Алберт Айнщайн, носител на Нобеловата награда за физика за своето откритие на фотоелектричния ефект и баща на теорията на относителността, някога признава:

„Прекаленото възхищение към моята работа ме кара да се чувствам неловко. Имам чувството, че съм един неволен измамник.“
Въпреки гениалните си постижения, Айнщайн очевидно е страдал от синдром на самозванеца – усещането, че не си достатъчно компетентен и че успехите ти са случайност, докато всички около теб са заслужено на мястото си.

И ако е утешително, че дори Айнщайн е имал подобни съмнения, други нобелови лауреати реагират на славата по съвсем различен начин. Толкова различен, че учените измислили дори термин за това явление – „Нобелова болест“ или „Нобелит“ – когато носители на наградата започват да развиват странни, ненаучни и дори налудничави убеждения след своя триумф.

От духове до говорещия миещ мечок

Историята познава изненадващо дълъг списък с Нобелови лауреати, които след като получат приза си, се насочват към паранормалното и псевдонауката – често далеч извън своята област, пише IFL Science.

Пиер Кюри, откривателят на радия и полония, участвал в сеанси и вярвал, че чрез изследване на паранормалното можем да открием нови закономерности в магнетизма.

Джоузеф Томсън, откривателят на електрона, бил дългогодишен член на Обществото за психични изследвания и също вярвал в свръхестествени явления.

Шарл Рише, нобелов лауреат по физиология и медицина от 1913 г., е автор на термина ектоплазма – субстанцията, която според него медиумите излъчвали по време на сеанс. В действителност, както по-късно се установява, това били трикове с погълнат и след това „повърнат“ тензух или гумени ръкавици.

Когато Нобелът води към тъмни и опасни идеи

Не всички прояви на „Нобелит“ са безобидни. Ричард Смоли, лауреат по химия през 1996 г., започва да отрича еволюцията. Други носители на наградата са защитавали евгеника, лоботомии и вредни идеи за лечението на аутизма. Джеймс Уотсън, един от откривателите на структурата на ДНК, се прочу с расистки и научно опровергани твърдения за интелигентността.

Но може би най-колоритният пример е д-р Кари Мълис, спечелил Нобеловата награда по химия през 1993 г. за изобретяването на PCR метода. След триумфа си той заявява, че не вярва във връзката между HIV и СПИН, отрича климатичните промени и твърди, че виждал светещ зелен миещ мечок на мотор.

„Една нощ през 1985 г., в колибата ми в Северна Калифорния, срещнах светещ зелен миещ мечок на неоново оранжев мотор. В полунощ той се превърна в пеещ делфин,“ разказвал сериозно Мълис.

Защо се случва това?

Според нобеловия лауреат Пол Нърс, част от причината се крие в натиска отвън.

„Изведнъж за мнозина се превърнах в световен експерт по абсолютно всичко. Това беше шок. Не съм излишно скромен – наистина знам доста за биологията – но експерт по всичко със сигурност не съм,“ пише той в The Independent.

„Ще бъдете залети с молби да коментирате теми, да подписвате писма и петиции, да давате името си за каузи – някои достойни, други не чак толкова. Не се поддавайте на изкушението да излизате извън собствената си област.“

Когато умът се препъне в собствената си гениалност

Психолозите, изследвали феномена, предлагат друго обяснение.

„Редица когнитивни грешки – като пристрастие към собствената безпристрастност, усещане за всезнание, всемогъщество и неуязвимост, нарцисизъм и прекомерна отвореност – могат да направят дори най-интелигентните хора податливи на сериозни грешки в мисленето,“ пишат авторите на книгата Critical Thinking in Psychology. Те дори споменават, че дори Исак Нютон, един от бащите на съвременната физика, е имал дълбок интерес към алхимията и мистичните учения.

„Нобеловата болест“ не е реална диагноза, а по-скоро напомняне: дори най-великите умове не са имунизирани срещу грешки, илюзии и човешка слабост. Гениалността не предпазва от заблуждения – понякога дори ги усилва. Така че, ако някой ден спечелите Нобелова награда – радвайте се, но не забравяйте: останете на земята.