КОРАБ „РОДИНА“, АМЕРИКАНСКИ БЕЛЕЖНИК

06.03. – 11.03.1993 г., преход Ашдод – Гибралтар

Новият елмеханик, прекрасен специалист и два пъти човек, не сколаса да се справи с проблема на дизел генератор № 2, но само по тази причина не може да се отлага отплаването. В България е истинска зима, и Средиземно море не е китка, но се понася.

Нормално е да има общокорабно събрание в началото на същинската част на рейса. Не ме изненада основната тема – дисциплината, а акцентът върху режима на хранене. В офицерския салет обядът не може да започва преди капитанът да пожелае „Наздраве!“ Никакво предсрочие или просрочие, предвидено в разписанието „от – до“. Забранено е в моряшкия салет някой да вечеря, а карето вече да си подхвърля карти. Само дето не получих яснота на колко залъка да се поема закуската, обядът и вечерята. Прилича на казармени порядки, направо нелогични на тежък за обслужване карго кораб, на който предстои да пресича Атлантика. Идва ми изневиделица, все пак това е шестият ми кораб и осмият капитан, но, както се казва, винаги има първи път. Няма да ни е лесно с този сухар.

12.03.1993 г., Гибралтар – рейдът

Слизане на бряг за по няколко часа няма да има. Технически шипшандлер (варели с масло, бидони с химикали, проволки, електрически крушки, батерии) и бункер (гориво) от кипърски съд с гръцки капитан, екипаж от тъмнокожи, араби и източноазиатци. Интер екипаж под английски флаг.

Слава Богу, атаката на дископатия, която ме удари заради чокойския студ преди месец в Румъния, благодарение на корабния лекар отзвуча. Изкарах стабилно на крак 16-часов работен ден. Изправи ми се гребенът.

13.03. – 27.03.1993 г., преход Гибралтар – Северна Каролина

Наоколо се е проснал сивият Северен Атлантик, дъждовно навъсен, а понякога за броени минути – пестеливо слънчев. Пак така за броени минути  Варна Радио проби, но връзката с „Родина“ се разпадна и не успях да чуя глас от дома. Хванах „Дойче Веле“ с лоша новина. По цялото атлантическо крайбрежие на САЩ е обявено бедствено положение. Ураган, събрал 100-годишни бесове. Според прогнозата, след няколко часа ние навлизаме в зона на депресия. Тъкмо възможност да ползвам океана като пералня. Гащеризон, вързан на хвъргало и метнат от кърмата на няколко метра зад винта в центрофугираната бразда, за няколко часа просто светва и от мазутените петна няма следа.

При четвъртия опит връзката с пловдивския ми дом все пак стана, макар само за 30 секунди, преди пак да се разпадне. Дъщерята. Защо трябваше да съм някъде в безкрая, за да разбера какъв тоник с акумулатор е обръщението „Тате“?  Бях си въобразил, че само когато съм на кораб в мен и около мен става нещо наистина важно. Красива илюзия, преходна…

Стихията се кротва все по на север край бреговете на Канада, но оставя след себе си бедствие. Потъна кораб с 33-членен екипаж. Над 100 жертви от Флорида до Мейн, Кънектикът и други щати са евакуирали населението от прибрежни райони. И сняг, дебел около метър.

Оглеждам параметри преди сдаването на вахтата от полунощ до 04,00 часа и вече се катеря по трапа към централния пулт, когато ме пресрещна могъща река и една не ме събори. Какво друго може да си помисли човек? Пробойна! Не, оказа се, че е аут кришката (капакът) на могъщия водо-воден охладител, въпреки многобройните дебели шпилки, прегризани от корозията с помощта на вибрациите. С ками, разпорки, крикове, заварки загубихме няколко часа в опити да закърпим положението. Неуспешно. Стана ясно, че се налага фитерът стругар да измайстори нови шпилки. Времеемко, но неизбежно. Подходящ материал, слава Богу, имаме. Така корабът се превърна в захвърлено в океана парче вестник. И какво ни грее това, че над Ню Йорк се показа слънце. Пълен напред при 96 оборота в минута след 40 часа без ход.

