“Лежах в болницата… Толкова ме болеше… Молех мама: „Мамичко, не мога да издържа. По-добре ме убий!”.
Алъоша Белски – 9 години
“Толкова черни облаци… Такъв порой… Полетата станаха жълти… Зелени… Сякаш им бяха излели бои… Казваха, че това е прах от цветчетата… Не бягахме по полетата, само ги гледахме. Баба ни затваряше в мазето. А тя самата заставаше на колене и се молеше. И нас ни учеше: „Молете се! Това е краят на света. Божието наказание за греховете ни“. Брат ми беше на осем години, а аз на шест. Почнахме да си спомняме греховете си: той счупи буркан с малиново сладко… А аз не си признах на мама, че се бях закачила на оградата и си бях скъсала новата рокля… Скрих я в шкафа…
Мама често си облича черно. Черна кърпа. На нашата улица постоянно погребват някого… Плачат. Като чуя музиката, и бягам вкъщи да се моля, чета „Отче наш“.
Моля се за мама и татко…“
Аня Богуш – 10 години
Гласът на децата от Чернобил. Повечето от тях на възраст между 9 и 16 години. Деца на прага на живота, дошли на този свят, без да са виновни за каквото и да било.
„Дойдоха да ни вземат войници с коли. Помислих си, че започва война… На раменете на войниците висяха истински автомати. Говореха неразбираеми думи: „дезактивация“, „изотопи“… По пътя ми се присъни, че е станал взрив! А аз съм жив! Няма го домът, няма ги родителите ми, няма даже врабчета и врани. В ужаса си се събуждах, скачах… Повдигах щорите… Гледах през прозореца: дали не се е появила в небето онази ужасна гъба?
Помня как един войник гонеше котка… В режим „котка“ дозиметърът работеше като автомат: щрак, щрак. След нея – момче и момиче… Това беше тяхната котка… Момчето не говореше нищо, а момичето викаше: „Няма да я дам!!!“. Бягаше и викаше: „Миличка, бягай! Бягай, миличка!“. А войникът беше с голям найлонов чувал…“
Оставихме и заключихме вкъщи моето хамстерче. Беличкото. Оставихме му храна за два дни. А заминахме завинаги…“
Наташа Дворецкая – 16 години
Кой говори? Няма абсолютно никакво значение. Важно е какво казва. А всички тези думи звучат още по-жестоко, когато човек си спомни, че излизат от устата на деца. Разкази от болнични легла, превърнали се в дом на оцелелите след аварията от април 1986 г. Потресаващи истории, събрани в книгата “Чернобилска молитва” на Светлана Алексиевич.
„За пръв път се качих на влак… Влакът беше препълнен с деца. Малките реват, изцапали се бяха. Имаше една възпитателка на двайсет души, а всички плачеха: „Мамо! Къде е мама? Искам у дома!“. Бях на десет години, момичетата като мен помагаха да успокояват малките. По пероните жените ни посрещаха и кръстеха влака. Носеха домашни сладкиши, мляко, топли картофи…
Водеха ни в Ленинградска област. Там вече, когато наближавахме гарата, хората се кръстеха и гледаха отдалеч. Страхуваха се от нашия влак, на всяка гара дълго го миеха. На една от спирките скочихме от вагона и се втурнахме към бюфета, после там не пуснаха никого другиго: „Тук едни чернобилски деца ядат сладолед“. Бюфетчийката говореше с някого по телефона: „Като си тръгнат, ще измием пода с хлор и ще изварим чашите“. Ние слушахме…
Посрещнаха ни лекари. Бяха с противогази и гумени ръкавици… Взеха ни дрехите, всички вещи, даже несесерите, моливите и химикалите, сложиха ги в найлонови пликове и ги заровиха в гората.
Толкова се изплашихме… После дълго чакахме да почнем да измираме…“
Лена Жудро – 15 години
„Мама и татко се целунали, и съм се родила аз. Преди си мислех, че никога няма да умра. А сега знам, че ще умра. Едно момченце лежа заедно с мен в болницата … Вадик Коринков… Рисуваше ми птички. Къщички. Почина. Не е страшно да умреш… Ще спиш много, много дълго и никога няма да се събудиш. Вадик ми каза, че когато умре, ще живее дълго на друго място. Казало му го някое от по-големите момченца.
Не го беше страх.
Сънувах, че съм умряла. Насън чувах майка ми плачеше. И се събудих…“
Оля Звонак – 10 години
„На дванайсет години съм… През цялото време съм си вкъщи. Инвалид съм. Пощальонът носи у дома пенсиите ни – моята и на дядо. След като узнаха, че имам рак на кръвта, момичетата в класа се страхуваха да седят с мен. Да ме пипнат. А аз гледах ръцете си… Чантата и тетрадките си… Нищо не се бе променило. Защо да се страхуват от мен?
Лекарите казаха, че съм се разболяла, защото татко е работил в Чернобил. А аз съм се родила след това.
А аз обичам татко…“
Ваня Коваров – 12 години
„Имам малък брат… Обича да си играе на Чернобил. Прави бомбоубежище, засипва с пясък реактора… Или се маскира като плашило, бяга след всички и ги плаши: „Оо-о! Аз съм радиацията! О-о-о… Аз съм радиацията!“. Още го нямаше, когато стана това.“
Катя Шевчук – 14 години
В пет поредни дни Glas.bg ще ви направи съпричастни с мъката на хората от забравения Белене. Хората, които така и не са загубили своята надежда. Пет поредни дни екипът ни ще ви накара да потънете в един сюрреалистичен свят и ще ви разходи из пустите места на родния Припят. Ще ви разкажем и историите на онези, видяли ужаса от трагедията в Чернобил. Едни различни истории, които звучат с почти еднакъв глас. Glas-ът на (не)угасналата надежда.
