КОРАБ „ЛЮЛИН“, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ
08.10.1995 г., Варна – запад - кеят
„Люлин“ – деветият ми кораб. „Люлеенето“ започна още преди да се кача на борда. От оперативната служба на БМФ научих възможно най-надеждната информация за деня и часа на пристигането на кораба, взех нощния влак за Варна и… изпреварих срещата с повече от денонощие. Ех, че пристигане от Хайфа, цели седем дни, с три повече от обичайното, след театрално криене край Родос поради „лошо“ време. Капитанът слиза в отпуск и не му се прибира. Наложи ми се да търся хотел, добре поне, че само за една нощ.
Едва направих първите десетина крачки в района на пристанището, и се скъса презрамката, която държи сака на рамото ми. По закона на Мърфи върху асфалта челно се стовари шишето с домашна ракия. Скъпоценната течност намокри книгите, транзистора, репортерския касетофон… В морето суеверията са повече от рибата. Няма несуеверни моряци, не правя изключение. Още преди да изхвърля потрошената стъклария, ме смути неумолимият подзакон: „Всичко, което започва зле, свършва още по-зле.“ Микроскопична възможност да имах, щях да се върна.
18.10.1995 г., Ашдод – рейдът
Създадох вече някакъв порядък около себе си, но вътре в мен е разхвърляно и неуютно. Гнети ме мисълта, че пътят ми през морето е път наникъде. Редакцията на вестника напуснах навреме, сега вече е време да прокарам нова смислена пътека на брега. Давам си кураж с великолепните „Мисли на отсъстващия“ на колумбиеца Дарио Харамильо. Латинопоезия, която прекроявам според моментното си настроение: „Ако някой ви попита за него, / кажете му, че вече не ще заминава, / а ако замине, то ще е за кратко / и не така по моряшки дълго.“ Трябва да сложа край на скитническия и плебейски начин на живот.
28.10.1995 г., Таранто – кеят
Италианският юг, петата на ботуша. Минавам през старата част с тесни улички, после навлизам в същинския Таранто с паметник на Гарибалди и буржоазна надменност на разточителната орнаментика по сградите. Туристически обекти вече не ме привличат, където и да съм, предпочитам да имам за фон морето. Намерих си мястото – рибния пазар. Няма нищо общо с попчетата, цацата, скумрията и есенния паламуд по Българското Черноморие. Същински учебник по ихтиология, предназначен за хора с неизчерпаема кулинарна фантазия.
29.10.1995 г., Таранто - кеят
Вече сме с пълен товар, но маневрата ще почака. Италианските кранисти засипаха палубата с тонове пясък. В 04,00 часа тръгнах да обикалям каютите на спящите момчета от палубна команда. Стани, овър тайм. Веднага им връчиха лопатите. Мърморят, псуват и работят. Разбира се, за някоя пара срещу извънредния труд и дума не може да става. А пясъкът се сипе върху незарастваща рана. Лек няма.
На предишния си кораб – „Странджа“, бях синдикален лидер. Група от 14 души, петима от които помощник-капитани и механици. На 01.07.1994 г. офицерският състав получи увеличение на командировъчните (задграничните дневни пари в долари) с 50 на сто, без нито цент за изпълнителския състав. Климатът на борда се промени. На 07.02.1995 г. получихме радиограма от Моряшкия синдикат: „Нямаме категоричен отказ увеличение ЗДП страна ръководството, предстои ново договаряне. За настъпили промени уведомим своевременно. Поздрави.“ Не храня илюзии. Гардът на всички падна. Едва ли е случайно, че в моряшкия салет на „Люлин“ се събира компания с доста нисък коефициент на интелигентност. Просто не вървят контакти между двама или неколцина, ако между тях няма шише за посредник.
Господа механиците все още не могат да повярват, че им дадоха парите, заедно с работата. В случаите, когато по инерция се опитат да ми възложат несвойствена работа, без притеснение уточнявам, че не съм екскурзиант, не плавам за удоволствие, задълженията ми са посочени в длъжностна характеристика и върша само това, за което ми се плаща. Не харесвам поведението си, по-добре се чувствах, когато витаеше дух на сътрудничество и приятелство, но обстоятелствата се промениха. Ръководството на БМФ обърна гръб на кадъра от „арабския квартал“, който се раздели на три неравни части: напускащи, желаещи да напуснат и примирено чакащи да духне по-свеж вятър. С всеки изминал ден събирам решителност да приключа с корабите и заедно с това си давам сметка, че това би означавало сбогом на остатъците от младост…
06.11.1995 г., Хайфа – кеят
На съседен кей се извисява сивата грамада на американски самолетоносач. По палубата и на кея десетки млади момчета тичат, тичат, тичат… Американци, болни от манията за здраве.
Hello, boys!
07.11. – 08.11.1995 г., Хайфа - кеят
Интереса ми към кибуците в Израел предизвика Славик. Руски репатриант, тръгнал към Обетованата земя след разпада на СССР. Обикновен докер. Запознахме се при необикновени обстоятелства. Не съм на вахта, а карам денонощно дежурство – на този кораб в Хайфа прилагахме порядки, както в българско пристанище. Наложи ми се да намина към каютата си, но канижелът се оказа блокиран. Дъждът бе прибрал докерите в надстройката, а те използваха паузата, както върху руска печка. Точно пред вратата ми върху парче велпапе с каска под главата вместо възглавница лежеше млад мъж. Поколебах се и миг преди да поема обратно, чух:
- Какво гледаш, прескачай и влизай!
