Ако очаквате „3 плажа, които да посетите на Тасос“ – това не е вашият текст. Ако търсите история, топъл хумор, малко забравена геополитика и много човечност – тогава сте на правилното място.

Този текст на пловдивския журналист и писател Любен Панов не е типичният разказ на българин, „отскочил до Тасос“. Не е списък с плажове, нито дневник на туристически преживявания. Това са попътни бележки, в които се преплитат лично минало, историческа памет и топла ирония – пътуване не само из острова, но и през пластовете на времето, родовата съдба и крехките следи, които оставяме. Един различен Тасос – с душа, багри и тишина.

Ташош. Така са го наричали едно време нашите родопски дюлгери. И то не кой знае колко отдавна. Около 1941 година, когато с тесли и бичкии са отивали по тия места да градят или поправят дуварите и покривите на някоя и друга къща или конак, където са се настанявали новите български властници на острова.

(„Подаръкът на Адолф за Борис“ през 1941-ва, нали така са обяснявали на българина това събитие? Островите Тасос и Самотраки – български. Срещу това царят трябвало да отвори фронт на източната ни граница, да пази гърба на фюрера. Малка част от „План Барбарос“, дето наскоро така го нарече един нашенски депутат, спестявайки една „а“ в края. „България отново на три морета?!“)

Ала не. Борис, слава богу, се направил на недоразбрал го... Е, само за малко пак, за три години е било, но е било. До идването на друго споразумение на големите сили, каквото е и „нашето“, Парижкото. Едно от най-ясните, обаче: трионите и бичкиите на рамо и... обратно. Всичко от върховете на планината надолу към морската шир – чуждо. И по-нататък Тасос остава само като спомен. Общо взето – спомен за толерантност, апропо...

Ако речеш да се задълбочиш в писаното за това време, ще попаднеш на доста повече „български следи“, но видимите някак са позабравени. Над самото пристанище на Лименас например бие на очи една не грозна жълта сграда с кули в краищата. Като стража стои върху едно китно тепе. Явно и такава е била ролята й в избора на това място. Погледът да стига до хоризонта на запад, защото ми казват, че всъщност като надничам от колата виждам „българската казарма“. Самотница ми изглежда. Е, по новите години се опитали да я превърнат в някакъв културен център, но парите (вече в евро, викат ми), не стигнали... Аз пък си викам те, парите, дали са в драхми, евро или в левове, за такива цели все не достигат, еле пък у нас...

И корабостроителница е имало в Лименас, наши са я строили с германски пари, доста корита за военни нужди даже направила, но днес никой не си спомня за нея, превърнала се вече най-вероятно в ръждиво желязо на дъното около скалистия гръб на острова малко по-надясно, ако си тръгнал да го обикаляш по часовниковата стрелка...

***

Когато двайсетина години след това „обратно“ и последно беломорско преселение самият аз пък се преселих от Лудогорието в старата Румеля, заварих няколко мои колеги вестникари с „беломорско потекло“. Разправяли са ми тези колеги премеждията на роднините им зад Родопите в края на 19-ия и началото на 20-ия век, докъм 1913 година, а и по-сетне, през 1924-25-а . Несретници. Към Кърджали, Хасково, Пловдив... В Пловдив си имат и свой квартал, „Беломорски“, нарекли го, кой знае защо, „Кючук Париж“. Малкият Париж. Предвиждали са, вероятно, днешното си европейско гражданство.

Не съм ги питал моите колеги какво са оставили там, нарамили през изнурените си рамене торби с хляб и сирене, с по една черга за завиване през нощта... Единственото, което са могли да вземат със себе си... Кой с конски, кой с волски впрягове или по боси пети. Петите изранени по иначе белия мраморен чакъл на острова... Или напряко по памучените ниви без пътища, с нападалите сухи ръбести шушулки на плода около Керамоти и Гюмюрджина. А такива шушулки режат като с нож сухожилията над петите...

Но първото ми усещане е, че следа има. Чертана за твърде малко време през последното ни „господство“ по тези земи, но я има...

***

Най-малкото някоя и друга българска дума са оставили. (Все пак, когато през 41-ва нашите генерали отиват да „заместят“ немските, заварват на острова не повече от 200-300 българи. Мнозинството – докъм 3000, било гръцко...)

Значи и пет думи да се помнят днес - и то е нещо. Местните не бързат да го демонстрират, но разберат ли, че си от комшиите оттатък Родопа, не го скриват: „Само доматис или със сирене и краставис салатката?“ Задължава ги работата. В този случай въобще не се интересуват от история. Да речем чак не ни се покланят като клиенти на ресторанта, но са достатъчно учтиви и близки, когато те настаняват или сервират.

