В 15 глава на Евангелието си св. Лука съчетава три притчи – притчата за загубената овца, притчата за загубената драхма и притчата за блудния син. Тонът не е песимистичен, а оптимистичен, защото общият рефрен на трите текста е “загубен, но намерен”. Докато първата и втората притча не са разграничени, фразата “И още каза” (ст. 12) разделя третата от тях. Първите две притчи се подчиняват на трислойна структура – първо, изгубване и намиране на нещо; второ, събиране на близки и приятели за отпразнуване на находката; трето, поука от Христос за приложението на притчата в живота на обикновените хора – грешниците, каквито сме всички ние.
 
Същата структура се открива и в третата притча. И тук има загубен “обект” – неразумният син. Въпреки че баща му не тръгва да го търси и връща у дома, както пастирят – овцата, а жената – драхмата, той отдавна го очаква, бърза да го посрещне и е щастлив да го види отново. Но между първите две и третата притча има и разлики. В двете са включени по три действащи фигури – пастир, овца, приятели; жена, монета, приятелки. В третата те са четири – блуден син, баща, слуги, по-стар син. Намусеното изказване на старшия син противоречи на радостното чувство, което изпълва трите притчи. Също е знаменателно, че в третата притча липсва допълнението на Христос за радост на небесата (ст. 7) или радост пред ангелите Божии (ст. 10).Изглежда, че образът на по-стария син е въведен нарочно от Спасителя. С него Той вероятно визира фарисеите и книжниците, които неведнъж възразяват срещу Неговите контакти с “грешниците”. По-старият син не се противопоставя на връщането на брат си и няма нищо против покаянието му. Причината, която го вбесява и го кара да се откаже от празнуването, е друга. Онзи, който прахосва парите на баща си е посрещнат с радост и ликуване; другият, който всеки ден “тегли каиша” и върши голяма част от работата в имението, изобщо не е забелязан. Единият получава угоено теле, а за другия няма и заклано козле. Кой е по-ценен – рошавият, мръсен и мързелив бродяга или трудолюбивият, усърден и послушен наследник? Възмущението на по-стария син обезсмисля и противоречи на липсващата добавка за “радостта на небето”.

 

Идва ред на бащата, който трябва да обясни своята “несправедливост”. От една страна той моли по-възрастния син да разбере покаянието на брат си, а от друга му доказва с какво той е благословен много повече от него. Думите “мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери” (ст. 32) мотивират и оправдават ликуването на бащата. Но бащата също осъзнава справедливостта на възражението на по-стария син. Той му отговаря с един израз, който е уникален при характеризиране на отношенията между Бога и човека: “Чедо, ти си винаги с мене и всичко мое е твое” (ст. 31). Обращението “teknon” (чедо, дете) изразява най-съкровените чувства, които бащата изпитва към сина си. Пребъдването винаги с любящия баща е основание за радост и доволство, които отсъствалият дълго блуден син не познава. Думите “всичко мое е твое” обезсмислят жалбите на по-стария син, на когото принадлежи цялото имущество на бащата. За блудния син пиршеството е момент на радост, но не и на доживотно щастие. Радостта на по-стария син съществува преди бягството на другия и продължава след неговото връщане. Тя е блаженството на постоянното общение с неговия баща. Непоправимата трагедия на блудния син е, че за известно време той се отчуждава от любовта на бащата и подкрепата на брата. Щом свърши угощението и животът продължи отново, възрастният син винаги ще изпитва радостта от присъствието и общението с отца – много повече, отколкото другия. Именно благодарение на трагичната постъпка на другия по-старият син осъзнава ползата от своята преданост.

А как реагират фарисеите и книжниците, към които са отправени тези три притчи? Те не се противопоставят по принцип срещу покаянието на грешниците, към които естествено не причисляват себе си, и конкретно те не се обявяват срещу връщането на блудния син. За тях подчинението на повелите на Закона е смисъл на целия им живот. Тяхното обвинение към Христос “Той приема грешници и яде с тях” (ст. 2) описва действия, които са подобни на тези на бащата от притчата. Но по този начин Христос търси общението на грешниците и предизвиква покаянието им, а не празнува тяхното обръщане. Прави впечатление, че притчата за блудния син има незавършен край. Ние не знаем как реагира по-старият син на обяснението на баща му – дали се съгласява накрая с него и се включва в празнуването или продължава да мърмори и да се противопоставя.

С тази притча св. Лука подчертава, че Бог не отхвърля съзнателно търсеното благочестие на фарисеите и книжниците, а го цени дори повече от импулсивното покаяние на очевидните грешници и митари. Такова следва да бъде и нашето поведение в църквата. Ние не трябва да гледаме снизходително нито на старите жени, които изпълват нашите храмове и не са завършили богословие, нито на амнистираните престъпници, кръстени в затвора, и бившите рапъри, увлечени временно от контракултурата, които търсят новото си “аз” в православието. Трябва да приемаме и едните, и другите като равни на себе си и дори като хора, които понякога могат да внесат свеж и нестандартен полъх в често застоялия въздух на нашите енории. Важното е всички да достигнем до спасение, а дали сме дошли в 1-я или 23-я час, за вечния Бог няма никакво значение.