Мария Георгиева е една от българките, сблъскали се със заразата, обхванала света. В социалните мрежи тя разказа за абсурдите, през които е минала. Публикуваме разказа й без редакторска намера. 

От известно време насам и аз съм в групата на сървайвърите. Коронавирусът не ме уби, но здравната система почти ме закопа – с положителни тестове РЗИ ни изпрати с децата на собствен ход да сеем вируса до Пирогов, а от Спешна помощ ми начертаха план за действие по телефона:

„Звъннете на джипито, дайте слушалката на сина си и нека той да кашля в нея, за да преслуша лекарят белите му дробове по телефона“ – те за кашлица по 10 пъти в минута и температура 38,5 при коронавирус не пращали екип. Това е накратко положението.

Дълго се чудих да разказвам ли тази история или да си спестя писането, защото знам, че нищо няма да се промени. Правя го за тези, на които им предстои да изтърпят на свой гръб абсурдите, които превръщат българското „здравеопазване“ в живо здравеПОГАЗВАНЕ. Ако ви се чете до края, воала:

Въпреки маските, дезинфектантите, социалната дистанция, изолацията, храната и кафето само от къщи, миенето на ръце на всеки 5 минути и цялото стерилно ежедневие, което си изградих в последните месеци, коронавирусът дойде и вкъщи.
Не знам дали има смисъл да казвам, че училищата са най-големият му инкубатор. Но има смисъл да разкажа как след повече от 7 месеца карантини, извънредни мерки, щабове, генерали, брифинги и хаотични действия на тези, от които зависи животът ни, децата са извън цялата схема (не че ние сме в нея). Коронавирусът не ги убива – факт, нас също няма да убие – да се молим да имаме този късмет, но системата ще го направи – бързо и сигурно!

„Безплатен ще бъде PCR тестът за ученик със съмнения за COVID-19“, заяви главният държавен инспектор д-р Ангел Кунчев преди началото на учебната година.

Пълна лъжа! За една седмица класът на дъщеря ми остана наполовина, включително и като учителско присъствие, но РЗИ не направи нито един тест. Сополивите и болни деца просто бяха връщани сутрин на родителите им, без указания къде се правят безплатните ученически тестове, защото такива НЯМА. Познайте колко родители извадиха 100 лв. за тест на някакви си сополи или леко неразположение? Нито един. Та нали това е обичайното състояние на повечето деца още от яслата!?

Обаче, оказва се, това са и най-вероятните симптоми на коронавирус при тях – дъщеря ми нямаше дори хрема и никой в училище не забеляза, че е отпаднала или болна, докато не я оставихме вкъщи заради подобно леко неразположение. Вдигна ниска температура на два пъти, гърлото й малко се зачерви, заболя я корема и толкова. Достатъчно, за да тръгне към нас и да разберем, че е коронавирус.

В класа на сина ми положението не беше по-различно. Но на 17 г. симптомите не са като при 9-годишните. Първият лекар беше категоричен: „Вчера дойдоха едни младежи с корона, на фона на които вашият син е в цветущо здраве. Високата температура и кашлицата не са резултат само от ковид – другите болести си вървят. Сигурно ходи гол в дъжда и е настинал“.

Доверих му се, а и не смятах, че с настинка от дъжда имаме работа на опашките пред лабораториите, където не знаеш кой с какво ще кихне до теб.
Седмица по-късно обаче цветущото здраве беше все така „цветущо“ – същата кашлица и същата температура, сваляна и вдигана няколко пъти, въпреки шепите с лекарства и витамини, всички чайове и бабини илачи. Ясно беше, че снимка трябва да се направи.
И тук започна сагата...

„Отивате веднага в палатката пред инфекциозното на ВМА – там ще ви поемат“, каза ми джипито. Открихме палатката в петък по обед, но в нея нямаше никой. На десетина метра встрани, пред огледални стъклени врати се беше заформила скромна опашка от 6-7 души. Никой не кашляше, но всички чакаха преглед за ковид. Били там от час, защото вървяло бавно. По мои сметки след още час щяхме да сме вътре при лекар. Добре де, след 4 часа. Късмет, че беше слънчево и топло, защото чакалните на болниците вече са навън. Да му мислят заразените през декември!

„Не преглеждаме деца!“ – с този отговор възнаградиха 4-часовото ни търпение тук. А къде? Започна се едно гадаене, само дето боб не хвърляха. Имало инфекциозно отделение за деца към Софиямед, но там не работели със симптоми на ковид. Ами… нямало къде. Нелегално трябвало да го прегледат. И нелегално да му направят тест. И нелегално на следващия ден да ми се обадят, че тестът е положителен. А РЗИ най-легално да ми кажат:

„Отидете цялото семейство на собствен ход до Пирогов за рентген на белите дробове“. Обадих им се по телефона, след като не повярвах на джипито и Координационния център, откъдето бяха изпратили същите нареждания. Все пак, на собствен ход може да означава 5000 лв. глоба за нарушаване на карантината, а също и достатъчно висок риск за всички останали по пътя ни. И ако за мен „на собствен ход“ е личен автомобил, за други ще е такси, автобус или още по-зле – метро.

След като пред ВМА търсихме палатка, пред Пирогов кодовият сборен пункт за ковид беше бял фургон. Пред парадния вход е, ако още не сте го посетили. Изчаках десетина минути, за да приключат разговорите за времето и кафето в Москва с руснаци, които си плащаха тестовете, докато някой ми обърне внимание, че водя дете с ковид.