Най-възрастен съм сред четиримата мотористи. Все свестни момчета и никакви проблеми с никого. Шефът е класическа чучулига, трудно се удържа буден след 21,00 часа, затова пък в четири след полунощ вече е накрак и, казано под секрет, несмущаван от никого, пише стихове. Четвъртият механик е на първи рейс след Морското, той пък въобще не сяда, най-много се заседява при опреснителя, който обезсолява морската вода, в централния пулт влиза, колкото да си вземе нещо от закуската в хладилника. Имам чувството, че е вечно гладен. Младо момче. Фитерите също са свестни мъже на средна възраст. Елмеханикът, човек с очебийна интелигентност, след първия несполучлив опит здраво се е захванал да въведе в експлоатация повредения генератор, а елтехникът заеква и поради говорния дефект явно се въздържа от контакти. С третия механик рано-рано си обърнахме гръб и така ще е до края на рейса. Селяндур, късно му е да бъде доотглеждан и довъзпитаван, а му се дощя като ординарец да обслужвам ритуалното кафе по време на вахта, макар да знаеше, че интересът ми към тази напитка е нулев. Може би пресолих реакцията си, той не само не отрони дума в ответ, ами се сконфузи. Боцманът, рибар от Поморие, има денонощна нагласа за пиене на всякакъв концентрат, макар да сме в съседни каюти, нямаме допирни точки. Паснах си с втория механик. Як мъж в цветущо здраве пред пенсия. Стара школа. Преди време работил няколко години в СССР. Носеше си от там едно четиристишие, превърнато в рефрен на сивия моряшки живот. Пееше го с удоволствие, с подчертано ръмжене, по няколко пъти на вахта:

                           Когда меня мать рожала

                           вся милиция дрожала. 

                           Родила опять бандита,

                           закричал майор сердито.

Това е машинна команда. Всички имаме пропуски през първите седем години, само на третия механик, вече на 57-58, му липсват първите 70. Никой не си прави илюзия, че ще успеем да вкараме техниката в приемлив минимум, обединихме се зад намерението да изкараме до ремонта. Приличаме на екип, тръгнал през пустиня с раздрънкан джип, а теч от радиатора е запушен с клечка. Още 6 часа без ход за смяна фенера на седмо движение. И всеки ден някакъв проблем за „Добро утро“: въздиша клапан на главна машина, дюза на агрегат пикае газьол… Така, както се влечем с 8-9 възела и с чести спирания, ще стигнем до Америка по-скоро на дрейф, отколкото на ход. Голямо огледало е океанът, няма къде да укриеш образа си – нито от другите, нито от себе си. А не съм поглеждал зад борд нито за летящите риби, нито за саргасови водорасли.

Към Северна Америка, особено в Канада, се пристига с еднопосочен билет. А ние имаме да разтоварваме 10 000 тона от някаква бяла пушилка, химия, разбира се. В американско пристанище, заедно с административните процедури, с маневрите за заставане и отплаване, това не може да означава повече от денонощие престой.

28.03.1993 г., Морхед сити – рейдът

Америка ни посреща доста хладно. Температурата на морската вода беше 24 градуса, а с приближаването на брега рязко падна на 17. Падна и тичане за притваряне на охладители. Никакви небостъргачи насреща, даже не виждам селище. Няколко уикенд яхти, щъкат и рибарски корабчета. Изненадващо семпло. Но това е Америка, автоцензурата не ми позволява да кажа невзрачно.

29.03.1993 г., Морхед сити – кеят

В два след полунощ ме събудиха, за да се явя пред контролата. Червендалест и на електрическо осветление служител с килограми  над стоте установява връзката между мен и снимката в моряшкия паспорт. Разбира се, чувам стандартното „Тенкю“. Връщам язвително „Спосибо“. Руски порядки в Америка, това в Китай го няма.

Да видим къде сме, все пак? Няма и помен от урагана, шетъл по тези места преди две седмици. Градче, явно под 10 000 жители. Едноетажна, вероятно еднофамилна Америка с доста дървени къщи. Китни дворове с храсти роза. Пипнах входната врата – отворено. Рози без бодли и без мирис. И зеленото в краката ми не е като английското.

Първа баптистка църква. Първа презвитерианска църка. Епископат от 1797 г. Ограничение на скоростта до 25 мили около църква. Твърде много забрани за паркиране. А покривните материали, включително на църквите, са униформено еднакви. Нещо като насмолена мушама, предимно в масленозелено, която имитира теракотени блокчета. Не знам колко е надеждна, на няколко места видях покатерени на покриви мъже, заети с пролетни ремонтни работи. На открита площ попаднах на група манекени, подобни на витринните, които показваха музейни облекла: рибари, индианци и преди всичко униформи от времето на Гражданската война. Но по-дълго се заседях пред картини на живо. Бабки на около 85 години с широкополи шапки, къси панталони и бели маратонки слизат от автомобили, които приличат на луксозни старчески домове. Събират се на компании по масите на открито с мелби и сокове, общуват с италианска гласовитост, а усмивките не слизат от лицата им. Такова спокойствие в градчето, атмосфера на провинциална глухота, никакви пешеходци, а потокът автомобили по магистралата в посока към тихоокеанското крайбрежие не секва.

Това, че американските електроуреди работят със 110 волта, а за ползването им при български условия е необходим адаптер, потуши моряшката стихия за покупки. Момчетата компенсираха със списание „Плейбой“. Приятен спътник към Ню Орлиънс, Луизиана и река Мисисипи.

Нейко ДАМЯНОВ