в болницата "Сан Паоло" в Милано.
Скоро собствената й болница попада под обсада, след като коронавирусът се разпространява в областта Ломбардия, първото му огнище извън Азия, съобщи БТА. Сетембрезе, самотна майка, веднага изпраща 24-годишната си дъщеря да живее при родителите си.
Сама вкъщи медицинската сестра спи на дивана, отчасти за да бъде готова в случай, че я извикат на работа, но отчасти и като реакция на изненадващо сполетялата я трявма.
Когато броят на случаите накрая намалява и болницата й се опразва от пациенти с КОВИД-19, за нея е трудно да сподели облекчението, което вижда у други хора - онези, които не са преживели травмата в нейното отделение. По време на кратката лятна почивка тя предусеща завръщането на вируса през есента по лицата без маски на други летовници. И опасенията й нарастват.
Увеличаването на случаите обаче идва по-бързо и по-рано, отколкото дори Сетембрезе се опасявала. Само тази седмица броят на случаите в нейната болница е нараснала с една трета. Те са стигнали също по-близо до дома й.
Ет нейният разказ, за преживяното по време на пандемията досега:
"До август нямахме повече приети пациенти с КОВИД-19. Изкарахме почти месец без никакви случаи. И от септември отново започнахме да виждаме по няколко случая на пневмония, след това няколко пациента с КОВИД-19, но все още случаи, които не бяха сериозни, и затворихме отделението за пациенти с менингит, туберкулоза и обикновени пациенти. След това с увеличаване на случаите и нарастване на приетите пациенти в болницата, пневмониите станаха по-агресивни, което принуди да отворим отново интензивното отделение на горния етаж. Промяната бе настъпила: Тежестта на пандемията нарасна и го виждаме при пациентите".
Увеличението в средата на октомври
"Мога да кажа от гледна точка на броя, числата набъбнаха. Медицински сестри бяха извикани от отделения, където се бяха върнали. Викаме ги обратно, за да ни помагат, защото сами не можем да се справим. Много сме малко, и не можем да смогнем с хората, които са на апаратно дишане".
Кошмарът се завръща
"Понасям го много зле. Въобще не го очаквах. Плаках много преди четири месеца, наистина много плаках. Изгубихме много млади хора, които все още нося в паметта си. Все още не съм преодоляла тези жертви. Всички ние медицинските сестри, изпитваме психична травма. Аз преживявам вече втората вълна и мисля, че всичко предстои".
"Този път я няма тази ужасна смъртност. Сега с възможностите за лечение успяваме да избегнем интензивната терапия. Открихме псевдопалиативно лечение, така да го кажем. Знаем как да лекуваме пациентите по-добре".
"Но аз го преживявам точно като предишния път. За нас това е като повторение на един кошмар".
С поглед към необичайно спокойното лято в Италия
"Изкарах седем или осем дни ваканция и отидох при майка си в Ричоне (на адриатическото крайбрежие), и се чувствах като чужда там. Гледах как всички ходят без маски и плажът е пълен с хора. Тълпи в баровете. И единствените, носещи маски, бяха ломбардийците, а останалите всички без маски.
"Аз им правих забележки. Като че ли бях обезумяла. Казвах: "Раздалечете се и си сложете маските". Бях изключително разтревожена. Гледах и си мислех за октомври и казвах на майка си и на дъщеря си: "С тази свобода за всички, която се шири, ще се изправим пред бедствие". Всички ми казваха, че съм паникьорка, дори приятелите. Аз им отвръщах: "Не съм паникьорка. Работила съм в отделение за заразни болести 12 години и вирусът ще се върне. Защото всички вируси се завръщат през октомври. И този със сигурност няма да ни отмине".
Ретроспекция на пандемията
"Този млад мъж все още ми е на сърцето. Това е една много ужасна история. Той бе на 42 години. Когато пристигна бе в доста добро състояние, след това трябваше да го интубираме с анестезиолога. Аз му държах ръцете и той промълви: "Кристина, закълни ми се, че ще се събудя, защото имам две малки деца". За да му помогна да заспи спокойно му обещах. Това бе обещание, което не успях да спазя, защото след четири или пет дни пациентът почина. Бях съсипана. Все още го преживявам".
"Често, когато влизам в стаята, виждам хората, които са били там преди. Всички легла имат лица. Точно тези лица си спомням. Понякога имам кошмари, не ме е срам да го призная. Имам спомени, които са тежки психически. Все още не мога да заспя в легло, защото го асоциирам с болестта, нещо което никога не съм преживявала за 35 години работа като медицинска сестра. Бавно ще го превъзмогна. Но спя на дивана от март. Не мога да легна в легло".
Удари ни вкъщи
"Онзи ден бях съсипана, все едно бях работила цял ден на полето. Когато усетих, че нямам вкус и мирис, отидох и се тествах. По дяволите! Мога да кажа, че дадох положителен тест, но нямам особени симптоми. Нямам треска, само лека кашлица и болки навсякъде, като ужасен грип".
"В крайна сметка излезе, че вирусът не ме мрази. Бях разсипана. Работих толкова дълги часове винаги с маска и спазвайки дистанция. Нямах представа, къде съм го хванала. Сега дъщеря ми, която дойде тук няколко пъти да се нахрани между смените, има треска и главоболие. Тя си направи тест вчера. Много съм разтревожена и се чувствам много виновна".
