Едно българско семейство - пловдивчанка и софиянец, живеещи от доста време в Америка, успяха да се потопят в буквалния и преносния смисъл в стихията на урагана Дориан. "Улучиха" го не във втората си родина, а в канадската провинция Нова Скотия, където решиха да изкарат ваканцията си. А Дориан в събота вечер реши да достигне Нова Скотия - придружен от силни дъждове и 20-метрови вълни... А половин милион души в Канада останаха без електричество...
Чуйте разказа на Елисавета Войнишка, която с много хумор разказа пред Glas.bg за "ураганните" си преживявания някъде в дивата част на Мейн, почти до границата с Канада:
Тази година ваканцията ни в Нова Скотия е белязана от това гадно нещо, наречено „урагана Дориан“. Започна се още преди да тръгнем. Всички приятели бяха притеснени какво ще правим. Преди тропическите урагани пристигаха при нас в Масачузетс само като дву-тридневни проливни дъждове. Сега се оказва, че и на север няма спасение от тях.
Гледайки пътя на урагана, решихме, че няма смисъл да тръгваме рано, както бяхме решили, защото не искахме да се надпреварваме с него, въпреки че трябваше да се движим едва в периферията му.
Мотахме се по кафета сутринта, мотахме се по пътя... намерихме малко селско ресторантче далече в горите Мейнски, в което убихме известно време. Противно на очакванията ни храната не беше нито вкусна, нито местна. Вальо не се оплака от неговото чили, но аз се зарекох никога да не пробвам любимата ми новоанглийска мидена супа далече от Бостън.
Започва се...
Не преценихме правилно, колкото и да се старахме, и настигнахме бурята някъде в дивата част на Мейн почти до границата с Канада. Вальо реши, че ще тръгнем с малката кола... била по-икономична, по-бързичка... бла-бла. Как ни моташе и блъскаше ужасният вятър от едното платно почти до банкета... кажи го направо до гората, не искам да си спомням.
После ми вика: Ми ти да не мислиш, че оная талига РАФ-а щеше да седи по-стабилно на шосето при тоя вятър... а бе останахме на различни мнения по въпроса. Добре, че всички се бяха вслушали в предупрежденията и си стояха вкъщи – пътищата бяха празни – тотално празни, само ние в средата на нищото.
Границата между Щатите и Канада вече си я знаем: на отиване - 2-минутен разговор със спокоен и усмихнат офицер, който както обикновено протича така: От къде сте, хора? Къде отивате? После на скоропоговорка: алкохол, цигари, ценни предмети, марихуана? На последното започнахме да се смеем. Той ни връща паспортите и казва: Сър, не сте се подисали паспорта... Вальо започва да си търси химикалка, а той: Нееее, не е спешно, ама гледайте да го подишете, преди да се върнете.
Знаем си защо... на връщане спокойният и усмихнат офицер от американска страна ще се превърне в сърдит и нервен младок, гледайки ни подозрително сякаш сме талибански терористи, дегизирани като белички и дебелички източно-европейски емигранти. А пък и с тая фамилия... много рашънски им идва, пък то от Раша през Северния океан, Чукотка, Аляска... отвсякъде могат да ги налазят шпиони.
Толкова се забавихме, че започнаха да ни звънят от малкото хотелче в Сент Джон. А бе хора, не гледате ли през прозореца?? Оказа се, че в най-голямия вятър трябва да си сваляме багажа и за тези 10 минути едва не ни отвя и почти успя да ни удави.
А докато си наместим багажа... и токът си замина... за дълго. Няма интернет, няма светло, няма фейсбук – направо романтика – горещ душ, книжките и в леглото. Аз не спах... ураганът блъскаше по къщата, дъждът падаше косо и имах чувството, че ще счупи прозорците. Полицейските сирени не спряха да вият цяла нощ.
Ето къде се подвизава "тропическият ураган" днес, който много нетропически смъкна температурата до 7 градуса по Целзий вчера.
Задното дворче на хотела беше прекрасна градина с висящи саксии и скали, превърнати в чудесен терариум, сутринта всичко беше по земята и се радвахме, че нямаше нито едно паднало дърво, защото единствената посока, в която можеше да падне, беше хотелчето.
На сутринта, докато стигнем до магистралата, обикаляхме около 4 паднали дървета. Ураганът си замина някъде към Атлантическия океан, откъдето се и пръкна. Слава Богу не остана да нощува с нас, но не забрави да ни напомни за себе си и днес. Преди малко ни се обадиха, че утрешната ни екскурзия до Hopewell Rocks Park ще мине без обещания обяд с морски деликатеси, защото в ареята още няма ток...
Добре де, тая вечер ще си наваксаме в Монктън.
