Гащеризонът ми е мокър, само на реверите светят две сухи котешки очички

ДАЛЕЧ НА ИЗТОК С КОРАБ “КАРАВЕЛОВ“

24.04. – 11.05.1987 г., преход Суец – Тайван

Изнемогвам, въпреки тренинга на пловдивската жега. Едва смогвам да се възстановя за следващата вахта. Преди 8-9 дни температурата на водата в Бургаския залив бе 5-6 градуса, но в Червено море помпите дърпат не охлаждаща вода, а топла чорба – 31-32 градуса. И агрегатите изнемогват, но те са от желязо. На таблото в централния пулт светят предупредителни оранжеви светлини „Повишена температура на маслото“. Поради обилното потене по тялото ми избиват червени точици. Гащеризонът ми е сух само на 15-20 сантиметра над глезените и на крайчеца на реверите светят две сухи точици като котешки очички. И както всички от машинното отделение захвърлям тежката работна дреха, заменям я с фланелка и лек панталон, срязан над коленете. С остатъците от чувство за хумор си помислих, че може да се удавя в питейна вода, просто защото нямам време да я изпия, след като се нахвърлям като морфинист и лоча закъснялата доза.

От мостика ми звъни третият помощник Владо. Тичай, на Баб ел Мандеб сме. Протокът на сълзите. Тичам. Като мащаб нещо подобно на Гибралтар, само че вместо Европа – Африка сега бреговете са Африка (запад) и Азия (изток). Една пейзажна точка в полза на азиатския бряг. Към Африка забелязвам да пъшка двугърба камила сред пустинното море. Остров. Не, зрителна измама. След малко с промяната на гледната точка „камилата“ се разпада на верига от три голи острова. Нито един от тях не би могъл да приюти Робинзон. Това би трябвало да види и Алеко Щастливеца, който стигна до Чикаго на запад, но злодеяние попречи на желанието му да мине през Баб ел Мандеб към Изтока. На мене ми провървя, всеки оборот на винта ме праща по-далече от мечтите. Но, трябва да побързам обратно към горещия грохот на машината.

Слава Богу, Индийският океан леко дръпна температурите надолу, пък и човек се аклиматизира. И свиква да бърше потно лице с чисти пакли, а не със солен ръкав.  

Случайност е, че бях облагодетелстван с особено приятна преференция – къндишънът, винаги надут на макс, денонощно поддържаше в каютата ми 21 градуса. Оазис от около 9 квадратни метра, който повлия на социалния климат. Каютата ми стана хан. Момчетата свикнаха да си пият кафето при мен, ползваха обителта, дори когато титулярът е на вахта. Отбиваха се при мен и тогава, когато търсят някого. Но ми завидяха. Наближавахме траверса на полуостров Индустан, когато в каютата ми нахлуха вторият механик и машинният боцман, навирили отвертки като самурайски мечове. Имало протести от палубна команда, че в  техните каюти къндишънът на духа достатъчно. Колко му е да се развали нещо, което работи, и при мен температурата се вдигна с 5 градуса. Признавам, че псувах, но не съм проклинал. Защото само няколко часа след нашествието на „самураите“ изпищя къндишън-компресорът и в цялата надстройка от главна палуба до мостика дишането се затрудни. И така – три денонощия и половина. В такива случаи ругатните, които по правило са отправят към готвача, литват по адрес на втория механик, отговарящ за ремонта на съоръжението. Онези, които не издържаха на влошените битови условия, спяха край басейнчето на лодъчна палуба, но едва ли са сънували сцени от филма „Рим на аристократите“.

Компенсирах с отворен финистрин и лице, изложено на вятър и солена влага. Подобно на Атлантика и Пасифика, Индийският океан също диша диафрагмално. Беше радост за очите да гледам как ято летящи рибки се стрелкат в бръснещ полет съвсем наблизо и се  гмуркат след секунди. Макар и рядко, ходех на бака. Любимото ми място. Край бреговете на Шри Ланка попаднах на океанска атракция. Покрай бордовете играят стада делфини. Ври. Пред булба се стрелкаха 7-8 делфина, точно със скоростта на кораба. Каскада от скокове и подводни фигури от висшия „пилотаж“ в прозрачната вода. Явно богато крайбрежие, щом може да храни толкова игриви делфини. Никакъв делфинариум не може да предложи такава гледка.

