ДАЛЕЧ НА ИЗТОК С КОРАБ „КАРАВЕЛОВ“

29.09. – 20.10.1987 г., Хайфонг (Виетнам), рейда – кея

Рано сутринта чух думкане на железа и се зарадвах, че разтоварването на концентрата влиза в ритъм, но се оказа, че докерите разкулачват една проволка от грайфер, след което изчезват. Тишина. Обаче рано след обед корабът бе обсаден от пет шалана, 4 стотонни и един 200 тонен. Поне като намерение стои добре. Ясно, на час по лъжичка или 200-300 тона на ден, нещата ще вървят по техния, виетнамски начин. И дано да издържат товарните кранове, за разлика от нервите на четвъртия механик Марин, който е персонален отговорник за хидравликата. „Ще се кача горе и ще го убия този!“ Растящата му ярост принуди капитана на разпореди принудителна почивка – лодката и да го няма на борда.

Не се получи общуването ни с докерския кораб-общежитие, осветен с електричество от нашите агрегати. Нещо като отношенията в етажната собственост в панелните  блокове. Не е разрешено наш моряк да скочи на техния борд, също и обратното. Виетнамците се оплакваха, че сме прекалено шумни съседи, вечерните компании на кърмата и музиката им пречели да почиват. Много бързо усвоиха показващия отегчение израз „ мани-мани“. И се превиваха от смях като гледат как поим прасето Ана-Мария с бира. Нощем съседите бяха живописна гледка. На кърмата, по канижелите, върху рогозки и хамаци, завити презглава или полуголи спят виетнамци. Полъхва неприятна миризма. Където колят кокошки, там пикаят и спят. Това е мъжката част. Жените, които въртят домакинството, нощем са из надстройката. Денем стържат и пръскат загорелия в тенджерите ориз да съхне, после го мелят и правят на хляб. Празно няма. Мене направо ме слиса разликата между половете. Мъже с лицеизраз и поведение на нерези, жени с кротка и фина грациозност.

Позаседяхме се тук, но работата в машинното отделение никога не свършва и сме в постоянна готовност. На таблото в централния пулт са изписани предупреждения:

1.Затворен кран ОМВ /охлаждане морска вода/ към ВК /въздушни компресори/ и ДГ 2 /дизел генератор/ вход.

2.Затворени кранове ОМВ към ГД /главен двигател/ след помпите МВ.

3.Отворен РК и ДК /речен и дънен кингстон/.

Ред е за чистене на ресивер и подбутални пространства. Receiver има доста значения, но при двутактови корабни двигатели това е цилиндричен смесител, с малко по-голям диаметър от дулото на „Дебелата Берта“, в него може да се пълзи и  стои на колене. Поради налепите от горива и по-лошото – серни нагари, няма как да влезеш по гащета, гащеризонът е най-подходящ, но и прекалено тежък за климата на Виетнам. Работя през нощта на границата на топлинния удар, осигуряван от третия механик Борко, който от време навреме проверява дали не съм припаднал. През 15-20 минути изпълзявам навън и реанимирам под мощна вентилаторна струя. По някакъв повод се появи четвъртият помощник и видът ми направо го изплаши:

-Ти луд ли си, да го изстискаш, гащеризонът ти ще пусне 3 кила. Толкова пот не хвърля цял футболен отбор на мач през август.

За спомен от рейда Хайфонг ми остана и почистването на нагара в утилизационния котел. Пъхнах се някакси в теснотията, свърших си и работата, обаче излизането от квадратния люк се оказа фокус. Ето къде остатъците от качеството гъвкавост се оказаха безценни, но ако моите 82-83 кг бяха с десетина повече, едва ли бих успял.

Затова пък какъв релакс срещу черния труд? Възхитително е броденето из островната броеница под лунна светлина. Привечер островите образуват общ планински контур, в такива моменти приличат на лудо препуснала каменна река. Дала природата, та чак се забравила. Разбира се, че е приятно да шляпаш бос по хладните плочки на ресторант в Хонггай, над главата ти да се върти вентилатор, а на масата – деликатесните за европееца гамбари. И безкрайни плажни ивици край изворно прозрачни тихоокеански води. Дори не съм мечтал за такава моряшка свобода – без паспорти и митнически контрол, с всесилни долари в джоба, които правят възможни всякакви прищевки.

Цели 4000 тона концентрат вече не бяха в хамбарите, когато спряха да се появяват празни шалани. Крайно време беше за някаква засечка, за да не забравяме все пак, че сме във Виетнам. А поредното служебно събиране беше поименен призив към неколцина да забравят, че са българи. Всъщност капитанът използва шега, като се учуди защо не всички умеят да се насладят истински на това бъдещо Акапулко. Защото цигарите са личен въпрос, но алкохолът не е. На кораб сме. А комичният инцидент стана с прибиращата се лодка, когато пияният втори камериер изля от палубата цяла банка с помия и парчета от счупени чинии. Слава Богу нямаше ранени, размина се  само с двама-трима „опозорени“. Разкошно шоу за виетнамската публика.

