Лидия* е била сред евакуираните от завода „Азовстал“, обкръжен и обстрелван от руските военни. Сегашното си местонахождение и истинското си име тя не желае да разкрие от съображения за сигурност, тъй като родителите ѝ все още се намират в Мариупол. В ексклузивно интервю за ДВ жената описва какво е преживяла.

Как попаднахте в „Азовстал“ и колко време останахте там?

Работех във фабриката и знаех, че там има бомбоубежища. На 6 март, когато бомбардировките станаха нетърпими, със съпруга ми решихме да се укрием в едно от подземията на завода. Знаех, че там ще сме на сигурно място. Смятахме, че ще останем само няколко дни, но прекарахме там цели два месеца.

Колко хора общо бяха потърсили спасение от руските бомбардировки в подземията?

Трудно е да се каже, през последните няколко седмици вече никой не ги броеше. В началото бяхме около трийсетина човека, но постоянно си тръгваха или идваха нови. Един ден преброихме, че сме 47, но бройката постоянно се променяше.

Според украинските власти металургичното предприятие е било подложено на постоянен обстрел. Не беше ли възможно от време на време да напускате бункера?

В началото излизахме за малко на чист въздух, но след като зачестиха бомбардировките, излизахме навън само за да сготвим по нещо на огъня. Накрая вече не излизахме – там имаше един тунел, в който си приготвяхме храна. Някъде след 20 април вече изобщо не излизахме от подземието. Цели две седмици не сме се показвали навън.

Откъде вземахте хранителни продукти?

В бункера имаше запаси, които бяха оставени от управата на комбината. Но те не бяха много – стигнаха само за няколко дни. Тези бункери са строени през 1960-те години, когато никой не е предполагал, че в тях ще живеят хора по-дълго време. Имаше консерви, включително месни, вода, бисквити. От тях си приготвяхме супи. Отначало хората, които се присъединяваха към нас, носеха отвън хранителни продукти, одеяла и топли дрехи. Но не всички деляха храната с другите – имаше хора, които се криеха под одеялата си, за да се хранят. Хората са различни.

Каква помощ оказваха украинските военни на хората в подземията? Руската пропаганда твърди, че те са държали насила хората в подземията.

Не, аз и мъжът ми на няколко пъти напускахме бункера и се връщахме винаги, когато това беше възможно. Но когато бомбардировките зачестиха, вече не можехме да излизаме. Понякога военните идваха, за да носят на децата бонбони и други захарни изделия. Казваха ни, че можем да си тръгнем, когато пожелаем, но същевременно ни предупреждаваха колко опасно е това при този интензивен руски обстрел.

Имаше ли сред вас болни и ранени? И помагаше ли им някой?

Ранени нямаше, но някои се нуждаеха от медицинска помощ. Самата аз, например. Страдам от заболяване на кръвта и всеки ден трябва да си поставям инжекция, но никой не беше в състояние да ми ги доставя. Други се нуждаеха от дневната си доза инсулин, но също нямаше откъде да го вземат. Един от мъжете толкова силно го болеше ръката, че нощем виеше от болка, но нямахме болкоуспокояващи.

Познавате ли хората, които се съгласиха да бъдат евакуирани в контролираните от руснаците райони в Донецк? Те бяха ли наясно по време на евакуацията накъде ги водят?

Нищо не знаехме. Нашите войници дойдоха и ни казаха, че имаме 5 минути време, за да се приготвим и да излезем навън, за да бъде евакуирани. Онези, които имаха приготвени раници, тръгнаха веднага. Не зная кой е бил отведен после в Донецк или в Русия. Навън ни очакваха представители на ООН и на Червения кръст, които ни казаха, че сме в безопасност и никой няма да стреля по нас. След това бяхме подложени на т. нар. „филтрация“, а по-късно можехме да си изберем къде да бъдем евакуирани.

Къде по-точно се извърши тази „филтрация“?

Не зная. Беше на място, където никога преди това не съм била.

Как протече самата „филтрация“?

(След дълго мълчание Лидия свежда глава и затваря очи). За това не искам да говоря.

Колко дълго пътувахте от „Азовстал“ до мястото, където бяхте евакуирани?

Не знам, дори приблизително не мога да преценя колко дълго е продължило пътуването. Вечерта бяхме изведени от комбината, а към полунощ пристигнахме на мястото, където извършваха филтрацията. След това отново пътувахме дълго.

Кой ви посрещна, получихте ли помощ?

Бяхме много добре посрещнати. Дадоха ни дрехи и нови обувки, можехме да се измием. Постоянно идваха хора, за да ни носят храна, хигиенни продукти и други неща. Никакви проблеми не сме имали. Бяхме настанени в отделно помещение, където се чувствахме добре и можахме да поспим.

Сега имате ли подслон и смятате ли да продължите пътя си нанякъде?

Още не знам. Все още не ми е много ясно какво точно се случва. Най-напред искам да си почина. Това е всичко.

Източник: "Дойче Веле"