КОРАБ “ГЕО МИЛЕВ“, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ
26.04.1994 г., Джакарта – кеят
Великден. Не можем да оставим машинното отделение без наглеждане, пък и не си спомням сигнализацията да „премълчи“ някой ден. Не пропусна и този. Задръстен маслен филтър на дизел генератор, например. Рутинна работа, но в жегата прилича на разпятие. Само в централния пулт може да се диша. Кандишън. Като малка компенсация, че на свят ден сме с работните дрехи шефа даде скромна почерпка – по бира на човек. Никакви алкохолни изцепки. Очаквах оживление в близката протестантска църква, но… вероятно има разминаване с датата на православния Великден.
27.04.1992 г., Джакарта - кеят
Близо до нас на кей застана „Иван Загубански“. В такива случаи проверявам има ли пловдивчанин в екипажа. Не, но едва се покатерих по трапа, и на палубата срещнах колегата, който преди 10 години ме смени на „Ботев“. Познахме се, прегърнахме се приятелски. Странно, с този човек навремето съм разменил само няколко служебни изречения при сдаването на каютата, а сега сякаш срещам половин България.
С радиста Виктор тръгнахме да се поразтъпчем из Джакарта. Навлязохме в теснотията на пазарна територия, за секунда представителният часовник „Ситизен“, наскоро купен в Сингапур, изчезна от ръката на спътника ми. Хукнахме да гоним крадеца, но пътя ни препречиха изсипани от сергия някакви цитруси. Дотам с гонитбата. По ръката на Виктор се появиха две кървави ивици,„начертани“ от ноктите на школувания джебчия. Такива рани зарастват по-трудно, отколкото причинените от изгаряне.
Вечеря в моряшкия салет – шишчета. Коментарите не са гастрономически, а икономически. Познавачи твърдят, че зеленчуковата гарнитура от Сингапур е доста по-скъпа от китайското месо. Това обяснява защо готвачът намира начин, макар в корабни условия, да преминава в нелегалност по времето, когато се търсят салати за каютните аперитиви. Чието предназначение е да тушират нервността. До поредните, този път последни частични, смени в екипажа има още около половин месец, но нагласата вече е „служба няма“.
С юношеска страст препрочетох „Червено и черно“ на Стендал – подейства ми като токоизправител на стар акумулатор. Сега с удивление прелиствам „За любовта и други демони“ на Маркес. Не, това не е изключително човешко въображение, имам чувството, че по воля свише този колумбиец познава лично всички хора, битували на Земята от пещерата до ден днешен.
05.05.1992 г., преход Сурабая – Понтианак
За по-малко от денонощие бяхме на кей в Сурабая, а след отплаването се оказа, че булката на Чочо не е на борда. Дали просто е закъсняла, или е предпочела да остане в родния си град – тя си знае. Все едно, няма кой да спести на младоженеца ироничните усмивки и подмятанията, че може да кандидатства в Гинес за най-бърз развод. Но странно, бившият боксьор, докачен на чест, не се наостри срещу всички и всичко – напротив, стана сговорчив и мек като памук. Проблем е, че завършва последната ротация из индонезийските острови, вече няма връщане към Джакарта и Сурабая, единствена възможност двойката да се събере отново остава Сингапур. Стига телефониадата да бъде успешна, от кораба има възможност за сателитна връзка, доста скъпичка. В пристанищните градове е в пъти по-евтино.
14.05.1992 г., Преход Куала Лангса – Сингапур
Така казахме сбогом на Индонезия. Въобще не разбрах къде точно сме били, просто приех написаното във вахтения журнал. Котва, шалани, товарни кранове, отплаване. Съдейки по градусите в машинното отделение, би трябвало да сме в екваториалната зона. Нагазихме в цикъл от бляк аути. Електронната защита блокира при температура над 22 градуса. В такъв случай би трябвало на таблото да светне предупреждение „Главен двигател без защита“ и да продължим на вахтен режим по параметри. Не, не дава. Ако климатикът в централния пулт изтърве една десета над 22 градуса – бляк аут.
Не е необходимо да сме около Мурманск, през Южнокитайско море към Шанхай и на север към Жълто море такъв проблем няма да има. Сега обаче дежурството се превърна в несвършваща 24-часова вахта. И най-много се изнерви докторът, макар че не е между чакащите смяна. Какви са тия бляк аути, какъв е този главен механик? При предишния шеф механик такива работи нямаше. Това е положението, Доки, не става с един аспирин.
