КОРАБ „ГЕО МИЛЕВ“, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ

09.03.1992 г., Понтианак – рейдът

Поредната котвена стоянка, отворени люкови закрития на хамбарите, шалани, сапани… Но този път в името Понтианак, което чета във вахтения журнал, има нещо екзотично. Четвъртият помощник-капитан твърди, че се намираме точно на нулевата географска ширина (някои навигатори смятат, че по-правилно е да се казва широта). Много години съм мечтал да пресека екватора, случи ми се в Тихия океан край брега на Еквадор, беше грандиозна среща с повелителя на моретата и бурите Нептун, а ето че сега това не е нито забележителност, нито ориентир. Чартьорът неуморно търси товари, кръстосваме ту на няколко градуса северна ширина, ту слизаме обратно на няколко градуса южна. Зигзаг. Никакви емоции, не прави впечатление на никого, но за първи път ми носи чувството, че съм по-далече от края на света.

Слава Богу, има какво да ме държи в тонус. Отново, отново и отново се връщам към най-хубавото време, когато децата ми бяха на две и четири години. Приключва поредното нощно дежурство, машината върти тиража на вестника, пресичам спящия Пловдив и около 03,30 часа тихо, на пръсти, заставам до креватчето на сина ми. Улична лампа разрежда сумрака в стаята, разтопен от нежност се навеждам и целувам топлата бузка. Той промърморва в съня си:

- Довиждане, тате.

Току-що съм се прибрал, синко.

16.03.1992 г., Хонконг – рейдът

Тясна пазарска уличка, по чиято дължина лъкатуши и се губи в навалицата пресен изкоп. Върху пръстта лежи плот от дъски, приспособен като маса за четирима, които дирижират сръчно с пръчиците и си похапват, докато черноработникът завира лопатата току под тях. Небе няма. Чувствам се смазан от билдинговия чадър над мене. Дори Буда е настанен в параклисчета, по-скромни от моряшка каюта. Такава пренаселеност, едва ли не като свръхплътността на черна дупка, запокитена някъде из Вселената.

Тази е в Азия, нарича се Хонконг. За първи път попадам в четвъртия Китай - след континенталния гигант, Тайван и Сингапур. Великолепен залив, обсаден от небостъргачи. Сложно заставане на бочки, но не с въжета, а с котвената верига, към която се прибавят специални звена. Дъното е осеяно с кабели, течението е доста бързо, а на бреговата ивица, там където би могло да има кейови места, здраво е стъпил бетонът, продължен във висинето от алуминий и стъкло. Броиш до 50-ия етаж и се отказваш. Със специални асансьори мият фасадите на билдингите. Кораби от цял свят се обработват с шалани, наоколо ври от двупалубни фериботи, бързоходни луксозни яхти, профучават хидробуси на въздушна възглавница. Нито една сиромашка джонка, с каквито изобилства крайбрежието на Южнокитайско море.

Разбира се, с радиста не можем да пренебрегнем рейдовата лодка, единствения начин да стъпим на брега. Само няколко крачки с гръб към морето и вече си молекула, разтворена в хаоса. Сред двуетажни автобуси, коли и трамваи млади хора пристъпят делово, чуруликайки по дистанционните телефони. Пазач с пушка пред бижутериен магазин. Желязна врата, която превръща частния дом в крепост. Сградата – представителна, оградата – декоративна, но само от настръхналите й орлови нокти може да се направи трактор. Състезават се архитектурни форми, при баснословните цени на педя земя и оскъдицата на пространство би трябвало луксозно да бъде ниското строителство, но не е съвсем така. Попадаме на паркинг със седем места за леки автомобили – всеки сантиметър е функционално осмислен, а това „оазисче“ вероятно придава на собственика самочувствие на петролен шейх.

Бонвиванската физиономия е рядкост в азиатския югоизток, Хонконг е между малките изключения, но и тук има просяци, човешки дрипи спят на походни легла от… парчета кашони. В Сингапур, Тайван и даже Шанхай такава картина не може да се види. В някои магазини по-далечко  от брега въобще не обелват дума на английски, а не усетят ли в тебе заинтересован клиент, могат да бъдат безцеремонни.

