Статията на четирите изтъкнати астрофизици, публикувана онлайн миналия месец, е посветена на въпросите, възникващи на границата между научната фантастика и космологията: може ли една разумна свръхцивилизация да колонизира галактика, и ако да, колко време ще й е нужно.

Счита се, че за първи път подобни въпроси поставя знаменитият физик Енрико Ферми още в началото на 1950-те години, а след това идеята влезе в историята като „Парадокса на Ферми“. В най-общи линии, Парадоксът изглежда по следния начин: в в нашата галактика има стотици милиарди звезди и е логично да се предположи, че около някои от тях, от време на време възникват цивилизации, точно както е станало с нашето Слънце. С развитието си тези цивилизации ще започнат да усвояват най-близките до тях звездни системи. Именно подобна перспективна цел човечеството си постави в средата на 20-ти век и очевидно идеята съвсем не е изоставена, след като нашите Вояджъри вече напуснаха пределите на Слънчевата система и летят към съседните звезди. Съвсем логично е, много по-развитите цивилизации да са имали достатъчно време, за да се появят в околностите на нашата планета. Само че къде са те?

През 1975 година астрофизикът Майкъл Хърт публикува своята знаменита статия, в която предложи най-песимистичното решение на парадокса. В основата на неговите разсъждения е „Фактът А“: близо до Земята няма никакви извънземни същества и никога не е имало. Хърт един по един изключи всички възможни тълкувания на този факт, свързани с ограничената скорост на междузвездните пътешествия и времето на съществуване на цивилизациите. Ако се абстрахираме от това, остава едно единствено обяснение: извънземни цивилизации просто няма – те не съществуват. Но редица астрономи и космолози не могат да се примирят с подобна гледна точка.

Парадоксите на възприятието

Повечето критици на идеята на Хърт посочват, че той разглежда постепенната експанзия като неизбежен атрибут на цивилизацията. Тази идея може да се окаже абсолютно погрешна, понеже не е взет предвид друг важен атрибут на разумните същества – психологията.

Едно от първите съображения, изказани малко след формулирането на Парадокса на Ферми, очевидно е възникнало под въздействието на надпреварата в ядреното въоръжаване, протичащо на нашата планета по това време. Аргументът е следният: технологично развитите цивилизации са заплашени от самоунищожаване. Липсата на каквито и да било признаци за извънземно посещение на Земята може да означава, че технически развитите цивилизации, осъзнавайки опасността от безграничното развитие на технологиите, в един момент поставят това развитие под най-строг и твърд контрол. Космическа експанзия няма, но това не означава, че свръхразумът не съществува или не е усвоил технологията на междузвездните пътешествия: той просто не иска да прави това. А всички, които не са успели да преодолеят този съблазън, са прекратили съществуването си според неумолимите закони на историята.

Интересен вариант на тази гледна точка представя сър Мартин Рийз, британски космолог и навярно най-знаменитият астроном в наши дни. Той счита, че разумната свръхцивилизация навярно не се намесва в нашите земни дела, понеже прекалено много е потънала в собствените си мисли и стремежи. Във Вселената има толкова много тайни, изискващи задълбочен размисъл, и колкото по-дълго се развива една цивилизация, толкова повече има желание спокойно да обмисли тези тайни. За свръхразума е чужда празната и безсмислена суета, като например покоряването на галактики.

Има и друга гледнат точка, също базирана на психологията, но не на извънземните, а на самото човечество. Тази идея бе предложена от Сет Шостак, водещ астроном от проекта SETI за търсене на извънземен разум.

„Бръмбарчетата в моята градина не забелязват, че са заобиколени от разумни същества – аз и моите съседи. Но въпреки това, ние сме тук„.

Този аргумент е твърде обиден за човечеството, но е съвсем резонен: за да забележим присъствието на свръхразума, трябва най-напред минимум да разберем какво всъщност е той и как би могъл да изглежда. Това е непосилна задача, например за малкия бръмбар. Аналогията е пределно ясна.

Но можем ли да решим Парадокса на Ферми, без да изграждаме хипотези за психологията на свръхцивилизациите и да не обиждаме човечеството? Именно тази задача си поставиха астрофизиците Джейсън Райт, Джонатан Керъл-Неленбек, Адам Франк и Кейлъб Шарф. Те създадоха мощен компютърен модел, който предлага по-оптимистично решение на Парадокса.

