“Живеехме в град Припят. В същия този град, за който сега знае целият свят. Не съм писател. Но съм свидетел. Ето какво стана… От самото начало…
Живееш си… Обикновен човек си. Малък. Такъв като всички наоколо – отиваш на работа, идваш си от работа. Получаваш средна заплата. Един път в годината излизаш в отпуск. Имаш жена. Деца. Нормален човек си! И в един ден се превръщаш в чернобилски човек. В дивак! В нещо такова, което интересува всички и не е познато никому. Искаш да си като другите, а вече не може”.
Тези думи могат спокойно да бъдат чути от устата на всеки един, преживял аварията от Чернобил. Нощта на 26 април 1986 година завинаги е променила живота на Земята. Животът преди нея става далечен, а животът след нея - непознат. Защото в този исторически момент човешкия живот започва да се измерва и олицетворява с нечия грешка. Защото само тя има значение.
Аварията в атомната централа оставя стотици хиляди хора без дом. Най-силно засегнати от радиацията са в Беларус, а последствията от нея могат да бъдат измерени и до днес. Екологична катастрофа и безпрецедентна човешка трагедия, разказана от оцелелите в книгата “Чернобилска молитва” на Светлана Алексиевич.
Това е историята на Николай Калугин. Историята на един баща от Припят, неговите деца и една съдба, събрана в дървена врата.
“Загубихме не града, а целия си живот. Заминахме на третия ден… Реакторът гореше… Помня, че някой от познатите каза: „Мирише на реактор“, неописуем мирис. Но за това всички четяха във вестниците. Превърнаха Чернобил във фабрика на ужасите, а всъщност в анимационно филмче. И трябва да го разбереш, защото трябва да живееш с него. Ще разкажа само за себе си…
И така… Казаха по радиото: не може да се взимат котки! Дъщеря ми плаче, от страх да не изгуби любимата cи котка – почна да заеква. Сложи котката в куфара! А тя не иска в куфара, измъква се. Всички ни надраска. Не може да се вземат вещи! Няма да вземам нищо, само едно нещо ще взема. Само едно! Трябва да сваля вратата от апартамента и да я взема, не мога да оставя вратата. А на входа ще забия дъски. Вратата ни… Нашият талисман! Семейната реликва. На тази врата лежа баща ми. Не знам какъв е този обичай, не навсякъде е така, но у нас, мама ми каза, покойникът трябва да бъде положен на вратата от дома му.
Лежи така, докато не донесат ковчега. Стоях около баща ми цяла нощ, той лежа на тази врата… Къщата беше отворена. Цяла нощ. И на тази врата отдолу догоре има чертички… Как съм расъл… Отбелязано е: първи клас, втори. Седми. Преди казармата… А до тях – как е расъл синът ми… Дъщеря ми…
На тази врата е записан целият ни живот, като на древни папируси. Как да я оставя? Помолих съседа, той имаше кола: „Помогни ми!“. Посочи към главата си, вика: „Приятел, ти не си наред“. Но аз я взех. Вратата. Нощес. На мотоциклет. През пътя в гората… Взех я след две години, когато апартаментът ни вече беше разграбен. Прочистен. Милицията ме гонеше: „Ще стреляме! Ще стреляме!“. Разбира се, бяха ме помислили за крадец. Откраднах вратата от собствения си дом…
Защо един човек сваля собствената си врата от пантите? Защо е важна, когато всичко около теб се руши, когато познатия живот вече го няма?
Отговорът е прост - тази проста дървена врата е единственото нещо, което познаваш. Единственият спомен от миналия ти живот. Единственото нещо, което ще можеш да наречеш “вкъщи” от този ден нататък.
Изпратих дъщерята с жена ми в болницата. По телата им бяха плъзнали черни петна. Ту се появяват, ту изчезват. Големи колкото петаче… А нищо не ги боли… Изследваха ги. Попитах ги: „Какви са резултатите? – Не са за вас. – „А за кого са?“
“Дъщеря ми направи шест години. Точно в деня на аварията. Слагам я да спи, а тя ми шепне в ухото: „Татко, искам да живея, малка съм още“. Мислех си, че нищо не разбира… А като видеше в детската градина лелката с бялата престилка или готвача в стола, изпадаше в истерия: „Не искам в болницата! Не искам да умирам!“. Не понасяше белия цвят. Даже в новия ни дом сменихме белите пердета”.
“Можете ли да си представите седем плешиви момиченца накуп? В стаята бяха седем…”
„...Сложихме я на вратата… На вратата, на която някога лежеше баща ми. Докато не донесоха малкия ковчег… Беше малък, като кутия за голяма кукла. Като кутия…
Искам да свидетелствам, че дъщеря ми умря от Чернобил. А от нас искат да мълчим. Казват, че науката не е доказала, че няма база данни. Трябва да чакаме стотици години. Но човешкият ми живот… Той е по-кратьк… Няма да дочакам. Запишете го. Поне напишете, че дъщеря ми се казваше Катя… Катюшенка… Почина на седем години…”
В пет поредни дни Glas.bg ще ви направи съпричастни с мъката на хората от забравения Белене. Хората, които така и не са загубили своята надежда. Пет поредни дни екипът ни ще ви накара да потънете в един сюрреалистичен свят и ще ви разходи из пустите места на родния Припят. Ще ви разкажем и историите на онези, видяли ужаса от трагедията в Чернобил. Едни различни истории, които звучат с почти еднакъв глас. Glas-ът на (не)угасналата надежда.
