“Моето момиченце… То не е като другите… Ето, ще порасне и ще ме попита: „Защо не съм като тях?“. Когато се роди… не беше бебе, а живо чувалче, зашито от всички страни, нито един процеп, само очичките и бяха отворени.

В здравния картон е записано: "момиче, родено с множествена комплексна патология: аплазия на ануса, аплазия на влагалището, аплазия на левия бъбрек"… Така звучи на научен език, а на обикновен означава, че не може да пишка, няма дупе, с един бъбрек… На втория ден я носех на операция, на втория ден от живота й… Отвори очички, сякаш се усмихваше, а на мен ми се стори, че иска да заплаче… О, Господи, тя се усмихна!

Такива като нея не живеят, умират веднага. Тя не умря, защото я обичам. За четири години – четири операции. Това е единственото дете в Беларус, оцеляло с такава комплексна патология. Много я обичам”.

Това е една история за безрезервната майчина обич. Онази, която съществува напук на всички закони и противно на всякаква логика. Да обичаш и да те е страх от дъното на душата ти за това крехко същество, дошло на тоя свят без капка вина.

Това е историята на Лариса и нейната дъщеричка. Момиченцето, родило се след аварията в Чернобил. Тя е едно от многото деца, станали жертва на огромната зловеща радиация.

"Слушах как лекарите говорят помежду си: "Момичето не се роди в плацента, а в черупка. Ако я покажем по телевизията, нито една майка няма да иска да роди. Отидох в църквата… Разказах на отчето. Казва, че трябва да отмием греховете си. В нашия род никой никого не е убивал… За какво съм виновна?”

След аварията в атомната централа властите първоначално искали да евакуират селото на Лариса. После обаче всичко спряло - държавата нямала пари. И точно тогава, когато невидимата заплаха на радиацията била навсякъде, била пропита в дрехите, била част от трапезата, от молекулите на водата, Лариса се влюбила.

“Не знаех, че тук не трябва да обичаме… Преди много години баба ми бе чела в Библията, че на земята ще дойде време, когато всичко ще бъде в изобилие, всичко ще цъфти и ще дава плод, в реките ще има много риба, а в горите – зверове, но човекът няма да може да се възползва от това. Няма да може и да създаде себеподобно, за да удължи безсмъртието. Слушах старите пророчества като страшна приказка. Не вярвах”.

“Разкажете на всички за моето момиченце. Напишете го. На четири годинки пее, танцува, рецитира наизуст стихотворения. Има нормално умствено развитие, по никакъв начин не се отличава от другите деца, само че играе на други игри. Не си играе "на магазин", "на училище", играе си с куклите "на болница“ – бие инжекции, слага термометър, назначава вливане, куклата умира и тя я покрива с бял чаршаф. Четири години живеем в болницата, не мога да я оставя там сама и тя не знае, че трябва да живеем у дома. Когато я вземам за месец-два вкъщи, тя ме пита: "Нали ще се върнем скоро в болницата?“. Там са нейните приятели, те живеят там, растат.

Направиха и дупе… Оформят и влагалище… След последната операция съвсем престана да уринира, не успяха да ѝ сложат катетър – трябват още няколко операции”.

Лариса трябвало да изтисква урината на детето си с ръце на всеки час. Урината изтичала през дупките на влагалището. Ако майката не правила това с детето си, щял да откаже единственият функциониращ бъбрек.

“Къде другаде в света има дете, на което трябва да се изтисква урината на всеки половин час? И колко може да се издържи това? (Плаче.) Не си позволявам да плача… Не трябва да плача… Тропам на всички врати. Пиша. Вземете детето ми, даже и за опити… За научни изследвания… Съгласна съм да стане опитна жаба, опитно зайче, само и само да оживее. (Плаче.) Толкова писма съм написала… О, Господи!”

"Момичето ви е инвалид по рождение“. Какъв инвалид по рождение? Тя е инвалид от Чернобил. Проучих родословното си дърво – в нашия род няма такива неща, всички са живели по осемдесет-деветдесет години, а дядо ми – до деветдесет и четири. Лекарите се оправдаваха: "Имаме инструкции. Тези случаи трябва да ги класифицираме като общо заболяване. След двайсет-трийсет години, когато съберем данни, ще започнем да търсим връзката с йонизиращата радиация.

Връзка не може да докаже никой и до ден днешен. Ясна зависимост и конкретни данни за броя на онкоболните и родените с малформации след Чернобил няма.

Потресаващата история на Лариса е разказана от Светлана Алексиевич в книгата “Чернобилска молитва”. Сборникът от монолозите на онези, преживели трагедията е един всеобщ хор на ужаса.

“Тя още не разбира, но някой ден ще ни попита защо не е като другите. Защо никой мъж няма да може да я люби? Защо няма да може да роди? Защо на нея никога няма да и се случи това, което се случва на пеперудите… на птиците… на всички, но не и на нея…”

“Едно не можаха да разберат… Не искаха… Трябваше да знам, че ние с мъжа ми не сме виновни… Не и нашата любов… (Обръща се към прозореца и плаче тихо.) Това момиче расте… Все пак е момиче… Не искам да пишете фамилията и… Даже съседите ни на етажа… не знаят всичко. Обличам ѝ рокличка, сплитам и косата, те ми казват: "Вашата Катя е толкова красива“. А аз самата гледам някак особено бременните жени… Някак отдалеч… Иззад ъгъла… Не ги гледам, а ги наблюдавам… Със смесени чувства – учудване и ужас, завист и радост, даже някаква отмъстителност. Сетих се, че със същото чувство гледам бременното съседско куче… Щъркелката в гнездото… Моето момиче…“

В пет поредни дни Glas.bg ще ви направи съпричастни с мъката на хората от забравения Белене. Хората, които така и не са загубили своята надежда. Пет поредни дни екипът ни ще ви накара да потънете в един сюрреалистичен свят и ще ви разходи из пустите места на родния Припят. Ще ви разкажем и историите на онези, видяли ужаса от трагедията в Чернобил. Едни различни истории, които звучат с почти еднакъв глас. Glas-ът на (не)угасналата надежда.