Историята е пълна с мрачни времена. Отваряйки която и да е глава от човешката история се открива, че мирът и благоденствието са по-скоро изключение, отколкото правило. Да, имало е периоди на изобилие и добрина, но често те са приключвали с избухване на насилие или – ако хората са имали късмет – бавно са изчезвали в забвение.

Въпреки това, сред всички тежки периоди в историята, една конкретна година се откроява особено ясно като синоним на страдание: 536 г. сл. Хр.

Този период е бил мрачен – не само заради кръвопролитни войни или страховити болести, а поради вулканично изригване, което изхвърлило пепел и прах в небето, покривайки Слънцето с мека, сива пелена.

Никой не е напълно сигурен кой точно вулкан е отговорен за това, макар че вулканът Илопанго в Ел Салвадор отдавна се смята за основен заподозрян. Въпреки това, изследване от 2018 г. представя доказателства, че изригването е станало в Исландия, тъй като ледени ядра в Европа съдържат вулканично стъкло със състав, сходен с частици, открити в цяла Европа и Гренландия. Възможно е също така така наречената „вулканична зима“ да е била резултат от поредица от мощни изригвания в периода между 536 и 540 г.

Който и да е бил вулканичният виновник, последиците са били драматични. В писмо, написано през 538 г., римският държавник Касиодор пише:

„Хората са изплашени – и с право – от необикновените знамения в небето, и с тревожни сърца питат какво ли ще донесат тези събития. Слънцето, първата от звездите, сякаш е загубило обичайната си светлина и изглежда със синкав оттенък.

Учудени сме, че по обяд телата ни не хвърлят сенки, че могъщата му топлина отслабва до безсилие [...] Луната също, дори когато е в пълнота, е лишена от обичайния си блясък.“

Прокопий, византийски историк, живял по това време в Близкия изток, също пише за „ужас“, предизвикан от мъгливо затъмнение на Слънцето.

Съществуват множество физически и научни доказателства за това явление. Дървета, отсечени в Дания, показват изключително тесни годишни пръстени през средата на VI век, заради драстични климатични промени, настъпили през 536 г. сл. Хр. Ледени ядра от Гренландия и Антарктида също свидетелстват, че атмосферата е била покрита с масивен киселинен прахов воал.

Сред тази тъмнина, температурите в Северното полукълбо спаднали рязко, а земеделието се сринало. Изследователите смятат, че изригванията от 536 г. са в основата на т.нар. Малък ледников период от Късната античност, започнал именно тогава и подсилен от още вулканични събития около 540 и 547 г.

Летните температури в целия свят спаднали с няколко градуса, а климатът на Земята бил сериозно разтърсен. В Китай валял сняг през лятото, в Южна Америка се появили засушавания, а в Близкия изток хората били обезпокоени от смъртоносната мъгла в небето.

Неизбежно, глад и страдание последвали бързо. Ирландските анали отбелязват липса на хляб през 536 г., а бубонната чума обхванала римското пристанище Пелузий в Египет.

Това се е случило преди близо 1500 години, така че не разполагаме със социални мрежи, за да проследим тревогите на света, а и преките исторически източници са ограничени. Въпреки това, много историци са съгласни, че 536 г. сл. Хр. бележи началото на един от най-мрачните периоди в човешката история, поне в някои части на света.

В Европа и части от Азия, годината 536 г. „бележи началото на един от най-лошите периоди, в които човек е можел да живее, ако не и най-лошата година изобщо“, казва Майкъл МакКормик, историк и археолог от Харвардския университет, в интервю за списание Science през 2018 г.

В рамките на пет години след началото на Малкия ледников период от Късната античност, пандемията от юстинианова чума обхванала Средиземноморието. Константинопол, сърцето на Източната Римска (Византийска) империя, бил особено тежко засегнат и милиони хора загинали в следващите десетилетия. Макар краят на империята да настъпва много векове по-късно, някои учени смятат, че съчетанието от климатична катастрофа и пандемия е изиграло ключова роля за началото на нейния упадък.

Вълната от последици обаче не се ограничила само до Средиземноморието. В по-хладните и сухи условия на Централна Азия, пасищата започнали да намаляват, което принудило няколко номадски племена да се придвижат на изток – към Китай. Това движение предизвикало сблъсъци между мигриращите групи и местните сили в степите на Северен Китай. Изненадващо, част от тези степни племена по-късно сключили съюзи с Източната Римска империя и заедно помогнали за срутването на Сасанидската империя в Персия.

Въпреки всичко, може би вулканичната зима от 536 г. не е била лоша за всички. Докато Източната римска и Сасанидската империи страдали, Арабският полуостров започнал да се радва на повече валежи.

С отслабването на старите империи, Арабският полуостров – вече малко по-зелен, отколкото в предишни столетия – се оказал готов да стане сцена на възхода на нова сила. И тя наистина се появила: наред с много други фактори, Арабската империя се издигнала на световната сцена през VII век сл. Хр., бързо превръщайки се в една от най-могъщите и влиятелни сили в историята.

Превод: GlasNews.bg