Този текст не е поредната снимка на октопод, пусната от български турист на Тасос. Не е и списък с плажове или „топ 5 ресторанта“. Това са попътни бележки – пътуване не само по криволичещите пътища на острова, но и по онези на паметта, историята и личното преживяване. Една разходка на пловдивския журналист и писател Любен Панов през Тасос с очи, които виждат по-дълбоко, и сърце, което помни.
Калимера, Тасос!Попътни бележки от пътуване през историята, морето и паметта
Километър надолу, вече на самото морско равнище, отбивам по камечлив път за волски талиги, за да стигна малката лагуна под сами манастира, видяна отгоре.
Не повече от 500 метра по наклона. И нова изненада за погледа: първо е величавата стара гора от стотици, стотици маслинови дървета, всяко от които може би по на двеста-триста години... Пенелопа може и да не е стояла под сянката на някое от тях, но ако повярвам на местни разказвачи, в това царство на маслините има екземпляри и по на 2000 години. Което ще рече, че ако не Пенелопа, Юлий Цезар може като дете да се е катерил по техните клони и да е замерял приятелчетата си от някой клон с прашка, заредена със зелени маслини. И те да му крещят отдолу „Аве, Цезаре!“, нали...
(Разбира се, далече преди времето, когато баща ми носеше от града кутии по кило, всяка по лев и двайсет, и тържествено се провикваше още от портата: „Докарали са маслини в града, тасоски са!“)
Снимах се пред едно такова престаряло дърво, но ми трябваха още двама като мене, за да можем да го прегърнем и обграбчим. Също като хром столетник, с безброй язвени рани по снагата, някои от които хралупи за гризачи или птици. А клоните – свежи, готови за нова родитба. През каменните трошляци се вижда мрежа от гумени водопроводи – местната напоителна система. И така – двеста метра нагоре по склона. По-високото не е за тези насаждения. По-високото е за бор и за широколистна гора.
И до сами маслиновите старци – разкошен плаж със стотина метра широка и 700-800 дълга ивица, с мраморен пясък и плитък бряг. Самотен. Една кола в дъното, две лелки с потопени в кристалната вода нозе и млад баща с петгодишен син, когото учи да плува. Горе, кацнали върху островърхите скали, са кубетата на манастирската черква...
Морският егейски бриз ми носи легендата за този тих кът. Едната от лелките ми разказва на чист български език (дали говорът й не приличаше на този от Гоцеделчевско?) как преди двайсетина години млад мъж влязъл в плиткото заедно с приятелката си да поплуват, но изведнъж мощно течение ги повлякло навътре. Започнали да потъват. Тогава мъжът вдигнал ръцете си нагоре, взрял се в предсмъртния си час в кулите на манастирската черква и извикал „Михаиле, помогни!“ И чудото станало. Вятърът изведнъж утихнал, невидима сила ги понесла обратно към брега и хората били спасени. И ми каза още тази лелка, че божествената сила била скрита в една малка част от „пироня“, с който била прикована към кръста дясната ръка на Христос. И че тази част днес се пази в съкровищницата на манастира „Свети Арахангел Михаил“.
Когато бях горе, пропуснал съм да видя „пироня“. То за друго не, но да се помоля за здравето на най-близките ми хора, синове, снахи и внуци, че те винаги са били моите най-силни внушения за смисъла от живота ми на този свят. А време за връщане нямах.
„Не се притеснявай, спри в таверната на следващото селище, до сами брега, и попитай за Михаил. Сервитьор е там, младо момче. Този човек, удавника де, когато се спасил, заедно с приятелката си се върнали в манастира, запалили свещ при ковчежето на пироня и се обрекли двамата, че ще се оженят и ако им се роди мъжко, ще го кръстят на името на светеца. Михаил. Те това ти думам де – това момче дето ще видиш като седнете на обяд, е този същият Михаил, синът на удавника. Той има копие на пироня, държи го на тезгяха...“
***
Хм...Спрях аз на лелкината таверна, намерих го този Мишо, дето кръстник му бил самият Арахангел Михаил, поръчах си „салатиса“ със сирене и домати, обаче не го попитах за „пироня“. Ще кажете защо. Ами защото Мишката беше облечен в една черна тениска с нарисуван на гърдите огромен череп на озъбен метъл певец. Не знам защо пък китарата му „свиреше“ на гърба. Много-много не ми заприлича на светец. По-скоро ми светна предположението, че двамата с майка му поради разни причини са прескочили уж за кратко от Неврокоп в тези краища, за да си изкарват по-лесно хляба. И са останали. Майката да „лови“ по плажовете баламурници като мене, а момчето да ги посреща в таверната си с удебелени сметки.
