КОРАБ „ОБОРИЩЕ“, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ

08.04.1991 г., преход Варна – Пирея

Дарданелите. Гледам минаретата по двата бряга, макар че това, което виждам, е много различно от феерията на Босфора. Още не знаем къде ще закараме амониевия сулфат, някъде на север от Гибралтар, а Пирея е междинна спирка само за бункер (гориво). Вече половин година съм на борда и все още всеки ден продължавам да се питам какво правя тук? Моят стар приятел дядо Георги Воденичаря отдавна ми беше внушил: Хората кога коренят, ти сей! Мнозина се хванаха да сеят на новата вестникарска нива, а аз изкорених до дъно посятото и обгрижвано с толкова мерак цели 20 години. Жертва на всички преходни времена обикновено е интелигенцията. След продължително съжителство на кораб в края на рейса моряците минават през митницата и мълниеносно се разпръскват всеки в посоката си. Нещо подобно очаквах да стане в обществото ни след края на лъжесоциализма, но не се получава. Няма край митинговата истерия, да пази Бог от възможните ексцесии.

12.04.1991 г., преход Пирея – Александрия

Оказа се, че крайната точка е Александрия. Уплашиха ни арабите още преди да пристигнем. Две поредни събирания на екипажа за инструктажи, декларации, описи и запечатване в пилотската каюта на какво ли не. Не разбрах защо в моята миниатюрна кутийка не мога да имам дори празни бутилки от оцет и разредител?

14.04. – 20.04.1991 г., Александрия – рейдът

Цяла седмица на котва. Време за работа, от която не зависи експлоатацията на кораба. Получавам за задача да „лъсна“ рулевата, а това означава да не остане ръждиво петно, блажна боя имам в неограничено количество. Малка робинзониада на самотно островче, сякаш си накрай света, по етажите на машинното отделение няма как да имаш такова усещане. Корабен лаф стана „Васко бажда съ“. Възрастно момче, което се вживява в ролята на наш агент, компенсиран с хранителни продукти. Всеки ден Васко  „бажда съ“, че утре заставаме на кей в пристанището. Поддържаме 15-минутна готовност на машината и това ще продължи 15 дни според прогнозата на вече пенсионирания втори помощник-капитан. И успокоява нетърпеливци като мен:

-         Който бърза, да стане авиатор.

И киноман от мене не става. Телевизорът пак не работи, видеото върти стари филми, публика се събира само тогава, когато върви нещо с екшън динамиката на гюлбара. Тук, в югоизтока на Средиземноморието, „Селената“ ми лови чисти радиовълни. Сякаш разгръщам списание „Икономист“ в емисия на Би Би Си, според което капитализмът не е идеология, а пазарна система,  перманентно отворена за усъвършенстващи промени. Показа явно превъзходство по ефективност на пазарната икономика, поради „вяра в духа и буквата на закона, останалото е собственост“. Изненадващо новото за мен е, че квалификацията е вид собственост на нейния притежател. Без нотариална заверка.

Оказа се, че повредата на телевизора е нищо и никаква: разпоена маса на буксата за антенния вход. И след ремонт във Франция (520 долара), след категоричното заключение на елмеханика, че тази кутия просто е за бракуване, помощник-готвачът заряза необелените картофи и за нула време с поялник задържа жичката. Кутията работи, та пушек се вдига. И къде да я дене квалификацията си, след като и при пазарна икономика, и при капитализъм, демократични порядки и прочее работата му е да се върти из кухнята при тави и тенджери?

Знаех, че някой ден ще се случи, изненада ме само това, че машинният боцман има в гърлото си децибели почти колкото главния двигател. С иронична усмивка отказах да почистя струга след майсторските му изяви:

-         По длъжностна характеристика съм моторист, а не ординарец. Като се оттеглиш на село при бабата и пенсията, вземи си чирак, че да се правиш поне на фелдфебел.

