КОРАБ „СИЛВИЯ“, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ

23.05.2015 г. – 15.10.2015 г.

Този път смяната стана на територията на варненския кораборемонтен завод в момент, когато корабът е вече на сух док. Две промени в екипа на машинното отделение - нов моторист и нов фитер, плюс двама стажанти, механик и елтехник.

И още след първия работен ден ми се случи инцидент, крайно необичаен за моряк. Излязох да разузная обстановката и на завой, близо до Аспаруховия мост, през отворения портал на някаква фирма със страховит лай изскочи кучешка потеря и ме погна по шосе с доста интензивно автомобилно движение. Погрешно реших, че се движа извън охраняваната зона и кучетата ще се върнат. Продължих гърбом към тях до момента, в който водачът ме настигна и захапа през гащеризона подбедрения мускул на левия ми крак. Мигновено се обърнах и видях как 5-6 песа стремглаво тичат към двора си, откъдето продължиха да ми се заканват гръмогласно.

Върнах се на кораба и се оказа, че новият втори помощник-капитан, сиреч екипажен лекар, е жена, млада, при това хубава, която едва не припадна като видя струйките кръв. Връчи ми спирт и памук, обработих раната и чух наставление непременно да посетя здравно заведение. Проработи моряшката солидарност, веднага се намери доброволец да ме откара до дежурен кабинет, от който излязох след инжекция против тетанус.

Намерих дрянова тояга, дълга повече от метър, дебела около 35 милиметра. Същинско съкровище. Тръгвам към Варна въоръжен, кучетата знаят предназначението на сопата в ръцете ми и предпазливо ме сподирят с хоров лай. На безопасно разстояние укривам „гаубицата“ в крайпътния храсталак, на връщане отново съм въоръжен „до зъби“. Така до края на ремонта прибавих нова функция към длъжностната си характеристика: моторист овчар.

Първо пристанище след ремонта – Бердянск. Справката в дневника ми подсказва, че не съм бил тук от края на юни 2013 година, точно две години. При първото излизане веднага се отправих към любимото си място в центъра на града с кехлибарено оцветения мраморен знак, поставен по повод 2000-годишнината на християнската цивилизация. Няма го. Преместен е. Къде? В паркова зона в покрайнините на града. Упорито обикалям. Пак питам. Пак търся. Няма. Няколко души ме уверяват, че мраморният къс е преместен, но никой не признава, че просто е премахнат. Разбирам, тук вече не може да има паметник с надпис „Русь святая, храни веру православную.“ За слезлия от пиедестала монумент на Ленин не ме заболя, но поради липсата на този мраморен знак усетих спазъм в гърлото.

Тесен тротоар с три двуместни масички пред скромен търговски пункт, тип дрогерия, с топ асортимент наливна бира. Сядам на единственото свободно място срещу 25-26-годишен момък с неславянски черти. Около минута след това се появи мъж на около 50-те, младокът веднага скочи на крак, а новодошлият зае мястото му. Компанията от трите масички и правостоящият подеха оживен разговор на непознат език. Улучих пауза и помолих за яснота на какъв език общуват?

- Азерски – отвърна най-възрастният.

О, Азербайджан! Страна на брега на Каспийско море, което няма връзка със световния океан. Обясних, че съм плавал по световните морски трасета, но за първи път чувам азерски език. И понеже всички от групата владеят съвсем приличен руски, ето ти причина за още едно пиво на разлив. През цялото време младокът остана прав, ускорих консумацията, за да му освободя мястото си. Беше ми приятна срещата с патриархални порядки, които познавам само от литературата.

От Бердянск поехме към Равена с глина в хамбарите, а край егейския остров Хиос се наложи да хвърлим котва за почти цял работен ден. Лято е, температурата на водата се вдига, охлаждането изнемогва, сваляме тръбопроводи и почистваме от ситни миди, с каквито изобилства Азовско море.