Макар единичен, получи се и интимен пробив. С подкупена охрана, разбира се. Един от младите помощник капитани, момче-мъж на 26 години, успя да прибере в каютата си момиче от кораба-общежитие, вързан за нашия борд. „Тя не знаеше какво е ласка. Протягам ръка да милвам лицето й, тя се предпазва като от очакван удар. Обаче светкавично свикна с европейската нежност.“

След котвената стоянка между приказни острови кейовото място на река не е особено приятно. Това е Хонгха, наречена Червената река, която тръгва от Китай и напълно заслужава името си покрай ръждиво-кафяво-червения си цвят. Стрелите на корабните товарни кранове най-после се укротиха в леглата си, тук се работи с пристанищна техника. Хайфонг изглежда прилично през деня – магазинна мрежа, зоокътове в парковете…, но е зловещо тъмен през нощта. Невъзможно е да го електрифицираме с корабните агрегати. Оказа се, че в града има само един свестен оркестър, който всяка вечер сменя ресторантската си локация. Където оркестърът, там и моряшката тайфа. И разкошно меню срещу всичко на всичко долар и половина. Нашите момчета откровено признаваха, че всъщност танцуват виетнамските момичета – те водят, а това са умения, които не се придобиват в лодките. Но извън танците – никакви волности. В Хайфонг за първи път в живота си пътувах с велорикша. Просто глезотия.

„Капитан Плаушевский“, „Капитан Алексеев“, „Слуцк“, „Баймак“ – пристанището е пълно със съветски кораби, все от Одеското параходство и нито един със седалище Владивосток. Посетиха ни двамина от екипажа на „Баймак“, просто Вася и Женя, които дойдоха с две бутилки виетнамска водка. Нямат руска. Достоевски твърдеше, че руснакът или е православен християнин, или изобщо не е руснак. Да доуточним – православен, който не може без водка. По наше време така и не се намери кой да обясни на Горбачов, че по скоро ще пресуши океан, отколкото кремълските поданици да премиват на безалкохолни напитки.

Ама и тази Червена река си позволява розови шегички. Поради отлива корабът „седна“ на 5-6 метра от кея. Доста закъснелият и доста пийнал палубен боцман можеше да бъде прибран само с кош на товарен кран. Оберете кораба! Аз не съм багаж, а боцман! Вие сте чобани! И за чобани не ставате! Селяндури! Все пак до съзнанието му стигна обяснението, че ако иска да се качи нормално по трапа, ще трябва да чака прилива. Реалността го накара да приеме позора, прескочи с люлката Червената река, стъпи на палубата и с отбрани псувни се оттегли в покоите си.

Откри се възможност накрая да посетим Ханой. Около 100 километра от Хайфонг с раздрънкан автобус. Нескончаема агломерация и лавина от велосипеди по нещо като междуселски път. Стари камиони, престарели мостови конструкции, огневи бункери, оризища, зеленина, коли с биволска впрегатна тяга. И подлудяваща клаксониада в двете посоки. Никакви светофари, но монументално величав паметник на Ленин. Тирана, където бяхме наскоро, прилича на модерен град в сравнение с Ханой. Всъщност, за Азия Виетнам никога не е бил това, което бе Куба за Латинска Америка.

Но в Ханой си позволих лукса да накупувам сувенири от слонова кост, нещо, което в европейско пристанище би ме разорило. На някакъв площад ме спря многолюдна тълпа, която огласяше пространството с междуметия на високи децибели. Пробих си път до дразнителя. В краката на любопитните се валяше мъртво пиян мъж, представителна извадка от социалната низина. Дай Боже на Виетнам това да бъде изключително рядка гледка.

Не може да си сподвижник на първия помощник и да не се озовеш в… българското посолството. Ама вие още ли сте тук? Оказа се, в началото на виетнамското безвремие от БМФ са пращали радиограми до капитана да прави да струва, но да раздвижи нещата. И той потърсил съдействие от посолството, което успяло да побутне нещата. Обаче страната трудно се придвижва напред. Япония спечели много от войната, която загуби, докато Виетнам като че ли все още не може да превърне в предимство победоносната Американска война. Народ герой, който спечели уважението на света, но все още бившият войник се изживява като пушечно месо и предпочита да държи стрелково оръжие, вместо оръдие на труда. Младият виетнамец не може без велосипед, постижима цел, след нея започва да мечтае за вентилатор. Дотам. Но потенциалът и възможностите за напредък са огромни.

Вечерта преди отплаването се разбра за нелепа и необяснима кражба от кораба. Липсват дистанционните на телевизорите от двата салета. Телевизор без дистанционно мога да си представя, но дистанционно без телевизор…

Сбогом, Виетнам.

Това са записки в дневници, водени 3 414 дни на 13 кораба по морските трасета на света. От всичко 22 рейса най-дългият е 291 дни,  а най-краткият  - 37, тогава се наложи да стана пациент на хирурзи. Освен хроника за моряшкото битие на ход, в пристанище, на котва, тетрадките съдържат миниатюри, етюди, анекдоти, очеркови скици, радиограми.

Нейко ДАМЯНОВ