“Истинската снимка не се налага да бъде обяснявана, нито пък може да бъде предадена с думи.” - Ансел Адамс.
Фоторепортерството е един особен тип журналистика. Сякаш е своя собствена вселена. Една снимка може да каже много, много повече от милион думи и да предизвика огромна емоция.
Много са репортажните снимки, успели да спрат дъха на аудиторията. Но никой не се пита какво е коствало на фотографите да ги направят.
Една от тях е дело на Шахидул Алам - фотограф от Бангладеш, успял да запечата на хартия огромен брой значими събития. Сред тях са протестното движение за демократични промени в Бангладеш, природните катаклизми и социалните проблеми като класово неравенство.
Алам е получавал смъртни заплахи. Арестуван е и заради публична критика, отправена към правителството.
Една негова снимка обаче успява да улови отчаянието на едно самотно дете. Суфиа останала съвсем сама. Била единствената оцеляла от семейството си, след като домът им бил унищожен от ужасяващ циклон на 29 април 1991 година в Бангладеш.
“Това момиче е загубило всичко заради този циклон. Цялото й семейство е било убито, домът и - заличен. И тя си стоеше така… Бях много загрижен, разбира се. Онова, което стана след снимката - детето си намери дом. Имаше едно друго семейство, което я подслони като свое собствено дете.
Случват се такива ужасяващи неща и те няма да спрат. Важни са нашите действия след това. Това ни показва какви сме всъщност. Сблъсквал съм се с едни от най-бедните хора в света и знаете ли, те са всъщност най-щедрите, които познавам”, разказва пред “Гардиън” фотографът.
Алам направил и снимки на историята и след циклона - как намира нов дом, как живее. Но това не било достатъчно невероятна история. Не била достатъчно драматична.
“Със сигурност няма да спечеля награди с другите снимки, но мисля, че са много важна част от цялата история. Онази, която не беше разказана”, споделя с разочарование фоторепортерът.
Сюзан Мейселас пък е американски фотограф. Тя се занимава основно с военни конфликти и проблеми, засягащи човешките права. На “бойното поле” е от 40 години.
Някои от снимките и отразяват въстанията в Никарагуа в края на 70-те години на миналия век. Творбите и се смятат за емблематични.
Един кадър обаче буквално смразява кръвта. Снимката е направена в Куеста дел Пломо. Между хълмовете, недалеч от Манагуа фотографката се натъкнала на труп. Мястото било известно с това, че там често се извършвали смъртни присъди от националните служби по време на гражданското недоволство в края на 70-те.
“Контекстът е много важен. За тази снимка написах цяла книга. Кадърът не беше публикуват в нито една медия, но беше съществен за разбирането на цялото насилие, което се случваше по онова време в Никарагуа.
Репресиите тогава бяха стигнали нови нива. Властите вече бяха предприели своя подобаващ отговор на протестите. Цялата тази идея за хората, които просто “изчезваха”, докато всъщност бяха убити и захвърлени встрани на пътя беше толкова далечна за американците… Имаше огромна нужда тези сцени да достигнат до аудиторията и да достигнат в своята цялост - с нужния контекст.
Намерението ми с тази снимка беше да покажа именно тази част от историята - суровата действителност, отблъскващата действителност”, споделя Сюзан Мейселас.
Фоторепортерката поставя на дневен ред и моралния въпрос - какво би направил човекът с обектива днес, ако стане свидетел на обезглавяване от страна на ИДИЛ. Ще снима ли? Ще отговори ли? Ще се опита ли да ги спре?
Рон Хавив е американски фотожурналист, носител на редица награди. Той също се занимава с човешки права и хуманитарни кризи.
Една негова снимка е запечатала кървавата истина за екзекуциите в Триполи. Снимката е направена на 27 август 2011 г. в една от болниците, където са изпълнявали смъртни присъди.
“Няма как да знаем какво точно се е случило тук. Със сигурност обаче е зловещо и ужасяващо”, споделя фотожурналистът.
Александър Джо е репортер от агенция “Фарнс прес”. Той е имал късметта да оцелее, след като се е изправил очи в очи с автоматите на бойците в Родезия - историческа международно непризната държава в Югоизточна Африка.
“Мразя конфликти. Не харесвам оръжия - плашат ме до смърт. Имах едно ужасяващо преживяване в началото на кариерата си, преди да ме назначат в агенция “Франс прес”.
Беше краят на войната в Родезия. Антиправителствените бойци се срещаха на определени места и аз и останалите ми колеги бяхме решили да отразим едно от събиранията им.
Срещнахме се там около 10 сутринта. Чакахме цял ден, но не се появи дори един човек. Тогава, точно преди да се откажем, видяхме няколко буса да спират. Беше около 4.30 следобед. Бойците слязоха и се насочиха към нас. Питаха ни какво правим там. Както им отговаряхме, единия извади автомат и го опря между очите ми. Бях ужасен. Знаех много добре, че ще отнеме по-малко от секунда да ме убие или да ме нарани сериозно.
Това беше първият конфликт, който съм отразявал в кариерата си. Това е и причината в момента да мразя толкова оръжията”, спомня си репортерът.