„Максуел – аутсайдерът“ до биографичен портрет на „Саддам Хюсеин“, политико-географски очерк за СССР (който от няколко месеца не съществува), а на съседния рафт в книжарницата – „Магията на секса“.  

Засега градът е на таймчартър – през 1997-ма Китай ще възстанови своя суверенитет над него, загубен през 1842 г. Тук все още е Англия, простряла далеч на изток продължението на Гибралтар. И природата е по-щедра. Самотната Скала извисява над Гибралтар 426 метра, а Виктория пик доминира с 521 метра фантазно  начупената графика  на съседните масиви. Разбира се, че най-добрата гледна точка предлага върхът, но той е привилегия на туриста. В това пристанище привилегия на моряка е прекрасната билдингова броеница, гледана от палубата на кораба. Но сравнен с основния си конкурент в региона, Хонконг прилича на айсберг, който крие магиите си под повърхността, докато Сингапур по-скоро е бързоходен контейнеровоз. И понеже, освен за магии, стана дума и за страсти, Хонконг е достъпно момиче за крачка встрани, а Сингапур – любовта на живота.

17.03.1992 г., Хонконг – рейдът

„Гладно куче и на керемида скача“ – философски заключи спътникът ми. Машинният боцман. Мъж, на когото остават само три месеца до пенсията, а външният му вид излъчва спокойствието на духовна и физическа канара. Животът просто вече няма с какво да го изненада. Приключва последният рейс, сбогом на корабите, остават му грижите за дома и ранчото на двадесетина километра от Варна.

Обаче днес има още една грижа, толкова човешка, че без уговорка ме направи съпричастен. Главният механик разпореди да го придружа. Бродим без посока из Хонконг и търсим лекарство за жена му, която се възстановява след тежка автозлополука. Преди да тръгнем, наложи се корабният лекар да препише на чисто рецептата – след неуспешни опити в Сингапур, Джакарта, Шанхай оригиналът бе вече почти нечетлив.

Допираме мокри рамене в навалицата и нито за миг не допускаме да ни обсеби съмнение в сполуката. Щом не си намерил нещо в Сингапур, значи не си търсил добре. Същото важи и за Хонконг,  всеки момент ще поправим пропуска. След допитване с десетки информатори в дванадесетата или петнадесетата аптека, не в луксозните билдинги с климатични инсталации, а долу в сянката им, уморено и зарадвано можем да се поздравим. Еврика!

Лицето на боцмана излъчваше задоволството на човек, преборил се за хиляден път с тегобите на живота. Затършува дискретно из торбичката, предвидливо стъкмена на кораба, извади две соди и… поляхме събитието с топлата течност. Разбира се, че можехме да се отбием в бирария, но не са малко моряците, които приличат на предишните поколения българи, учили занаят и припечелили нещичко далече от дома. Те стискат в потна шепа парите си и се боят от съблазните, с които изобилстват сокаците на Цариград. Подобно поведение може да се изроди в карикатурни подобия, но иронията е неуместна тъкмо сега, когато отново ни повлече балканската орисия. Спастряй бели пари за черни дни, защото гладно куче и на керемида… нали?

Остатъка от времето си посветихме на нововъзникнал проблем. Рестото в хонконгски монети закръгляше точно един щатски долар. Най-прагматичното решение се намери при поредното отбиване в аптека, където последният долар да превърна в мъничко тигрово мазало.

Около 15,00 часа със стъпването на кораба попаднахме в авариен тупик. В машинното отделение свисти пробив на паропровод, а електромоторът на питателната помпа на котела дими и се опитва да направи пожар. Има някакъв проблем и във втори хамбар. Минути след като навлече работната дреха, с боцмана се случи една от онези внезапности, които завършват със спешно настаняване в болница. При опит да се справи със засечка на междинните капаци под люковите закрития, които момчетата от палубна команда наричат ерманси, човекът остана без палеца на дясната ръка. Дръпнат не от нокътя, а чак горе под китката. Аварийно прибиране с „Луфтханза“ и трайна инвалидност. След 30 години на море, без да се одраска и да кихне след обикновена простуда.

За всеки от нас, всеки момент поредният долар може да се окаже последен.

Нейко ДАМЯНОВ