Поканих го да стане и да ми гостува. Прие. Веднага след пристигането в Израел му предложили да отиде в кибуц. Без колебание отказал. От един комунизъм се измъкнах и веднага да се преселя в друг? Не! Не искам друг да мисли вместо мен, да решава и реди живота ми. Никаква комуналка повече. Свободата струва повече от хляба.
Кибуците са селскостопански комуни, колективна форма за оцеляване на имиграционните вълни, станали основа за създаването и защитата на съвременната израелска държава. Реших да видя това, за което Славик не иска да чуе.
Първо трябва да се справя с почистването на ресивера. Помолих елтехника Любо да ми асистира отвън, като подава подвижна лампа и парцали, което ще ми спести няколко влизания и излизания от тесния цилиндър. Нахлузих гумени ръкавици, лъснах до блясък входа и положих лежанка от велпапе. Така се придвижвах напред на коляно, а до „тавана“ имах достъп лежешком на гръб. Предпазих ръцете си чисти, защото друг път при подобни упражнения под ноктите и в порите на дланите ми се загнездваха следи от мазутени утайки, които поне седмица време не мога да измия. Няма как да се представям за журналист с ръце на черноработник.
Кибуц „Ягур“ е един от големите, недалеч от Хайфа. Придвижих се сутринта с автобус. Първото ми впечатление, по-скоро изненада, е, че няма контролиран пропускателен режим. Свободен достъп. В българските общини административната сграда на Аграрно- промишлените комплекси бе една от личните, тук е най-скромната. Във фоайето вместо цветя виждам кошница цитруси. Вероятно са свикнали с посещения на журналисти, след като мениджърът Шломо Моран се учуди, че пристигам без акредитация и предизвестие. Как така съм и моряк, и журналист? Защо в прескартата ми няма надпис и на английски? Г-н Моран е на 48 години, в кибуца живеят и работят около 1400 души. В програмата му за деня има твърде много ангажименти, не може да ми отдели повече от няколко минути. Предложи ми портокал вместо кафе. Не приех с усмивка. И ключовото решение: Българин може да се разходи из кибуца сам, без придружител, както в Хайфа. Зарадва ме.
Селскостопански площи, превърнали пустинята в градина, не ме интересуват. Първо вдигам очи нагоре. Прелитат бойни самолети, но се разтварям в спокойствието, което излъчват обитателите. Еднофамилен уют наоколо. Ново строителство. Велосипедни стоянки със сенници. Легнали „полицаи“ по улиците. Първите ми случайни контакти са с тийнейджъри. Към мен пренасят вежливостта, с която се отнасят към възрастните от кибуца. Минавам край дърводелски и механични работилници, селскостопанска техника и инвентар. Нещо като фитнес център. Много расови кучета с намордници. Изобилие от скулптурни миниатюри. Заседявам край кътовете, където деца играят с автомобили и трактори, подготовка за бъдещата им практическа деятелност.
Изглежда, учителките ме „изпяха“ – непознат обикаля наоколо. Спряха ме двама мотоциклетисти. От България съм и имам разрешение от г-н Моран. Окей. Продължавам обиколката. Не виждам високо строителство. А това са жилища тип бунгала, вероятно за настаняване на новодошли. Разсадници с телена „рибарска“ мрежа за покрив и мощни вентилатори. Вътре – цветя и разсад, прохладно и свежо. А това е фабрика с държавното знаме пред нея. Представих се на директора Авишай Шореш. Посочих и „акредитацията“ си. Той позвъни на г-н Моран, след което се разтопи от услужливост. Мъж на 50 години с четири деца, най-голямото от които на 30. Пожела лично да ми покаже фабриката. Добре че имам тренинг на високи децибели. От конвейерите слизат разнокалибрени консервни кутии и цветни опаковки. Тук на 9-часов режим работят 250 души. А, ето този е Михаил, репатриант от Русия.
Работник на някаква преса с антифони, нещо като шлем против шум. Гърбом към мен. Приближих и от сантиметри креснах:
- Здраствуй, Миша!
Той трепна, бавно се обърна, сякаш се боеше, че така му се е чуло, видя ме, грейна и прати в ухото ми възторга си:
- Ах, как хорошо ты говоришь!
Миша е от Харков, тук е вече три и половина години. Много му е мъчно за родната земя, трудно е тук, но не съжалява, че е променил живота си. Ех, Миша, добре си починахме и двамата. Той – от иврит, аз - от пристанищния си английски. Разделихме се със здрава мъжка прегръдка.
Отнесох спомен за оазис. Единствени в света, евреите постигнаха комунистическия блян: от всекиго според способностите, всекиму според потребностите. Слава Богу, каквито и да са предизвикателствата на бъдещето, тук не може да се развърти един нашенски ликвидационен съвет.
Нейко ДАМЯНОВ