Каютните ми съседи са нови, единият от които – стажант. Но е мъж на 45-46 години, бивш високопоставен ръководител в голямо промишлено предприятие, дълги години добрувал с власт и висока заплата, но съкратен по някаква причина. Сега, за да валидира отново правоспособността, която му дава дипломата от Морското училище, трябва да започне от нулата и след задължителния неколкомесечен стаж ще може да постъпи като трети механик. По време на обедна почивка нахлу в каютата ми и поиска обяснение защо нарушавам личното му пространство. Навивам на руло 1,5-литрова бутилка от минерална вода, а скърцането на пластмасата надвиква през талашитената преграда монотонния шум на работещ агрегат и главен двигател. Той знае, че отговарям за събирането и пакетирането на всички пластмасови отпадъци, не мога да ги съхранявам бутилка по бутилка, а и не мога да намалявам обема им, като се крия в банята. Но шеговито насочих разговора към съобразяването с другата гледна точка, различна от своята. И приключих с въпрос: Ако в този свят джунгла беше валидна само гледната точка на лъва, щеше ли да остане жива антилопа? Интелигентен човек, разделихме се дружелюбно. Проблемът на колегата е, че несвършващият преход и турбуленциите в социума са отнели лъвската му грива и са го превърнали в антилопа. Лесно ли се свиква с това?

Следващата дестинация след Равена е откровено изненадваща – Бейрут, зърно за Тунис. През 60-те и началото на 70-те години на миналия век ливанската столица бе процъфтяващ град, моряшка мечта с крайно изгодна търговия, често посещаван от малотонажните кораби на БМФ, но гражданската война не остави нищо от това. Ние пристигаме през жаркия юли, нямаме право да излизаме в града и единственото ми впечатление през двуседмичния период е високият билдинг близо до кораба с оръдие за противовъздушна отбрана на покрива. Крачките си правех на палубата нощем на лунна светлина, а на бейрутския кей стъпих един-единствен път при зареждане с продукти.

Температурата в каютата ми стана 33,5 градуса. Отново спя гол. Единственият от екипажа, който постоянно е с дълъг панталон, е фитерът Фикрет. Прекрасен човек и идеален партньор в екипна работа. Ще се свариш бе, Фики, обуй къси гащи. Тогава ми призна, че е имал късмет да оцелее след взрив на танкер с двама загинали при инцидента, а той се е свестил в болница с тежки изгаряния по долните крайници. Крием се с него в рулевата, където е по-хладно. Там е хладилната уредба, която се включва с истинска имитация на кучешки лай. Като нищо човек, който влиза тук за първи път, би могъл да си помисли, че в рулевата е вързан Мурджо. Ами тя, машината, го докарва като гласа на моето дворно куче, което сега се излежава на дебела сянка, със завист отронва Фики.

И за да стане още по-тягостен престоят ни в Бейрут, подсети ни порт стейт контрол. Ще се огранича само с квалификацията на втория механик: „Тоя високосно снажен ливански мангал я има, я няма 160 сантиметра на бой? Образува ми много нерви.“

Кратка спирка на рейда Лимасол за попълване на запасите в камбуза. Бре, на палубата се качват и 7-8 обемисти пакета с надписи: „Private order. Mrs Sevda.“ Частна доставка за втория помощник. За първи път виждам как някой се отказва от порциона си в полза на собствения вкус. Свалям шапка, това е не само организация на собствена кухня, а израз на самочувствие, което показва намерение да се покрият следващите степени за работа на мостика. Защо да нямаме капитан вегетариан или дори веган?

Още екзотика. Спираме от южната страна на Крит близо до Кали Лименес, село с твърде малко жители, но специализирано за бункероване на кораби в тази част на Средиземно море. Зареждаме гориво и се уверяваме, че тук слънцето е по-жарко, отколкото край егейските острови.

