КОРАБ „РОДИНА“, АМЕРИКАНСКИ БЕЛЕЖНИК

30.03. – 04.04.1993 г., преход Морхед сити – Ню Орлиънс

В посока юг към Мексиканския залив задбордната вода вдигна на 27 градуса, прекрасни условия за плаж със слънчеви бани, но капитанът не разреши да се напълни басейнът. Вместо това му се привидя, че оборотите са изпреварващи, движим се преди графика и цели 5 часа се кандилкахме на дрейф. Сега пък наваксваме и рейката е на макс. Странен човек. Не разбирам хора, които на всяка цена държат да изглеждат господари във всяка ситуация, без да съзнават, че вършат глупости. Слава Богу, не стъпва в машинното отделение, контактува само с шеф механика, палубна команда е поверил на старши помощника, а какви са изискванията му към навигаторите и домакинския блок, нямам представа. Приемам прозвището, което му лепнаха палубните моряци. Скрипята!

След вечеря моряшкият салет се превръща в клуб-кафене с „управител“ палубният боцман. Бивш щангист с характерното телосложение и както при повечето хора, които природата е надарила с физически предимства, качеството „сила“ отсъства в чисто човешкото общуване. Без грам страхопочитание или сервилничене, момчетата му просто го уважават. В машинното отделение няма обединителна фигура, тук екипната работа събира най-често двама души, а не отбор, достатъчно е, че никой не се крие зад гърба на другия.

Не е добре за кораба, когато капитанът е най-неприятният тип в екипажа.

И все пак елмеханикът се справи с техническия проблем, който би трябвало да се решава в заводски условия, и най-после разполагаме с три изправни дизел генератора. Не е кой знае какво събитие, но много ме зарадва успехът на човека, който ми е най-симпатичен. Поздравих го специално в стил похвално слово. Той сякаш не ме чу и подхвана в друга посока. Отдавна искал да ми зададе един въпрос в каютата си. Добре. Намерихме времето привечер. Мълчаливо посочи с ръка. Някой от предшествениците му със старателна моряшка калиграфия беше написал на стената:

Посивях

не от черни предатели,

посивях

не от черни злини -

посивях от неверни приятели

и от верни жени

посивях.

Въпросът си зададе с очи. Андрей Германов. Все така мълчаливо отвори преполовена бутилка Джони с ботушите и капна в две чаши двойно уиски по американски стандарт. Нямам друга литературна награда.

05.04. – 08.04.1993 г., река Мисисипи – котва

Множество петролни платформи са накацали пред устието на Мисисипи като кораби на рейд. Първо нека да сваля шапка на Ню Орлиънс. Плавал съм по европейски и източноазиатски реки, но тук съм новак. Промишлен облик по десния и урбанистика по левия бряг. Остри извивки, изящни мостове. Не е Сингапур, но е Америка и не може без Шератон, Хилтън, архитектурно подобие на летяща чиния, небостъргачи. Не е мегаполис, по-скоро прилича на бижу, което виси на огърлието Мисисипи. И на слънце блести  ослепително. Не чак толкова отдавна Джордж Буш (баща) в битността си на президент на САЩ гостува в Турция. Сториха му ихтибар в Истанбул домакините, затвориха Босфора в двете посоки и гостът премина протока с лодка, след което сподели, че не е виждал нещо по-красиво. Но няма как да го попитам плавал ли е по Мисисипи в чертите на Ню Орлиънс?

Ако съм възприемал маневрите преди и след Шанхай като маратон, това по Мисисипи със сигурност е триатлон. Движим се в отсечката между Ню Орлиънс и Батън Руж, разстояние около 130 километра. Няма кей, товаро-разтоварните работи се извършват на котвена стоянка. Палубните моряци се шегуват, че заставаме на котва край милионната върба, нещо което няма как да се документира във вахтен журнал.

Задбордната вода в океана бе 27 градуса, а по реката е едва 9. Направо се срути. И притокът Мисури добавя студени северни води, пък и пролетта по долното течение на Мисисипи е в ранен стадий. Не мога да уловя по радиото една дума на български, „Голос России“ също не пробива, досега не съм попадал в такава информационна дупка.

Реката дими след поройния дъжд, който всяка пролет по тези места напомня за библейския Ной. Рано сутрин Мисисипи влече парчета тлъсти килими, явно през нощта флотилията от цял свят бракониерства и изхвърля отпадни води. Докерите пристигат на смени с лодка, вероятно имат паркинг наблизо. Спори им работата, макар че обирането на насипната химия в хамбара и тук става с минимотокар и… лопати. Които, разбира се, са реквизит на тъмнокожи момчета.

Ама каква транспортна магистрала, дар от Бога, е реката, така рационално използвана от американците. С удивление гледам тласкачи с нанизани пред тях като влакче по 26-27 шлепа. При триредова навигация. Минава и едно увеселително видение надолу по течението – бял пасажер, който вместо винт има нещо като воденични колела по двата борда. Едва ли вози мливари на речен круиз.

09.04.1993 г., Мисисипи – котва

Бях на кърмата, когато чух гъргоренето на котвената верига, което означава край на току-що започналата поредна маневра. Два влекача развъртаха кораба, но два опита да заработи главният двигател завършиха  само с пухтенето на пусковия въздух. Без собствен ход насред Мисисипи в крайно тежка навигационна обстановка. Сега ни задържа котвата и двата влекача.