След което последва високоволтова градация: ръцете ми били кьопави на кръст (показа поза като с белезници); тук не било училище за бавноразвиващи се; бил съм лентяй; който ме е уредил в БМФ, той да ми бере греха; тук съм се скрил, защото са ме изгонили от редакцията… Може би трябва да съм му благодарен. Той държи на порядки и привилегии, с които е свикнал от десетки години. В основния ми занаят, в който конфликтните ситуации изобилстват, не се е случвало да направя нещо със загуба на достойнство, няма да го допусна и в морето, но едва сега си задавам въпрос: След като от механотехникум излязох професионален шофьор, защо не хванах волана на такси и да остана на брега? Защото вече имах значителен опит по схемата „журналист с временна месторабота“? Не. Вярвах, че кипналият като курбан преход след есента на 1989 г. бързо ще се уталожи, всичко ще си отиде по местата по примера на Западна Европа и – всекиму своето. Не съм единственият, който се е надявал…

22.04.1991 г., Александрия – рейдът

Навръх рождения ден на Ленин икономическият и политическият крах на СССР изглежда неудържим. Горбачов се оказа крайно неподготвен за мисията, с която го натовари времето. А днес в София избухва бомба – вестник „24 часа“ публикува списък на народни представители, които са били сътрудници на Държавна сигурност. Всички знаят, че живея с ухо, залепено на транзистора, но отдавна съм си научил урока. Информация за мачовете в „А“ футболна група – да,  но Ленин и „славейчетата“ на службите, това не интересува никого. Поне в моряшкия салет.

23.04.1991 г., Александрия – рейдът

Крайно неприятна вест - пожар на кораб „Балкан“. Корабът тръгва от Казабланка към Варна, инцидентът става на 21 април край бреговете на Алжир. Това – според  информацията от служебната радиограма. Според частни разговори чрез Варна радио, в някои помещения на кораба е имало туби с дефицитния в България бензин, което обяснява защо корабът се е превърнал във факла. Четирима души са загинали, останалите от екипажа са се спасили с евакуация на бака. Корабът ще бъде закърпен след солиден ремонт, жалко за момчетата.

27.04. – 07.05.1991 г., Александрия – кеят

Прогнозата на втория помощник замалко не се сбъдна. С 15-минутна готовност на машината изкарахме 14 дни, трябваше му още само един ден, за да се обяви за пророк.

Вече съм бил в Порт Саид, Суец и Кайро, но Александрия откровено ме разочарова. Най-мръсният кей, който съм виждал, за хигиената по улиците също не мога да се изкажа ласкаво. Тръгнеш ли из Сингапур, избираш си за ориентир банка небостъргач, тук трябва да предпочетеш джамия. Привечер какофонията на клаксоните за миг потъва в настоятелните магнетофонни призиви на муезините за молитва. Не останах с впечатление, че местните са ревностни мюсюлмани. Предпочитаният почивен ден е християнската неделя. Тълпата тече като ленива река, по „бреговете“ й протягат шепи дрипави просяци. В сравнение с града на Великия Александър, Тартус в съседна Сирия е направо арабска Европа.

Бакшишо-полицейска държава. Нямам право да стъпя на друг кораб, дори български. Особен пропускателен режим. При преминаване през портала в посока към кораба, в паспорта трябва да има лира за униформения. Пропускам процедурата и получавам нервно предупреждение: „Булгаро, но бизнес!“ Добре де, прибирам се без никакви покупки, да не би да пресичам граница, но според местните правила поведението ми е възмутително. Следващия път излизам не през официалния, а през някакъв периферен портал – там пък ме претърсват щателно. В района на пристанището като канцеларии са приспособени контейнери. Изскача насреща ти брадат мъжага и иска паспорта. Подаваш го по инерция, онзи разлиства в търсене на „своето“. Бакшиш само затова, че вървя с празни ръце?

На портала задържаха третия механик Камен. Връща се с някаква покупка, а забравил парата в паспорта. Скъсали му документа за законно купена египетска валута срещу американски долари, значи вече е в нарушение. Наложи се старши помощникът лично да отиде на място и да реши усложнения проблем в картон „Марлборо“. Странно момче е този Камен. След 5 години с режима на Морското и сега две години на „Оборище“ без смяна, душата му изгаря за отпуск и корабното време му е бреме. Сипе пиперлии псувни по адрес на докерите, когато с албанска производителност хвърлят едва 200 тона за деня. Тегли го към родния бряг, значи е човек. Ако след няколко месеца у дома отново му се прииска да стъпи на кораб, значи е моряк. И дано след години занимания с машините не загрубеят отношенията му с хората. 

 Нейко ДАМЯНОВ