През първата половина на ХХ век хиляди недоносени бебета прекарвали първите седмици от живота си сред мириса на хотдог и звука на карнавална музика, докато отчаяно се борели да оцелеят.

Смятани за „слабачета“ и считани за почти безнадеждни случаи, много преждевременно родени деца просто били оставяни да умрат.

Но един човек – д-р Мартин Куни – разполагал с технологията, знанията и мотивацията да ги спаси. С разрешението на родителите той вземал недоносените бебета от домовете и болниците и ги настанявал в своята „детска люпилня“ – предшественик на съвременните неонатологични отделения.

Собственият му опит с недоносено дете, родено от съпругата му – медицинска сестра – го убедил, че за да оцелеят, тези деца се нуждаят от храна, човешки контакт и топлина.

Така той решил да изгради помещения, пълни с инкубатори, за да ги поддържа живи. Но тези помещения не били в болници, а на панаири и изложения по света.

Работата била скъпа и д-р Куни взел спорното решение да събира пари от посетители, които минавали от улицата, за да видят бебетата, тежащи по два килограма, под лозунга „целият свят обича бебетата“. Скоро получил прякора „Доктора на инкубаторите“, но работата му силно дразнела медицинските среди.

Нюйоркското дружество за предотвратяване на жестокост към деца го обвинило в експлоатация, а в редакционна статия в Lancet шоуто било сравнявано с „марионетки, дебели жени или други евтини чудатости“. Куни твърдял пред репортери, че е получил медицинско образование в Лайпциг и Париж, но писателката Доун Рафел установява, че няма записи за него в германски медицински училища, няма германска докторска дисертация в Националната медицинска библиотека и няма американски медицински лиценз.

Обяснявайки причината зад необичайното цирково шоу, авторката на книгата The Strange Case of Dr Couney казва: „Детската смъртност тогава беше изключително висока, болниците – ужасни, и повечето хора предпочитаха да раждат у дома. Ресурсите за новородени бяха оскъдни, нямаше и специализираните медицински сестри, нужни за поддържане на бебе в инкубатор. Той буквално просеше пари непрекъснато. Но заради евгеничното движение в САЩ беше трудно да убеди хората.

Така слабите и дребни деца били оставяни да умрат – докато Куни не се намесил и не превърнал спасяването им в кариера чрез своите „люпилни“ на изложения, световни панаири и увеселителни паркове в Европа и САЩ, включително в Лондон през 1897 г. и Небраска през 1888 г.

По-късно той разположил своето зрелище на крайбрежната алея в Атлантик Сити и на Кони Айлънд – редом до други „фрийк шоу“ атракции.

Шоуто било огромен успех. На Световното изложение в Чикаго (1933–1934 г.) павилионът с инкубатори привлякъл 1 250 000 посетители. На Кони Айлънд списание The New Yorker описва как Куни наблюдава „тълпите, прииждащи към неговия павилион“, включително и постоянните „повторни посетители“, които си избирали „любимо бебе“ и се връщали всяка седмица. Една жена идвала веднъж седмично цели 36 сезона.

Медицинските резултати били невероятни. Докато смъртността в болниците достигала 90%, в инкубаторите на Куни оцелявали 85–90% от бебетата. И то без родителите да плащат нито стотинка.

„Той беше визионер. Но голяма част от заслугата беше на медицинските сестри“, отбелязва Доун. Куни наемал клинични сестри, кърмачки, които да кърмят бебетата (понякога майки на деца от шоуто), както и готвач, който да им приготвя три хранения на ден.

Ако уловял някой от персонала да яде хотдог или да пие сода, ги уволнявал веднага – държал изключително на здравословната им диета. Помещенията се поддържали безупречно чисти и хигиената била на най-високо ниво.

Докато недоносените, лекувани в болници през 40-те и началото на 50-те години, често ослепявали, децата при Куни запазвали зрението си.
Едва в средата на 50-те години, след смъртта му, лекарите открили причината – прекомерна употреба на кислород. Такава токсичност ослепява и певеца Стиви Уондър, роден шест седмици преждевременно през 1950 г.

Куни е безспорно противоречива фигура. Организации за закрила на детето го обвинявали в експлоатация, критици смятали, че е меркантилен, защото печелел добре. Междувременно, както открива Доун, неговите квалификации били съмнителни.

„Той караше медицинската общност да се чувства неудобно. Беше шоумен, човек на карнавала. Не виждаше конфликт между личната си изгода и спасяването на бебета“, казва тя.

„В архивните статии открих много противоречия. Твърдеше, че е изобретил инкубатора – което не е вярно. Твърдеше, че се е обучавал в Лайпциг и Париж, но по онова време дори не е бил в Европа. Много неща си измисляше.“

И все пак делото му е неоспоримо и революционно. Счита се, че инкубаторите на д-р Куни са спасили между 6500 и 7000 бебета – много от които са живи и до днес и са разказали на Доун за необичайното си начало.

„Това може да ви накара да се почувствате неловко. Все едно да има лек за рак на гърдата, но да трябва да влезете в цирк, за да го получите. Някои от оцелелите пациенти ми казаха, че родителите им се срамували или колебаели да участват, но в крайна сметка той им е спасил живота. Как да прецениш тези две неща?“ пита Доун.
„Но тогава не е имало друг начин. Може да се нарече медицински предшественик на краудфъндинга.“

Наследството на Куни продължава и днес. Д-р Джулиъс Хес, педиатър от Чикаго, работил с него, пренася наученото обратно в болниците, които започват да инвестират в инкубатори и неонатологична грижа. Хес днес е считан за баща на американската неонатология.

Бил ли е д-р Куни експлоататор или вдъхновяващ визионер? Най-вероятно най-правилно е да оставим думата на онези, които някога е спасил — бебетата, пораснали вече като родители и баби и дядовци.

„Някои смятаха, че е много готино, други бяха горди с това“, казва Доун. „Чувстваха се специални, защото са били в неговото шоу като бебета. Но най-вече — вярваха, че са оцелели благодарение на него.“

Превод: GlasNews.bg