Казват, че само когато грешим, научаваме какво е правилно, а в областта на криминалистиката учените трябваше да научат по трудния начин, че не можеш да хванеш престъпник, като извадиш очните ябълки.

Работната теория гласеше, че човешката ретина може да улови последното нещо, което човек е видял, като го запечата във фоточувствителни пигменти, и че разработването на последните моменти може дори да разкрие убиеца. За съжаление, това не проработи, но не попречи на криминалните разследвания да го изпробват върху жертвите на някои от най-известните серийни убийци в историята.

Всичко започнало, когато през XVII в. йезуитски свещеник на име Кристоф Шайнер казал, че е забелязал слабо изображение върху ретината на препарирана жаба. Идеята, че ретината може да съхранява изображение по този начин, става известна като оптография и се харесва на германския физиолог Вилхелм Фридрих Кюне, когато започва собствените си изследвания през 70-те години на XIX век.

Кюне започва да провежда експерименти със зайци и жаби, при които ги излага на ярки изображения, преди да ги убие и да извади очните им ябълки. След това ги разрязва и използва химически разтвор, за да фиксира светлочувствителния пигмент родопсин, който се намира в пръчиците на ретината. Целта била да се създаде оптограма, показваща какво е видяло бедното животно точно преди да умре.

„Интригуващото е, че една от оптограмите показваше заграден прозорец, в който заекът е бил принуден да се взира“, обяснява медицинският историк д-р Линдзи Фицхарис в клип от поредицата „Любопитният живот и смъртта на....“, излъчена по канала Smithsonian. „Викторианците бързо се захванали с идеята, че оптографията може да се използва като инструмент в съдебните разследвания и изображението на лицето на убиеца можело да се намери в "очите на жертвата".

За нас, хората от съвременната епоха, в която толкова много хора са обсебени от истинските престъпления, това може да звучи като научна фантастика, но изглежда, че по онова време идеята е била възприемана доста сериозно, и то не само от учените.

„Убийците дори са започнали да унищожават очните ябълки на жертвите си за всеки случай“, добавя Фицхарис.

Кюне се опитва да пресъздаде успеха, който е видял със заешкото око, в човешкото, като използва техниката си, за да създаде оптограма от очите на осъден и екзекутиран убиец. Полученият образ обаче нямал достатъчна дефиниция, за да бъде полезен, което може да се дължи на съществена разлика между заешките и човешките очи.

„Възможното обяснение се крие във факта, че при хората фокусната точка на ретината, fovea centralis, е само 1,5 мм [0,06 инча] в диаметър и е твърде малка за наблюдаване на оптограма“, обяснява д-р Хауърд Фишер в Hektoen International, списание за медицински хуманитарни науки. „Тя е по-голяма при жабите и зайците.“

През 1881 г. един от бившите колеги на Кюне се опитва да направи човешка оптография, но и неговите резултати са твърде неясни, за да бъдат полезни. Повтарящата се липса на успех обаче все още не убива оптографията, тъй като при по-късни опити се прави опит за създаване на оптограми чрез фотографиране на очни ябълки на мъртви хора.

През 1888 г. полицията може би се е опитала да направи оптограма на жертвата на убийство Мери Джейн Кели с надеждата, че тя може да разкрие лицето на серийния убиец „Джак Изкормвача“, но ако това е било осъществено, то е било безрезултатно. Оптограма е била представена като доказателство и по дело за убийство през 1914 г., съобщава Американската академия по офталмология.

Днес няма да откриете оптограми, които да се представят като съдебномедицинско доказателство, но идеята остава много популярна в научната фантастика. От гледката на един осъден на смърт заек към заграден прозорец до някои от най-известните серийни убийци в историята и сюжета на „Невидимият лъч“ на Ламберт Хилър - това е доста дълъг път за една идея, родена в очната ябълка на препарирана жаба.