15.05.1992 г., Сингапур – рейдът
Смените. Наложи се да взема дежурство, което не е в моя график. Отиващият си е захвърлил работните дрехи и обувки, пристигащият мирише на самолет. В машинното отделение новодошли са вторият и третият механик, боцман, както и трима мотористи. Няма как да се обявя за „старши“, и тримата мотористи вече са били на този чартър по 1-2 пъти. Но единият е пловдивчанин – Николай. Другите го наричат Коко, но ние веднага въведохме в обръщение „Градско“. Това ми е компенсацията, че си отиде радистът Виктор, с когото бяхме 9 месеца на „Оборище“. Разбирахме се с половин дума. Отиде си и капитан Манолов, но дойде старши помощник, а старши помощникът от моята смяна, с когото летяхме до Сингапур в края на януари, влезе в капитанската каюта. И първата му работа беше да закачи на вратата бележка: „На партийно събрание съм – при помполита.“ Ако някой е харесал шегата, вероятно това е само той.
А Чочо си остана младоженец без булка. Мая не дойде в Сингапур.
21.05.1992 г., Хонконг – рейдът
Не са доволни новодошлите от техническия шанс, но това е положението. Още при качването им на кораба в Сингапур дизел генератор-1 започна да хвърля газьол по плитовете, а ДГ-3 губи картерно масло, сякаш вода потъва в пясък. Добре поне, че нямаме теч зад борд. На ход при прехода към Хонконг протече фалшвтулката на второ движение на главния двигател и наистина ни направи на маймуни. Събра се толкова работа, колкото на кораб с вахтен режим на мене не ми се е случвало.
След като в Сингапур пропуснах излизането, тук компенсирам с размагнетизиращо разпускане. Слизам от рейдовата лодка и тръгвам сам в своя посока. Всъщност без посока, просто искам няколко часа очите ми да виждат нещо различно от корабните железа. За разлика от Сингапур, тук природата е доста по-щедра, зад билдингите по крайбрежието се извисява прилична планинска верига, която дори имитира алпийски профил. Архитектурата, плод на човешко въображение, не може да конкурира фантазията на природата.
Много приятна гледка са младите хора, които по улиците делово разговарят по мобилните телефони. Това в Пловдив все още не може да се види. Стоят на тротоара и чакат зелено на светофара, пресичат трамвайни линии, влизат в офиси, магазини… не ги смущават стотици очи и уши наоколо, за тях светът се затваря само до връзката с някого, който може да е някъде на 56-ия етаж. А телефонът е част от цивилната униформа: дънки, маратонки, вратовръзка. Ето и нещо познато: гигантска опашка пред дипломатическо представителство на САЩ. Какво неуважение към кафето – в огромни супермаркети то се мъдри в съседство с храни за кучета и котки. В книжарница отново разлиствам „Магията на секса“. Имам чувството, че преди около два месеца държах в ръце същия том. Да, тук е съвсем същият Хонконг, но със сигурност мога да кажа, че моята муза не живее тук.
Капитан Дързев, с когото бях 9 месеца на „Каравелов“, обичаше да казва, че не дава 20 квадратни метра от Сингапур за цял Египет, заедно с пирамидите. Не съм толкова краен, макар че бих заменил Хонконг с Ротердам или Анверс. Тук азиатската пренаселеност потиска, понякога ми се струва, че както при ремонтни работи съм потънал в цилиндъра на корабен двигател – по-просторно е, отколкото в теснотията на зеленчуковите пазари. А на капитан Дързев бих казал: КНР, Тайван, Сингапур, Хонконг, това е китайска броеница и само в Сингапур жълтият цвят не преобладава. Не мога и не искам да си представя света като провинция със столица Пекин.
Превръща ли се Хонконг в моряшко проклятие? При сложната маневра за отплаване и разкачване на котвена верига от бочка на бака палубният моряк Огнян потроши китката на дясната си ръка. Гипс. Не му е писано да се прибере с кораба, нито с редовен полет на Джес еър, ще лети аварийно с Луфтханза. Пак в Хонконг това се случи и с машинния боцман.
Нейко ДАМЯНОВ
