Толкова често мисля за смъртта, че не ходя да я гледам. Чували ли сте някога детски разговори за смъртта? Ето… В седми клас вече спорят и обсъждат: Страшно ли е, или не е страшно? Доскоро малките деца се интересуваха как са се появили. От къде идват децата? Сега ги вълнува какво ще стане след атомната война...
"Престанаха да обичат класиката, аз рецитирам наизуст Пушкин – погледите им са хладни, празни… Пусти… Техният свят вече е друг… Четат фантастика, харесва им, там човекът се откъсва от земята, служи си с космическото време, с различни светове. Не могат да се страхуват от света по начина, по който се страхуват възрастните хора като мен – тя ги привлича като нещо фантастично… Като някакво преселение… Размишлявам… Мисля за това… Смъртта наоколо ме кара да мисля много. Преподавам руска литература на деца, които не приличат на онези деца отпреди десет години".
Поредицата на HBO "Чернобил" накара милиони по света да се върнат към трагедията, отнела живота на хиляди хора и оставила след себе си ужас, за който думите са безсилни. Но сериалът далеч не е единственият, който ни връща към един от най-големите кошмари в съвременната история.
"Чернобилска молитва" - една книга, която никой не иска да прочете, но трябва. Не защото ще научим нещо ново за трагедията в Чернобил на 26 април 1986 г., а защото ще я видим през очите на онези, които са там. Които са живели там и продължават да носят последствията от това.
Най-страшни са последствията за децата. Онези, които са преживели трагедията и онези, които се появяват на бял свят след нея. Белият свят, превърнал се в черна реалност - родители, принудени да гледат деца с малформации, принудени да заравят детски ковчези. Деца, които оплакват своите приятели.
"Пред очите им постоянно погребват нещо или някого. Зариват го в земята… Познати хора… Домове и дървета… Всичко погребват… Като постоят петнайсет-двайсет минути на двора, припадат, тече им кръв от носа. С нищо не можеш да ги изненадаш и с нищо не можеш да ги зарадваш. Все са сънливи, уморени. Лицата им са бледи и сиви. Не си играят и не лудуват. А ако се сбият или случайно счупят някое стъкло, учителите им се радват. Не им се карат, защото не приличат на деца. И толкова бавно растат".
Нина Константиновна е учителка и като такава всеки ден е принудена да се сблъсква в детските очи, в които отдавна няма нищо детско. Защото учи онези, принудени да пораснат твърде рано, на нещата от живота, макар че тя самата вече не знае що е живот. Защото всичко онова, което някога е познавала, е било заличено от Чернобил.
"Ако помолиш да повторят нещо по време на урока – детето не може, стига се до там да кажеш изречението, за да го повтори, а то не го запомня. "Къде си? Къде?" – питаш го. Мисля си… Много мисля… Сякаш рисувам с вода по стъклото, само аз знам, че рисувам, никой не вижда, никой не се досеща… Никой не си представя…"
“Животът ни се върти около едно нещо… Около Чернобил… Къде си бил тогава, колко далеч от реактора си живял? Какво си видял? Кой умря? Кой замина? Къде? Първите месеци, помня, пак отвориха ресторантите, почнаха вечеринките: "Един път се живее", "Ако ще умираме, да е с музика". Надойдоха войници, офицери… Чернобил не ни оставя… Неочаквано умря млада бременна жена. Без диагноза, даже патоанатомът не постави диагноза. Малко момиченце се обеси… Петокласничка… Ей така, от нищото. Родителите полудяват. Има една диагноза за всичко – Чернобил, каквото и да се случва, всички казват: "Чернобил". Упрекват ни: "Разболявате се, защото ви е страх. От страха е. Радиофобия". Но малките деца защо се разболяват и умират? Те не знаят какво е страх, още не го разбират…"
"...Учениците лежаха по чиновете, заспиваха в часовете. И всички станаха ужасно сериозни, мрачни, цял ден не можеш да срещнеш ни едно добро лице, никой не се усмихва. От осем сутринта до девет вечерта бяха в училището, беше строго забранено да играят на улицата, да тичат. Дадоха им дрехи: на момичетата полички и блузки, на момчетата – костюми, но с тези дрехи те си отиваха, къде са били с тях, не знаехме.
"По инструкция майките трябваше всеки ден да ги перат, за да идват децата на училище с чисти дрехи. Първо, дадоха им само една блузка и една поличка, друг чифт за смяна нямаше. Освен това, майките бяха заети с добитъка – кокошките, кравата, прасенцата, пък и не разбираха, че тези дрехи трябва да се перат всеки ден. За тях мръсотията е мастилото, пръстта, мазните петна, а не въздействието на някакви си краткотрайни изотопи…"
"...Цяло лято държаха децата в училище, войниците го измиха с прах за пране, изкопаха слоя пръст наоколо… А есента? Есента изпратиха учениците да скубят цвекло. И студенти докараха на полето, ученици от техникумите. Пришпорваха всички. Чернобил не е по-страшен от това да останат картофи по полето…"
В пет поредни дни Glas.bg ще ви направи съпричастни с мъката на хората от забравения Белене. Хората, които така и не са загубили своята надежда. Пет поредни дни екипът ни ще ви накара да потънете в един сюрреалистичен свят и ще ви разходи из пустите места на родния Припят.