И така часове наред в пълно неведение. Аварийна ситуация на кораб, просрочил времето за влизане на класов ремонт. Плъзнаха усмивки по доста лица. БМФ-то ще „киха“. Набиха му на шефа шортите в задника.

Все пак тръгнахме по течението, но не на собствен ход. Двата влекача ни ескортират тип сандвич. Водят ни на котвена стоянка, където предстои инспекция. Трябва да докажем пълна готовност за безаварийно плаване по серпентините на Мисисипи. Мнозина се надяват, че своеобразният арест ще завърши със задължителен ремонт в американски завод. Забавянето автоматично се превръща в сметки на едро. Рейсът ще се проточи, ще прехвърлим 7 месеца, ще вземем увеличена валута, ще… А в момента сме само от два и половина месеца на борда. Не, няма да стане така, ще ми се да кажа, но си мълча, за да не настръхнат срещу мен, че „викам лошото“. А лошото е, че шефовете ще се наплашат до лудост и службата ще стане непредсказуема. Обаче на нас всичко ни е наред, ако нещо не е в ред. Малък празник.

Започва се. Машинният боцман, двамата фитери и четиримата мотористи изнасяме на кърмата боклуци, уж сме ги приготвили за сдаване. Нашенски манталитет: покривът е паднал, но по-важно е подът да е преметен.

10.04.1993 г., Мисисипи – котва

Малко след полунощ двата влекача отплаваха. Слезе и пилотът, изпратен до трапа не от старши помощника, а от елмеханика, който единствен от машинна команда има работа на мостика. Изпушихме по цигара на палубата. Сега вахтените пак ще превърнат мостика в пушален салон, пилотът не разрешавал да димят цигари в негово присъствие. И между другото споделил, че достъпът на мигранти до САЩ е толкова строг, защото в противен случай и на тях след 20-25 години ще им се наложи да правят перестройка по руски.

А на мен ми се налага да хвърля угарката, в реката, разбира се, и заедно с другите продължавам да крача към утрото с парцали в краката и ръцете. Ликвидираме маслени течове от хидравличните цилиндри по палубата. Събота срещу католическия Великден. Психозата си я бива. Разпоредено е да почистим и каютите си, може и там да надникнат проверяващите. И с прочее небивалици можем да се занимаваме, все едно никой не е наясно какво трябва да се направи, за да решим техническия проблем. Няма как да стане с парцал.

11.04.1993 г., Мисисипи – котва

Гостите ще прескочат неделята. Чакаме регистър, сървейор, чартьор… Аз лично чакам да се измъкнем от капана на Мисисипи, но сега Европа ми изглежда по-далече от Марс. Днес поне правим нещо по-смислено. Главният двигател работи устойчиво на аварийно управление, но истинската причина за фала в петък все още не се знае. Край брега се нижат влакови композиции, по Мисисипи – активна навигация, над палубата летят хеликоптери и самолети, реката и времето, всичко тече, само ние висим на котва. Навсякъде по света се плаща за реално свършена работа, тук на борда плащат за реално изтекло време. Най-после чух от машинния боцман нещо безалкохолно: Ако не са задграничните дневни в долари, а ни плащат само в лева за свършена работа, стотинки за автобус няма да изкараме. За първи път се усещам в равнодушно реми: веднага бих напуснал кораба, но и на брега не се виждам в розово.

12.04.,1993 г., Мисисипи – котва

USCG (Юнайтед стейтс коуст гард – бреговата охрана на САЩ) ни скъса на изпита по техническа изправност. Днес рейките след регулатора бяха лениви като тюлени на припек. Машината палеше едва на трети раз с разход на 9 кг от въздушната бутилка. Не бих искал да съм на мястото на главния механик, който се стопи от притеснение, вдига рамене и не знае причината. Не знае и дали сега ще ни оставят на арестантска котва да се оправяме сами, ще ни окажат техническа помощ, ще ни подложат на задължителен ремонт, преди да ни разрешат да отплаваме, или… Или ще решават от БМФ.

Междувременно върви и проверката на хамбарите дали, след като са били пълни с изкуствен тор, сега са годни да приемат зърно. Все насипни товари, но взаимно изключващи се, никак не е лесен преходът от първото към второто. Сървейорът – поляк, не ги хареса на „първо четене“. Нервиран, палубният боцман изказа предположение дали не го е шибал навремето на плажа във Варна? За съжаление не, но натурализираният американец пое ръкавицата и прояви готовност да бъде поправен пропускът. Обаче се докачи  старши помощникът, явно притеснен, че замбата се върти около неговия задник.

Така с театрални етюди, южен темперамент, откровена сервилност и допълнителна работа, разбира се, палубна команда успя да прекара хамбарите пред 4-членна комисия. Старпомът изпълни блестящ монолог, лично слезе в хамбар № 8 и още докато се спускаше по трапа, а след това и на пайола долу, гръмко и с назидание даде воля на началническо недоволство. Момчетата напълно си заслужаваха бутилката, но Скрипята-капитан не е способен на такива жестове. Все пак палубните моряци представиха комедия пред „пълна зала“, докато ние от машинната команда играем същия жанр, но сме публика на самите себе си.

На тази дата Гагарин стана първопроходец в Космоса, а ние се готвим да превърнем Мисисипи в мисис Фиаско.

Нейко ДАМЯНОВ