Със своите седем тепета Пловдив се родее с Рим и Атина. Според древна легенда хълмовете край Марица са огромни камъни, които титанът Балкан хвърлял по Посейдон. Враждата между двамата била заради красивата Родопа. Седемте тепета са най-известните забележителности на Пловдив, описвани от чуждестранните пътешественици, заснемани от първите фотографи.
При разкопките под тепетата са разкрити и най-старите свидетелства, че древният град е бил създаден далеч преди второто хилядолетие пр. Христа. Латинското име Тримонциум отговаря на Трихълмието, съставено от Небет, Таксим и Джамбаз тепе. С течение на вековете градът се разпрострял и върху Сахат тепе, Бунарджика, Марково тепе и Джендема.
За жалост обаче, управниците на Града под тепетата се оказват неблагодарни към този дар на природата...
През 1907 година Акционерно дружество „Изида” получава за 30 години от правителството и пловдивската управа изключителното право за добив и износ на разни видове обработени камъни от пловдивското Джендем тепе, като ще заплаща по 30 стотинки на кубичен метър добит материал. Общината отдава за ползване и кариерите по останалите тепета...
Едва в началото на 30-те години на XX век тази практика е прекратена. За жалост дотогава са унищожени изцяло най-малкото Марково тепе и огромни части от южните склонове на останалите тепета.
Традиционните имена на хълмовете са: Джендем тепе, Бунарджик, Сахат тепе, Небет тепе, Джамбаз тепе и Таксим тепе. Последните три възвишения образуват Трихълмието (Стария град) в централната част на Пловдив.
За повечето пловдивчани тепетата, които се извисяват над града, са известни предимно с турските си названия. Малцина са чували имената на хълмовете, дадени от траки и римляни. Най-често е кръщаван най-високият връх в Пловдив – Джендем тепе. В превод от турски “джендем” означава “в ада”.
Суеверните турци му казвали и Джин тепе, защото вярвали, че там бродят духове. Наричали го също Чигдим тепе – “хълм на минзухарите”, заради красивите цветя, които обсипвали склоновете му. Предполага се, че най-старото име на тепето е дадено от траките, които го назовавали Кендросис, тъй като било покрито с кедри. Друго название от древността пък го провъзгласява за “хълм на нимфите дриади”. Според легендите по склоновете му са пръснати множество жертвеници на митичните същества. След 1944 г. общинската управа обявява тепето за “Младежки хълм”.
В центъра на Пловдив се извисява Сахат тепе, или в превод от турски “хълм на часовника”. Възвишението носи това име още преди османското иго, тъй като и през римската епоха в източната му част се намира общественият воден и слънчев часовник. В “Пловдивска хроника” Никола Алваджиев отбелязва, че са наричали хълма и Орфеев. Хората, родени в началото на XX в., пък още го помнят като Дановия хълм, кръстен така в чест на книжовника Христо Г. Данов.
От двете страни на Античния театър се извисяват Джамбаз тепе и Таксим тепе. През Средновековието са наричали първото “хълм на акробатите”. Според преданието от скалите на върха са спускали въже, по което смелчаците са се опитвали да се изкачат. Името на Таксим тепе също има стара история.
В превод от турски “таксим” означава “разделяне, разклонение на водопровод”. Навремето римляните построили акведукт от близкото село Марково до пловдивския хълм, откъдето водите се разпределяли във всички посоки на града. Чуждите пътешественици отбелязват в своите съчинения и името “Сарай тепе” заради великолепните сгради, строени някога там. Дори предполагат, че на тепето се е издигал палатът на Филип Македонски. Някои летописци наричат хълма “Евмолпиев” като символ на града, чието най-старо име е Евмолпия.
Петото тепе в Стария град се извисява като страж и затова носи името Небет тепе (на турски “ньобет” означава “стража”). По склоновете му могат да се открият каменни останки от тракийското величие, пише bulgarianhistory.org. На този хълм някои стари писатели дават названието “Музеев хълм” в чест на тракиеца Музей, един от най-даровитите ученици на Орфей.
Сред най-предпочитаните места за разходка в Пловдив безспорно е Бунарджика, известен още с имената “Хълм на освободителите” или просто “Альоша” заради каменния солдат. Макар и коренът на думата да е отново турски, “бунар” е превод от старо гръцко име, означаващо извор, кладенец. След Освобождението тепето става любимо място за излети, където човек може да избяга от градската шумотевица.
По този повод Никола Алваджиев пише в своята хроника: “Възрастните идваха рядко, само в празнични дни, пролет или в началото на лятото, докато още не бяха започнали жегите, просваха шарените черги на тревата, слагаха пиперлията тюрлюгювеч, марулите, краставиците, едрите като малка диня домати, дамаджаната с “червеното”. Ядене, почерпки, смях, песни на двайсет гласа с щракане на палеца и средния пръст, та да се излее натежалият възторг.”
В близост до Бунарджика още могат да се намерят останки от седмото тепе, наричано Марково или Марково коляно. Легендата разказва, че Крали Марко, яхнал коня си Шарколия, преследвал Муса Кеседжи и направил огромен скок от Бунарджика върху тепето. Затова по-късно то е наречено на негово име.
Някои изследователи упорито твърдят, че Пловдив има не 7, а 9 тепета. На мястото, където днес се намира бирената фабрика “Каменица”, при Освобождението са установили останки от осмия хълм, известен под името “Петрица”. А за деветия се счита възвишението Лаут тепе, намиращо се на 4 километра от града.
