“Бях си у дома, в къщата ми в центъра на Манхатън и около девет часа изпитах усещане за опасност, може би не в непосредствена близост, но със сигурност ме засягаше. Усещането, изпитвано на война, даже насред битката, когато с всички пори на кожата предугаждаш летящия насреща ти куршум или ракета, наостряш уши и крещиш на другите: „Down! Get down! Долу! Залегни!“.
Но се отърсих от него. Че да не се намирам във Виетнам, казах си? Да не би да съм в някоя от безбройните шибани войни, които от Втората световна насам вадят душата ми? По дяволите, намирам се в Ню Йорк, навън е великолепна септемврийска утрин! Единайсети септември 2001 г.” - “Гневът и гордостта”, Ориана Фалачи.
11/09 - един от най-мрачните дни в световната история. Този ден го помнят всички. Загиват близо 3000 души, а свидетели на втория удар над кулите “Близнаци” стават хора от цял свят.
Конспирации около случилото се не липсват, а мнозина смятат, че това е било дело на американското правителство, което си е търсило повод да нахлуе в Ирак.
Мнозина се запитаха - можеше ли ЦРУ да предотврати атаката и защо са били игнорирани някои доста очевидни и обезпокоителни знаци. Имало е комисии, обзори, вътрешни разследвания… какво ли не. От едната страна са обвиненията, а от другата - защитата. Според някои ЦРУ е направило всичко по силите си.
Ами ако двете страни грешат?
Възможно ли е причината ЦРУ да се е провалила да е много по-сложна, отколкото сме смятали досега? И възможно ли е да се простира отвъд разузнаването и тихо и незабележимо да засяга не стотици, а хиляди организации и правителства днес?
Много от последвалите решения, които касаят 9/11, се фокусират на грешното място, смята британския журналист Матю Сийд. Всъщност огромен проблем представлява цялата вътрешна структура на ЦРУ и политиките им за наемане на нови хора.
Нещата едно време се случвали след стриктни процедури - имало психологически, медицински и какви ли не тестове, през които преминавали евентуалните бъдещи служители на ЦРУ. Цедката била толкова сериозна, че се приемал един на 20 000 кандидати.
Профилът обаче бил един и същ - бял американец, протестант, англосаксонски произход.
Този “феномен” е познат като хомофилия - хората имат склонност да се обграждат (или наемат) с хора, които имат идентично мислене (поне на теория). И така служителите на ЦРУ стават като клонинги с идентичен пол, раса и дори социално положение. До края на Студената война разнообразието по демографски признаци в службата е сведено до минимум.
Защо това е важно и какво е общото му с атентата на 11 септември?
Всеки проблем е сложен в своята същност. Иначе казано - изискват се няколко гледни точки за неговото решаване, защото един човек няма всички отговори. И това е напълно нормално.
Това означава, че ако събереш една група хора с еднаква гледна точка и еднакво социално положение, те ще имат (почти сигурно) едни и същи пропуски в знанията си.
Осама Бин Ладен обяви война на Съединените американски щати от една пещера през февруари 1996 година. Мъжът се вижда на снимки, а тогава ЦРУ не могат да си представят, че един отшелник пред лагерен огън може да представлява заплаха за американската нация - Осама Бин Ладен изглеждал примитивно и не бил опасен.
“Как може един пещерняк да надвие развитите в сферата на комуникациите общества?”, спомнят си приближени до президента Клинтън.
И затова не бил заделен ресурс, за да се разбере малко повече за тази мистериозна личност - Осама Бин Ладен, да се разбере повече за “Ал-Кайда”.
Днес обаче знаем много повече за радикалния ислям. Знаем как биха могли да изглеждат терористите. Бин Ладен изглеждал като страхливец в очите на Запада.
Белите егоцентрични американци, които изповядват протестантството, обаче, не виждат по-далеч от носа си. Поне до 11/09.
Осама Бин Ладен обаче бил ревностен мюсюлманин и спазвал абсолютно всички постулати на Корана. Спечелил последователите си като се самопровъзгласил за Пророк - позата му, словата му… всичко било много дълбоко значимо за хората на мюсюлманската вяра, но пък твърде непознато за онези, които не са се сблъсквали с исляма.
Пещерата, огъня, облеклото на Осама Бин Ладен имали много дълбоко значение и символика. Но никой от ЦРУ не хванал смисъла.
Мохамед намерил спасението си в пещера, след като избягал от Мека. За мюсюлманите пещерата е свещена. Бин Ладен я използвал като средство за пропаганда, било много добре премислена стратегия.
До 2000 г. тази “антимодерна, необразована паплач” се е увеличила до 20 000 души. По-голямата част от тях - с образование и интереси в сферата на инженерните науки, химията. И много от тях били готови да умрат в името на своята вяра.
Междувременно пък висши служители от ЦРУ отхвърлили възможността за голям терористичен акт. Отказвали да повярват, че Бин Ладен би инициирал какъвто и да било конфликт със САЩ. Защо да започваш война, която не можеш да спечелиш? Белите американци не осъзнавали, че победата за джихадистите означава сигурно място на оня свят, не на Земята.
ЦРУ можеше да отдели повече ресурси, за да наблюдава “Ал-Кайда”. Можеше да се опитат да проникнат в организацията. Можеше…
Но когато се обърне каруцата, пътища много, а ЦРУ просто не възприемали групировката като истинска заплаха. Не искали да си признаят, че грешат.
“Късо съединение? Изгубил посоката малък самолет? Или обмислен терористичен акт? Като вкаменена стоях, вперила очи, и докато се взирах в кулата, докато си задавах тези три въпроса, на екрана се появи един самолет. Бял, огромен. Самолет по редовните линии. Летеше толкова ниско... И се насочваше към втората кула като бомбардировач, взел на мушка целта си, спускащ се към нея.
Веднага разбрах. Искам да кажа, разбрах, че е самолет-камикадзе, а с първата кула се е случило същото. И докато го осъзнавах, се появи звук. Хор от диви, повтарящи се, нечовешки писъци. „Господи! О, Господи! О, Господи, Господи, Господи! Господи-и-и! Божичко! Божичко! Господи, Господи. Господи-и-и!“ После белият самолет се вряза във втората кула като нож в буца масло.
Беше девет и три минути. Не ме питайте какво съм почувствала в онзи момент и след това. Не знам, не си спомням. Стоях като вледенена. И мозъкът ми беше буца лед. Дори не помня дали видях някои неща на първата или на втората кула. Хората не искаха да изгорят живи и скачаха от прозорците на етажите над осемдесетия. Чупеха стъклата на прозорците, прекрачваха ги и се хвърляха надолу, както парашутистите скачат от самолета. С дузини. Да, с дузини. Политаха толкова бавно. Толкова бавно... Размахваха ръце и крака, плуваха във въздуха. Да, все едно плуваха във въздуха.
Полетът им сякаш нямаше край. Но към трийсетия етаж ускорението взимаше връх. Започваха отчаяно да размахват ръце и крака, предполагам вече съжаляваха, сигурно крещяха help, помощ, help. Може би викаха точно това. Накрая падаха като камъни и туп!
Боже, мислех че съм видяла всичко във войните...”, “Гневът и гордостта”, Ориана Фалачи.
