КОРАБ „СТРАНДЖА“, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ

24.10.1994 г., Варна – кеят, 13-о място

Не съм новак, а душата се стъписва – такава мизерия е старото корито при поредния ремонт. Каютата - кутийка, няма къде да подредя добрите спомени. Изборът е мой. Не мога да се кача на контейнеровоз, където сменният режим би ми паснал идеално: по месец и половина на бряг и море. Връзкарска история. Нямам достъп и до корабите с безвахтено обслужване, само случайност може да ме прати там. Тогава – на малките японци, които вече са стари черупки, но правят къси преходи и са с ограничен район на плаване. И така за първи път стъпвам на кораб, който е на класов ремонт, за първи път всичко ми е познато, не се чудя къде съм, какво трябва да правя и пропускам началното обучение.

13.11.1994 г., КРЗ „Одесос“, докова камера

За разлика от пукотевицата през деня, нощем това е кораб пустиня. Сам съм. Голямата вода е на метри от сухия док, но в каютата ми не тече и капка. За баня и тоалетна минавам по люлеещ се мост от дъски и ползвам заводски помещения.

Напредналата есен снима нов филм под заглавие „Повече от 24 часа дъжд“. Все пак успях да гледам „Златното руно“. Премиерно представление на варненския театър в присъствието на автора Радой Ралин. След като дланите ми прегряха в бурята от аплодисменти, докато се добера до кораба, мокри бяха дори гащетата ми.

23.11.1994 г., преход Варна – Мариупол

След прекъсване от три и половина години - отново към Украйна. Веднага след излизането от пристанището Черно море ликвидира навиците ни на заводски работници. Удари на борд с около 5 бала вълна. Бях на вахта от полунощ до 04,00 часа и не се притеснявах за възможни поражения в каютата, всичко съм укрепил надеждно. Но тъкмо угасих лампата и поредният тласък събори нещо тежко на пода. Скочих – в нозете ми бе съдържанието на тубичката с яйчен шампоан. Веднага с метла и лопатка ликвидирах последиците. Малкият дявол: яйцето се счупи, но шишето с домашна ракия – читаво.

27.11.1994 г., Мариупол – кеят

Все същият въглищарски кей. Из пристанището, по улиците, в магазините, както и преди, чувам само руска реч. Топло облечени хора. Да, ако случайно при минусов украински студ срещнете някого гологлав, спокойно можете да го заговорите на български. Такива сме.

А разликите бодат очите. Космическа инфлация, главозамайващи  цени – от малотрайния салам, през домашните потреби до бялата и черната техника. Срез множеството мрачни лица попаднах на двама словоохотливи събеседници: пенсиониран моряк и възрастна сънародничка, която с престарялата си майка вкъщи си „хортува“ на български. Но с мен разговаря на руски.

Това поколение едва ли някога ще може да си обясни защо с огромни букви все още е изписано „Дворец на културата“ и „Дворец на спорта“, символ на доскорошната всенародност, след като вече всичко, дори личният живот, всъщност е ничий. За тези хора Великата отечествена все още не е отдавна минал исторически факт, а гордост и болка, които правят поносима днешната нищета. Ветераните от войната се ползват с привилегии като безплатна тоалетна и предимство при „очеред“ в магазина, където опашки вече почти няма. Защото панталонът струва една моряшка пенсия.

Освободете човека от комунизма и той отново ще стане добър, приблизително такъв бе основният мотив на Сахаров-Солженициновото дисидентство. Добре, комунизма вече го няма, а животът пое назад не към добруване и доброта. Не дай Боже по тази необятна земя да се случи в уголемен мащаб това, което става след разпада на Югославия.

05.12.1994 г., Дериндже – кеят

Кътче съвсем чужда Азия, само на 75 километра от Истанбул, не в Черно, а в Мраморно море. Сняг по склоновете над градчето, но не и по покривите, над които доминират минарета. За разлика от многобройните будистки монаси в Тайланд, отличителни с оранжеви наметала и бръснати глави, тук, в малък турски град виждам немалко млади бъдещи ходжи с бели чалми и очи на фанатици.

В Албания ме отчаяха униформите на военните моряци, а тук – жените, тези траурни силуети, натоварени с функцията да възпроизвеждат нацията. Сергии с парцалена стока, също като в Пловдив. Социалните различия в материалното вече не ги забелязвам, а духовните нива тук са с разграничителни линии, както индийските касти. Съседи сме с тази страна, но не мога да повярвам, че българинът, заедно с нищетата, ще придобие и манталитет на прислужник. Не ми достига въображение за това.

14.12.1994 г., Сарисеки – кеят

Това е нещо като полупристанище. Ударението е на втората сричка според произношението на докерите. Така се нарича махалата около циментовия завод. На около три километра е градчето Денизджилер – ударение пак на втората сричка, а след още 9 км е Искендерун. Това вече е град и пристанище, съдейки по многобройните товарни кранове и минарета. До Истанбул има почти 1000 километра, за да се стигне до мегаполиса, трябва да се мине през цяла Турция, а границата със Сирия е на една ръка разстояние.

