На 100-годишна възраст почина Хенри Кисинджър, бившият държавен секретар на САЩ, чието непринудено насърчаване на грубата американска мощ помогна за оформянето на света след Втората световна война, съобщи неговата консултантска фирма.
„Д-р Хенри Кисинджър, уважаван американски учен и държавник, си отиде днес в дома си в Кънектикът“, съобщи Кисинджър Асошиейтс в изявление късно в сряда. В него се казваше, че семейството на Кисинджър ще организира частно погребение, като възпоменателната служба ще се състои по-късно в Ню Йорк. Не е посочена причина за смъртта.
Кисинджър беше активен дори като столетник, пътувайки до Китай през юли, за да се срещне с президента Си Дзинпин. Китай беше едно от най-трайните наследства на Кисинджър. Надявайки се да разклати битката от Студената война срещу Съветския съюз, Кисинджър тайно се свърза с Китай, което завърши с историческото посещение през 1972 г. на президента Ричард Никсън и по-късно установяването на отношения между САЩ и Пекин.
След като скандалът Уотъргейт свали Никсън, Кисинджър служи при неговия наследник Джералд Форд. В безпрецедентна договореност Кисинджър служи едновременно като държавен секретар и като съветник по националната сигурност.
Кисинджър беше удостоен с Нобелова награда за мир за преговори за прекратяване на войната във Виетнам, въпреки че конфликтът продължи и след това и неговият колега от Северен Виетнам Ле Дук То отказа да приеме наградата.
Докато интелектуалните дарби на Кисинджър бяха неохотно признати дори от неговите критици, той остава дълбоко противоречив заради безмилостната си философия на реалполитиката – коравосърдечния извод, че нациите преследват собствените си интереси чрез сила. Разсекретените документи показват, че Кисинджър е дал благословията си за подкопаването на избрания марксистки президент на Чили Салвадор Алиенде и по-късно за преврата от 1973 г. на генерал Аугусто Пиночет. Кисинджър също подкрепи Индонезия, близък антикомунистически съюзник, когато завзе Източен Тимор през 1975 г. и си затвори очите за масовите зверства на Пакистан, когато Бангладеш спечели независимост през 1971 г., виждайки Исламабад като ценен като посредник с Китай.