Социумът се премести в каютата на Градското. На него му прилича да играе ролята на хоросан. За първи път в каютата му видях трилистник – цвете, което не може да има повече от три листа. Машинният боцман, когото Добчо нарече Тангото, въпреки че стъпката му бе повече валсова, се стопи от мерак да придобие редкия растителен вид, готов на размяна или покупка, но Градското не прие сделката. Той си водеше отметки по календара кога завехва едно листо и се появява друго.

Млад капитан с още по-млади помощници на мостика, подхожда им шофьорският манталитет. Случва се да искат да вдигнем 5-6 оборота, за да „ издухат“ попътен кораб. За разлика от самотността в Атлантика между Гибралтар и Куба, тук още от Суец през Червено море и в Индийския океан в посока Сингапур денонощно следваме или се разминаваме с кораби. А си имаме и пряк съперник. „Ботев“, който също плава за Тайван, още в Червено море имаше чувствителна преднина, но се надяваме до финала да го изпреварим. За да бъдем третият български екипаж, който акостира на екзотичния остров. Не сме на океанска олимпиада и все пак… Обаче ще трябва да се позабавим.

Близо до кърмата на левия борд, почти до водолинията, има старо мазутено петно. Прекарахме го през Суец канал, но във всяко следващо пристанище може да ни навлече еконеприятности. Стоп машини, лодка ляв борд на вода. Третият помощник, четвъртият механик, двама от палубна команда и наша скромност. Събрахме доста публика и най-усърдни в даването на указания от високото се оказаха готвачът и камериерите. Нищо работа върху участък от един квадратен метър. Изтърпяхме и указанията, и потта. Капки от лицето ми падат във водата, но не се разтварят мигом, а наедряват по цвят и форма като зърното на гърда. Да посегна и ще пребъркам пазвата на океана. Малка акула приближава лодката по-скоро от любопитство и не помръдва, докато лебедката ни качва горе на лодъчна палуба.

Едва сме навлезли в Малакския пролив и ни облита „сантинната“ авиация. Чисти сме, след кораба не остава екоопашка. Обаче подминаваме апетитния порт Сингапур. Ами да, след като в Бургас главният механик зареди с гориво до ануса. Нищо, на връщане. А ето и компенсация. От светлиците на площадка в машинното отделение пада слънчев сноп – окръжност с диаметър около 80 сантиметра. Подлагам лице под екваториалния „душ“ и… имам чувството, че на тази географска ширина слънцето може да разхлажда. Люлеенето на кораба мести „кварцовата“ ми лампа, пристъпям в широка крачка, но нямам време да танцувам със светлината.

Колегите от палубна команда вече приличат на арапи, в сравнение с тях петимата мотористи сме направо бледолики. Има и по-съществена разлика. Няма негласно съревнование, но никой от нас не бърза първи да прати първа радиограма към брега. Какво да съобщя, че съм на кораба ли? На празничния обяд по случай 1 май Добчо, Васо и Стефо получиха радиограми, директно доставени от радиста. С желязно хладнокръвие и тримата ги оставиха настрани като салфетки и не ги погледнаха. Публичността на интимното е свързана със загуба на достоинство и на кораб. Юнаците от палубата са по-първично емоционални.

Преднината на „Ботев“ се стопи, с часове аванс сме на рейда пред порт Каошунг. С изрядна акуратност се обажда агент, пилотска служба и шипшандър, че ни очакват.  След 7500 мили едно листо от трилистника на Градското вехне, а друго плаче с истински сълзи.

 

Това са записки в дневници, водени 3 414 дни на 13 кораба по морските трасета на света. От всичко 22 рейса най-дългият е 291 дни,  а най-краткият  - 37, тогава се наложи да стана пациент на хирурзи. Освен хроника за моряшкото битие на ход, в пристанище, на котва, тетрадките съдържат миниатюри, етюди, анекдоти. очеркови скици, радиограми.

Нейко ДАМЯНОВ