На учудените погледи, озъртащи се за детето, обясних, че е в колата, защото не смятам за редно да го изтипосам на главния вход, за да кашля срещу всяка линейка, която пристига.
Но там, в Пирогов, направиха точно това – настаниха го в чакалнята на парадния вход.

Знаят, че е с ковид, бързо ще стане, помислих си в началото. Докато не занесох личната му карта на детска регистратура.

Дали не затвориха прозорчето под носа ми, като чуха коронавирус? Дали не ме оставиха с двете деца близо час из чакалните на Пирогов, докато звънят телефони и тепърва установяват (след повече от половин година наличие на този вирус в София) имат ли право да преглеждат деца с ковид? Дали и тук не ни прегледаха нелегално? Ами направиха го! За втори път имахме късмета да попаднем на съвестен и загрижен лекар – д-р Теа Александрова, която пое поне Ниа.

Затвориха ни в една стая, направиха й всички изследвания за по-малко от час. За себе си не смеех да попитам – тогава още нямах симптоми и не исках да създавам допълнителен хаос и в без друго хаотичната здравна система.

Четирите часа пред палатката на ВМА се оказаха загрявка за 7-часовия престой край белия фургон на Пирогов.

Не смея да си помисля за това време колко души може да сме заразили. Като добавим и още един младеж с ковид в чакалнята на Пирогов, който вече имаше пневмония, а с майка си 9 часа чакаха РЗИ да изпратят линейка в Пирогов, за да го закара в някоя болница за лечение. Децата просто никъде не ги приемаха.

Никой от големите мозъци в тази държава не беше предположил, че коронавирусът ходи и по тях – трябваше да дойде 15 септември, за да се разбере, че ковид не само че засяга децата, но тръгва най-вече от училищата, където социална дистанция е много относително понятие.

Към 9 вечерта реших да се обадя в РЗИ и да ги попитам редно ли е това, което се случва – деца с ковид да кашлят на входа на Пирогов. Беше събота вечер, извънработно време, включи се секретар. Оставих съобщение, имената и телефона си, но никой така и не ме потърси.
На следващия ден обаче ми се обадиха от Пирогов, за да ми се извинят за целия хаос, от който сме били потърпевши. Не са виновни лекарите – те също страдат от системата. А единственият начин да помогнат, е да я заобикалят.

След нелегалния преглед, нелегалния тест и почти нелегалния рентген на 17-годишното ни дете, легалната карантина дойде, симптомите при всички вкъщи – също. Тотална загуба на обоняние и вкус, температура – понякога ниска, понякога не чак толкова, при някои – тежка кашлица, при други – зачервено гърло, възпален синузит, болки в очите и корема, гадене…

Ако един час си добре, в следващите 5 си сринат. Нямаш сили да станеш от леглото и всичко, което усещаш, е как се разпадаш.

Дори да си с „леки“ симптоми, като кашлица в продължение на три седмици и температура 38,5, както ни категоризираха от Спешна помощ в София. Стигнахме до тях, защото на осмия ден от лечението с антибиотици и всякакви противовирусни препарати и сиропи, състоянието на сина ми не се променяше, а мен никой дори не ме беше прегледал – лечението ми се контролираше от джипито по телефона.

След час чакане за свободна линия със Спешна помощ на 112, най-после попаднах на любезна лекарка, която любезно ми обясни:

„Обадете се на личния лекар, за да ви преслуша по телефона!“.

Но аз вече бях говорила с джипито и според него единственият начин лекар да ни чуе на слушалки, без да отнесем глоба за неспазване на карантината, е екип на Спешна помощ да дойде до вкъщи. Поисках името на любезната лекарка в случай, че се влошим през уикенда, за да знам кой ни е дал този професионален съвет. И тя любезно ми затвори (имам датата и часа на обаждането, а записите би трябвало да се пазят).

С малко повече упоритост след 30 минути успях отново да се свържа със Спешна помощ. Казах им часа на предишното ми обаждане и отново поисках името на лекарката, която е назначила преглед на белите дробове по телефона.

„Не сте разбрали колежката, госпожо – тя е искала да каже да позвъните на джипито, да накарате сина си да кашля в слушалката, за да прецени лекарят дали кашлицата е сериозна.“ Ако не беше сериозно, щеше да е смешно!

Накратко, кашлица по 10 пъти на минута и температура 38,5 на осмия ден от антибиотичното лечение не са опасни симптоми при ковид според Спешна помощ. Изпратиха екип след 3 часа.

Докато ги чаках, звънях на джипито, РЗИ, Министерство на здравеопазването… На първите две места прехвърляха топката към Спешна помощ, а в министерството от 3 телефона в сайта, не вдигаха нито един с часове.

Истински късмет беше, че не стигнахме повече до болница. И понеже всички гледаме много филми и много новини, в които някъде някоя РЗИ поема грижата за болните, семействата им, контактните лица, ще кажа само, че аз звънях десетки пъти в столична РЗИ, но от тях получих едно единствено обаждане – за да си запишат членовете на семейството, ЕГН-та и телефони, в случай че нарушим карантината. И да ни донесат „Предписание за изолация в домашни условия“ 2 дни преди края на карантината.

Защото са загрижени за глобите, но не и за хората. От столична РЗИ не ни попитаха за други контактни, не ни дадоха наставления какво да правим, ако се влошим, не изпратиха екип, за да ни прегледа и тества. Прехвърляха топката към Пирогов и Спешна помощ. А от там им я връщаха обратно.

Лошото е, че докато тези институции си „прехвърлят“ живота на хората, някои имат нужда от лекари. И е пълен късмет, че оцеляват. Въпреки системата на здравеПОГАЗВАНЕ…