Крайната дестинация се оказва недружелюбно място почти колкото Бейрут. Във вахтения дневник пристанището е записано като Ла Гулет. Намира се на 11-12 километра от столицата на Тунис, значи на незначително разстояние от руините на древния Картаген, но за индивидуални и групови излизания и дума не може да става. Някакъв досадник, който се препоръчва за агент на кораба, хазяйничи с небивало нахалство, рови по хладилници, тършува по маси и развява дългополата си роба с неопределим цвят. Ако мине през пералня, може да се окаже, че някога е била бяла. Добре поне, че тук се задържахме два пъти по-малко, отколкото в Ливан.

Бил съм в молитвен дом в Близкия изток сред мюсюлмани от Персийския залив. Общуването с тях е на нормално цивилизационно ниво. След Арабската пролет, която тръгна точно от Тунис, не съм очаквал, че в страни като Алжир и Ливан няма да мога да направя крачка встрани от кораба. Оказа се, че ИДИЛ, или Ислямска държава, не е просто терористична организация, а реакция срещу хаоса в света, който може да бъде ликвидиран само с халифат и шериат. Неосъществим глобализационен проект.

След Тунис направлението е към Бердянск. Вече сме три месеца на борда и очаквахме смяната да стане в Истанбул. Не, имаме повече от 30 дни на ремонт във Варна, значи у дома, затова ще натоварим пак украинска глина за Италия и след това можем да се надяваме. До Бердянск и обратно до Равена за екипа на машинното отделение това бе безметежен период, просто нормална експлоатация в ходови режим, профилактика на маслени и горивни филтри, сепаратори, помпи… нищо аварийно. Но веднага след сдаването на товара в Равена служебният комфорт рухна.

Хвърлихме котва на рейда и очакването на направление се проточи цели 14 дни. Винаги ми е било неприятно такова висене в безтегловност, едва понасям реалността и губя връзка със смисъла. За мен съскането на индикаторните кранове преди старт е приятна интродукция, последвана от оркестровото изпълнение на главния двигател с 10 000 конски сили. Но в един миг се оказа, че концертът е невъзможен.

При пробно припалване на машината след продължително бездействие отвсякъде рукна масло. Не прокапа – рукна. Не става дума за забърсване с пакла на струйка или локва. Видяхме се в чудо – обираме с лопатка и кофа маслената река по плитовете пред главния двигател. В централния пулт се появи грамаден чертеж, оглежда се с лупа. Проба – грешка. Същото. Главният и вторият механик посърнаха. Ако в момента получим заповед за отплаване, не можем да я изпълним. И така вече второ денонощие. След телефонни консултации със съвипускници, колеги и приятели от Морското училище – пак нищо. Никой не е изпадал в такава ситуация и не може да предложи решение. Докато се намери един патил главен механик. Горивните помпи имат собствено мазане, разцентровала се е регулацията. Работа за няколко минути. Прегръдки и усмивки след успешната проба.

Предоволен шетам около главния двигател и в един момент пред мен се озовава вторият… помощник, чието място е на мостика. Севда. Тя не смее да влезе при унинието в централния пулт и се осведомява периферно:

- Какво става с проблема, има ли вече яснота?

- Никакъв проблем няма, готови сме за старт към Северния полюс.

В този миг чух славееви трели, удивителни за човешки гласни струни, тя направи няколко блуждаещи оборота като пеперуда във възхитителна интерпретация на Одата на радостта. Защото на палубата виждах и щастливи криви усмивки…

Вечерта главният механик организира купон в разширен състав. Освободих спирачките и се оставих на водката. Дойде ми настроение, станах и изиграх – с вокал и хореография, етюда на Севда.

- От този момент, Севде, аз те обичам.

- И аз те обичам.

Не помня на кораб да съм получавал толкова аплодисменти.

Оттеглих се с намерение да гледам телевизия, но мигновено съм заспал на фотьойла. До сутринта. Най-здравият ми корабен сън след толкова години на море.

Смяната стана на рейда Истанбул по тъмна доба. Изнизахме се един по един по щормтрапа, с хвъргала колегите спуснаха багажа ни от палубата. Лодка до европейския бряг, микробус до Бургас и Варна.

Нейко ДАМЯНОВ