Близо до кораба, затиснат от облак клинкерна пушилка, беседвам на английско-турски с митничар-въдичар. Фиш вар? (Има ли риба?) Съмтаймс вар, съмтаймс йок. (Понякога има, понякога няма.) А товаренето на кораба ще приключи мейби туморо морнинг, иншалла. (Може би утре сутринта, ако даде Бог.)

Трудно ще намеря спътник пешком до Денизджилер. Момчетата се шегуват, че не е въпрос на мързел, а опасност от „обида“ по пътя.  Какво е това: Лека телесна или средна душевна повреда, или пък обикновена злополука? В градчето срещнах само дружелюбие, макар че комуникацията е далеч под нивото на общуването с митничаря-въдичар. Миллиет? (Народност) Булгаристан. А, комшу. И тук, в най-източната част на Малоазийска Турция, по-често наричана Анадол, знаят за нас.

18.12.1994 г., Ашдод – рейдът

Духа и клати здраво, но за разлика от Източното средиземноморие вълнението в България е от съвсем друго естество. Редовни парламентарни избори. Въпреки лошата радиовръзка успявам да чуя прогнозните резултати, според които БСП печели абсолютно мнозинство. Помня сентенция на мой приятел, горски надзирател в село Свежен: Една работа и лошо да се направи, пак е хубаво. Но при такъв изборен резултат може да се каже, че работата още не е направена, а това едва ли е хубаво.

22.12.1994 г., Ашдод – рейдът

Това вече се превръща в до болка позната еврейска картина. Висим на рейда между Тел Авив и Ашдод. Никога не обработват два български кораба едновременно, а влизането в пристанище е по реда на пристигането на рейда. Не можах да синхронизирам биоритмите си с висенето на котва, което за мен си остава просто нищонеправене. Но и нищо не мога да направя, затова на море стягам душата, а на брега – кесията.

Шефът се подготвя за сдаване и отпуск. Беше спазено неписаното правило: Който прави ремонта, прави и рейса. Но времето му на борда свършва, предупреден е, че при следващото връщане на кораба в порт Варна – запад, за него това означава слизане. И подобно на други свои колеги разчита, че колкото по-голям е разходът на блажна боя, толкова по-добре ще изглежда собственият му професионален портрет. На това се радва началството, убедила го е практиката и сега всички сили са хвърлени за превръщането на машинното отделение във Великденско яйце. Дава личен пример не само с четката, вместо елтехника сменя изгорелите крушки. Не е това работата на главния механик, но… Странен човек. Веднъж ни в клин, ни ръкав ми сподели, че вече пет години не спи с жена си.

Предновогодишно се получи строга радиограма от генералния директор. Не е доволен от броя на митническите нарушения и носенето на дежурно-вахтената служба. Нито дума за злоупотреби с алкохол. А на борда човек би могъл да си помисли, че БМФ се е запътил към фалит по фарватера на „Океански риболов“. Смяната на бельото вече е само веднъж месечно, за разлика от терориста Карлос Чакала, който в затвора два пъти седмично получава чисти кърпи и чаршафи. Камериерите демонстративно режат салфетките на две, при това със самочувствието, че по този начин вадят параходството от калта.

24.12.1994 г., Ашдод – кеят

Бъдни вечер. Сам съм си семейство в каютата с тетрадка на коленете. Коледа е уникат. Ражда се единственият Бог, който същевременно е и човек. Било е и вече няма да се случи. Но гневът и плачът на Ахил са по-човешка проява на мъжа, живял като бог, отколкото смиреното съвършенство на Исус. А може би Месията се появява във времето на крайна римска разпуснатост на нравите, за да остане завинаги духовна весталка.

27.12.1994 г., Сарисеки – рейдът

Едноминутна готовност на машината с дублирана вахта. Новоросийско време – вятърът се спуска от заснежен склон и връхлита в открития залив с 27 метра в секунда. Не бих искал Нова година да ни завари тук.

09.01.1995 г., Мраморно море, преход Хайфа – Варна

По-добре ми беше в 80-те години. Три пъти по правилото журналист с временна месторабота бях на три континента с кораби на БМФ. Моряците бяха в зенита си на работническа аристокрация. Тогава говорех в бъдеще време и от три стойностни проекта реализирах два. Сега нямам проекти, остава само грижата за двама студенти.

24.01.1995 г., Ашдод – рейдът

Два дни след грозния атентат с 21 жертви и 65 ранени забелязах, че всекидневният радиоурок по иврит за руски репатрианти се върти около военни събития и термини. Днес тема е войната през 1948 г., когато току-що създадената съвременна еврейска държава трябва да бъде бранена – арабският свят не признава правото й на съществуване. Нижат се критични дни, Бен Гурион се чуди коя позиция на фронта да подсили с новопристигналите четири пушки. Местят ги от окоп на окоп. Но и на иврит, и на руски – като на война. Земята ханаанска, Обетованата земя, събира на единица площ най-много святост и омраза.

Снимка: Израелско-арабската война 1948-1949, militero.wordpress.com

Нейко ДАМЯНОВ