Динамичната галактика

При предишните модели арената на дейността на свръхцивилизацията се е разглеждала в духа на космологията на Джордано Бруно, според която пространството е запълнено с вечни стационарни звезди. Областта на влияние на една свръхцивилизация в този случай ще бъде разширяваща се сфера около родната звезда, като скоростта на това разширение зависи единствено от достигната скорост на междузвездните полети. Но авторите на новата статия, представена за публикуване в The Astrophysical Journal предлагат да разглеждаме нашата галактика като динамичен обект.

Картината на експанзията на цивилизацията трябва силно да зависи от движението на звездите в самата галактика. Така например, нашето Слънце, през времето на своето съществуване е извършило над 50 оборота около галактичния център, разяснява съавторът на тази научна работа Керъл-Неленбек от университета на Рочестър в рамките на проекта Nautilus. Ако се съобразим с този факт, интензивността на експанзията на практика престава да зависи от технологичните ограничения от скоростта на междузвездните полети. В този случай се променя и самата картина на експанзията: вместо разширяваща се сфера ще виждаме много по-сложна картина.

В компютърната симулацията на четирите астрофизика се разглежда разпространяването на „фронта на разселването“. Изясни се, че и при най-консервативните предположения, галактиката може да бъде заселена сравнително бързо. Но варирането на някои параметри, като например, времето на живот на цивилизациите и техните предпочитания за направлението на експанзията е дало резултат, който на практика се изключва от предишните твърде опростени модели. Оказа се, че между „празната галактика“ и „галактиката, натъпкана с живот“ съществува широк спектър от други възможности.

При най-вероятните сценарии, значителна част от галактиката наистина е заселена, но в нея има големи празнини, в които експанзията все още не е проникнала. Ако нашата звездна система се намира в подобно пусто място, то това би могло да обясни формулирания от Хърт „Факт А“ – липсата на видими следи от посещения, като по този начин може да се разреши и Парадокса на Ферми, при това по желателен за човечеството способ.

Адам Франк и Джейсън Райт предполагат, че главният извод от изброените дотук научни работи е следният: ако засега не виждаме следи от присъствието на свръхцивилизации, просто трябва да се вгледаме по-добре.

Как да търсим извънземния разум?

Според обсъжданата нова научна работа, в галактиките могат да съществуват цивилизации, тръгнали по пътя на технологичния прогрес, а това означава, че най-логичният и разумен начин за тяхното търсене е да се опитаме да намерим някакви видими следи на техния прогрес – тоест, нещо като технологична сигнатура.

За това, как би могла да изглежда подобна сигнатура има немалко научни статии. Една от тях обсъдихме преди седмица: учените се замислиха, как би изглеждала отстрани цивилизация, която е успяла да използва като източник на енергия миниатюрните черни дупки, създавани под въздействието на мощен гама лазер. Малко по-късно излезе още една статия от Брайън Лъки от Принстън, който се запита, дали ще можем от Земята да забележим слънчевите панели на космически кораб, достигнал пределите на Слънчевата система.

Блясъкът на слънчевите батерии на околоземните сателити често често попада в полезрението на любителските телескопи. В своята статия Лъки подробно изчислява въздействието на факторите, оказващи влияние на вероятността подобен обект да бъде забелязан. Отчитат се площта на батерията, нейната ориентация и скоростта на въртене. Авторът доказа, че панорамният телескоп Pan-STARRS1 в Хаваи, който непрекъснато сканира небето за опасни обекти, би могъл да забележи бавно въртящо се огледало с размер около двадесет квадратни метра от разстояние една астрономическа единица. Само че, за да може със сигурност да се забележи нещо подобно, тези обекти трябва да са над един милион в рамките на Слънчевата система. Тоест, вероятността за откриване на подобен кораб е твърде малка.

Но както вече се убедихме, астрономите никога не се задоволяват с песимистичните изводи. Лъки предложи следната идея: а какво би било, ако автоматичната станция на пришълците, отдавна пристигнала в рамките на Слънчевата система, вече се е превърнала в орбитален боклук? В този случай, най-вероятно е тя да е заседнала в една от точките на Лагранж, в които гравитацията на космическите тела в Слънчевата система се уравновесява. Според Лъки, в този случай са достатъчни дори под сто подобни панели със слънчеви батерии, за да можем да ги забележим с нашите телескопи. Именно подобни наблюдения ще започнат да се осъществяват. А ако отново нищо не бъде открито, може би ще трябва да приемем, че извънземните пришълци никак не обичат да оставят боклук след себе си.