И през празничния уикенд се завръщаме с поредицата ни за имената на улиците. Тази седмица ще обърнем внимание на един герой от руската Отечествена война срещу Наполеонова Франция.

Михаил Иларионович Голенишчев-Кутузов (1745 или 1747 – 1813) е руски пълководец, генерал-фелдмаршал и княз, най-известен като главнокомандващ в Отечествената война от 1812 г. срещу Наполеон. Единствен син на сенатора и генерал-поручик Иларион Голенишчев-Кутузов, той получава домашно образование и постъпва в Дворянската артилерийска и инженерна школа, където рано проявява способности по математика и военни науки. Кариерата му тръгва стремително: служи при генералите Румянцев и Суворов, командва роти и корпуси, а в боевете на руско-турските войни трупа опит и репутация. Два пъти е тежко ранен в глава и лице – при Алуща (1774) и при обсадата на Оджак (1788) – и остава с увредено око, но се завръща на фронта и се отличава при превземането на Измаил през 1790 г.

Кутузов съчетава бойното командване с дипломатическа служба. Като извънреден пратеник в Константинопол подобрява отношенията с Османската империя, а в Русия ръководи кадетския корпус и губернаторства във Вилно, Киев и Санкт Петербург. Преминал през благоволение и немилост при различни монарси, той е произведен генерал от инфантерия, но след Аустерлиц (1805), където се противопоставя на преждевременното настъпление на съюзниците и е принуден да отстъпва срещу числено превъзходство, отношенията му с Александър I охладняват, макар заслугите му да са признати.

В разгара на новата руско-турска война Александър I го връща начело на Молдовската армия. През 1811 г. Кутузов печели решителни победи при Русчук и Слобозия, принуждава противника към мир и сключва Букурещкия договор (1812), който осигурява стратегически тил преди сблъсъка с Наполеон. С избухването на Отечествената война е извикан за главнокомандващ на всички армии и опълчения. След планомерно отстъпление към Москва и тежката Бородинска битка на 7 септември (26 август ст. ст.) 1812 г., той взема съдбоносното решение да изостави столицата, за да запази армията. Маньовърът към Тарутино и отказът от фронтални сражения изтощават Великия армейски корпус; при Малоярославец Кутузов прегражда южния път към снабдяване и принуждава Наполеон да се върне по опустошения Смоленски път. Преследването, съчетано с удари на редовни части и партизани, довежда до фактическото унищожение на нашествениците при относително умерени руски загуби.

За разгрома на противника Кутузов е въздигнат в княз и генерал-фелдмаршал, става първият пълен кавалер на ордена „Свети Георги“ и е удостоен с най-високите руски и европейски отличия. В началото на 1813 г. той повежда армията извън границите на Русия в поход към Одра и Елба, но се разболява тежко и умира в Бунцлау (дн. Болеславец, Полша) на 28 април 1813 г.; погребан е в Казанския събор в Санкт Петербург.

В личния си живот Кутузов е женен за Екатерина Илинична Бибикова; двамата имат пет дъщери. Потомственото име Голенишчев-Кутузов преминава у внука му по женска линия. Като военачалник той остава в историята с хладнокръвие, тактическа гъвкавост и готовност да пожертва престижни победи в името на стратегическата цел: съхранение на армията и изтощение на противника. Неговото командване през 1812 г. е повратният момент, който променя курса на Наполеоновите войни и го утвърждава като символ на руската военна традиция.

В негова чест са наречени улици в София и Пловдив.