По български. Издаде го това „пироня“. Аз съм филолог, запомнил съм някои диалекти в нашенско и знам, че тъй говорят в Неврокопско.
Както и да е – докато отдъхвах и се мъчех да отворя капачката на „Банкя“, купена в Българско, се залях с вода и се наложи да се преобличам. И въображението ме отнесе през море и планини (Родопа), та чак до Пловдива.
Представих си, че ако в този град на красивите хълмове си имахме и едно море, и това море ни беше дало един такъв райски залив във вид на синя лагуна, затваряща Гетсиманската градина, леле, какъв МОЛ щяхме да му спретнем, за чудеса и приказ, с ресторантите му, магазините и терасите за „пърформънси“ и дискотеки направо върху синята черга на морето...
И не легенди да се разказват за пироня, а с истински, неръждиви гвоздеи щяхме да го оградим с високи бетонни огради и непременно табелата „ЧАСТЕН ИМОТ! ЗЛО КУЧЕ! ДОПУСКАТ СЕ САМО ЧЛЕНОВЕ НА КЛУБА НА БОГАТИТЕ!“.
Но не би. Не че вече няма български имоти, има, виждат се и се отличават (главно с високите огради!), но „кръщелниците“ на светиите явно са предупредени от властите на тази държава къде могат и къде не могат да разголват строителните си страсти. 100 километра почти по морската брегова линия на Тасос аз не видях сграда на повече от три етажа и на по-малко от 80-90 метра, отстояща от плажовете към сушата. Така че като гледа голите рамене на Ризова от телевизора, госпожа господарката да не може да си топи каносаните джолани в морето направо от терасата.
***
Всъщност това е Тасос. Такъв, какъвто го виждам за първи път.
Е, вплитам, разбира се, и много позитивни чувства, напъплили ме още на палубата на „Варвара“ – ферибота от Керамоти. Но то е така, защото така се случи, нетърсено и ненагласено.
Ние сме едни от последните му пътници на свечеряване. Насрещният остров, където ще търсим пристан, е целият в дъждовна мъгла и чакаме всеки миг да заплющи и по палубата на кораба.
Недалеко от нас започва да се белее мраморната кариера – първият белег за пътниците, че наближават целта, както ни казаха.
Едно безредно, но многобройно ято от гларуси облита корпуса и търси досег с пътниците за редовната си дажба от парче вафла или недоизяден сандвич. Като стрели са – първо грабят каквото има по дланите и едва после дочуваш свистенето на криле и победоносния познат писък.
В такъв един момент, докато ровя в интернет на телефона, попадам на познатата ми „Соната за две цигулки“ на Исаи. Същата, която съм слушал от моите внучки и която точно днес трябваше да изпълняват в дуо в Атина, избрани за лятната музикална академия на Леонидас Кавакос – младата музикална генерация на Гърция...
Те са...
И какво – да разтваряме чадърите и да чакаме победата на дъжда ли? Баща им е този, който е водачът ми днес. Усилваме доколкото можем телефончетата и оставаме прави, да слушаме и преживяваме музиката, изпратена като че ли точно за нас от най-близките ни хора по „гръцки ефир“, от невидимото 700-километрово разстояние от тук до Атина.
Публика сме... Публика сме само двамата. Публика сме в най-прекрасната зала за такъв концерт в моя некратък живот. По-прекрасна от Карнеги хол в Ню Йорк, от Тонхале в Дюселдорф или Мюзикферайн във Виена... Палубата на ферибота за остров Тасос.
„Варвара“ пуска сирена да подскаже, че наближава пристана, и смесва звуците си с музиката от ефира. Прегръщаме се със сина и ръкопляскаме. Само ние двамата. Другите ни гледат и умуват как е възможно само за около 40 минути да ни е хванала морската лудост (болест).
Да – и гларусите споделят вълнението ни: усещам как усилват свистенето на крилете. За първи път виждам гларуси да „ръкопляскат“. С криле – сигурно това е тяхното „брависимо“...
Слизаме.
Калимера, Тасос!
Два дена ще бъда твой приятел. Ще бъда с музиката за две цигулки на Исаи, с мраморната ти агора,с безкрайната ти егейска синева, с горите и вековните ти маслинови дървета, с морските ти и пещерни легенди и плажове, с достолепието и гостоприемството на работливите ти хора...
И с всичко онова, което не успях да опиша в тези попътни бележки. Сполай ти за посрещането.
Любен ПАНОВ, юни, 2025, Пловдив - Тасос