Тука не искам да сравнявам, защото сравня ли – малко неудобно се чувствам на това чуждо място.

„Като не ти понася без климатик бегай на връо на Пирино бе, ние да не сме ти тука базата на Пимпирев!...“

В хотела две момичета те посрещат на крака: „Ако имате някакво неудобство, обадете ни се, господине.“ На английски. Ако не го знаеш достатъчно – чаровната им усмивка ти стига... Едното от тях ми подава ключа, другото бутилка минерална вода за през нощта. След малко същото ще ти препоръча най-близкият ресторант за вечеря. „Прясна риба или кебап? Само на двеста крачки вдясно, по брега...“

Обзавеждането нормално, всичко необходимо за четири звезди, цената за две.

И защо да викам историята? Тя не ми трябва, наистина... Дошъл съм и съм си платил за разтуха на тяло и дух. Така ме и посрещат – като очакван гост. И ми подхранват самочувствието на скъп гост...

***

Калимера, Ташош! Дошъл съм да се здрависам с тебе. Макар и на предела вече, но съм с късмета да те видя поне за ден-два и да „открадна“ за у дома от багрите на красотата ти. Да видя върху богатата ти палитра смесените цветове, които художникът-Създател е вдъхнал с любов при извайването на величествената ти снага между море и небе. Същински колос – и на въображение, и наяве.

Безкрайна далнина...

Море без хоризонт е Егейската шир. Не се вижда откъде изгрява и къде се кротва за нощния си отдих Хелиос. Сутрин направо скоква като че ли от гърба на гигантска сребърна риба наляво от Керамоти или от най-високото на Олимп, и се гмурва сред вълните и зеленината на острова. А надвечер се покланя на земния великан уморен, но по-мъдър с цял един ден, а после изведнъж потъва в дълбините заедно с придружилите го дотук няколко летни облака.

Тихо, спокойно, с достойнството на бог, дарил с живот по своя път всички срещнали го простосмъртни... Време за опърлената на жар ципура или панирани калмари с чаша тукашно вино „рецин“. Бяло, с малко причудлив вкус, защото е престояло в специални бъчви, мазани преди наливането на ширата с борова смола.

Не съм забравил, че вечерта ме заварва в един от ресторантите на „вкусния остров“, както са го нарекли векове преди мене, а го наричат и днес туристите от задокеанските предели, тръгнали да разберат „що за племе е родило тъдява Омировата Пенелопа“ и с какви точно смоли е поддържала кръшна снага хубавицата, когато не е бил изнамерен още силиконът и „пластичната реконструктивна естетична хирургия“ с негова помощ...

После среднощният „шопинг“ на осветеното пазарче за сувенири, преди да кажа „лека нощ“ на пенелопените правнучки от хотела. И... решението ми минути след това да се върна в кръчмата за забравените си диоптри, когато изведнъж ги забелязвам оставени на нощното ми шкафче...

Ами... диалектика, момичета, кво да правиш, когато съм тръгнал по тези места на години, сто пъти повече от годините, на които е бил прапрадядо ви Одисей...

***

Още преди пладне слънцето открива тъмновинената ми капела и настоятелно ме кара да отбия от близо стокилометровия обиколен път на острова и да се скрия сред едно мъничко море от цветя и храсти от южни плодове в разкошния двор на манастира „Свети Арахангел Михаил“.

Какво ти скриване, боже!

То е някакъв орлов полет над вековните скали, където е съградено това божие женско убежище от суетата на земния свят...

Зад тебе са цветните тераси с превъзходните постройки на голямата многокорабна черква и няколкото параклиса, около тебе са потъналите в трендафилови храсти и райски уют килии на монахините. А пред очите ти...

Пред очите ти величавата прелест на егейската шир, разпиляла по всичките нейни посоки златните стрели на Хелиос, целещи високи зелени хълмове, малки, по стотина метра заливи и окръглени лагуни, посипани със снежен мраморен пясък, неизброими морски мили напред, където хоризонт няма...

Има синина, има светлина, има необятна жажда за живот, отседнала дълбоко в душата ми...

В далечината, точно срещу погледа, като че ли изплувал от небитието се вижда силуетът на Атон... Свещеното място за няколко народа от нашия континент. Не съм бил там, но със сигурност казвам, че пък от Атон насам в този момент ме гледат достолепните старци от нашия, Зографския манастир... И нищо чудно с топли думи да ме наставляват да се вгледам в стените на този градеж, където съм сега, защото и те според оставените ни летописи са идвали при строежа му и са скрепвали с хоросан камък по камък и тухла по тухла...

Заради съседството ни и заради общата ни вяра в един бог, за какво друго да е било...

Следва продължение