КОРАБ „ОСОГОВО“, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ

28.07.2002 г. – 31.01.2003 г.

На 27 юли се качих на нощния влак Пловдив – Варна и малко след 05,00 часа слязох на гара Повеляново. Показах моряшкия си паспорт на дежурния железничар, помолих го да оставя багажа си при него и тръгнах да проверя пристигнал ли е вече на Варна – запад кораб „Осогово“. Да, увериха ме на портала на пристанището, току-що приключи маневрата. В 07,00 на борда ме посрещна камериер, който подготвя салета за закуската.

- Ти идваш някъде отдалеч, за варналии е много рано.

Така правя, пристигам отдалеч, но първи  потупвам по рамото колегата, който слиза в отпуск.

Преди да плавам, веднага плувам в конска пот – разгарът на лятото е. Два-три дни така и гърдите ми ще се покрият с червени точици. Позната история, но малко преди да навлезем в Азовско море по Керч канал ливна проливен дъжд и стана прохладно. Отвориха се два проблема: не мога да херметизирам финестрина си и отнякъде в каютата ми прониква задбордна вода, газя до глезен. Доживях да видя как в Азовско море жива вълна прехвърля борда и блъска финестрина ми. Оказа се, че на стар кораб челната каюта не е предимство.

Обаче машинното отделение ме изненада приятно. След „Средна гора“, „Странджа“ и „Люлин“ това е четвъртият ми кораб от серията, произведена в японски корабостроителници. Явно тук е пипано професионално и като експлоатация, и като профилактика. Обяснението е лесно: дълги години главният механик се качва само на този кораб и е оставил четлив почерк, направо краснопис. Странен човек, интровертен тип.

В Мариупол, освен пълни хамбари с въглища, „натоварихме“ и три дребни расови кученца, които търговският представител на БМФ изпраща като подаръци за началници в параходството. Обзаведохме площадката около спомагателния котел така, че палетата да не могат да паднат от нея, стъкмихме почти луксозен спален кът, плюс храна и вода на корем. Не съм карал по-приятни вахти, 4 часа минават като 40 минути, сякаш си на 17 с първо гадже. Всъщност шефът беше главния кучкар. Не бях виждал усмивката му при всекидневните служебни контакти. Не зная личните му неща – женен, разведен, радвал ли се е на деца и внуци, с кутретата той беше самото любвеобилие и от лицето му не слизаше 24-каратова усмивка.

Капитан Генчо Пушката се мръщи на каютните разпивки, може би го прави проформа и не държи да минава за трезвеник. След 30 години в морето е позагубил усещането си за човека, но не и за кораба. Като първокласен моряк се представи при заставането в порт Трабзон, турски град на Черно море, играл значителна роля в региона векове преди османския период. В дълбокия залив може да се легне на дрейф, но няма как да се хвърли котва с 50 ключа на вода. На свободните 140 метра кейово място застана 126-метровият „Осогово“. Фамозна маневра като нахлузване на ръкавица. Два български и два руски кораба возят въглища за Турция. Между кърмата на единия „казак“ и нашата има-няма 7-8 метра, рибарите могат да си оплетат чепаретата.

Много обичам пристанищни градове като Трабзон. Достатъчно голям, с много възможности и една от най-важните: излизаш от портала и без да ползваш транспорт, вече си на пазарни улици, имаш достъпни пощенски услуги, а ако си любител на баклавата, попаднал си в райско кътче. Този път на крачки извън пристанището ме спира закръглена жена около 30-те:

- Отел, отел?

Учтиво обяснявам, не на турски, разбира се, че съм чужденец, който има приятели в града и бърза да се срещне  с тях. Не се числя към групата за „мокри поръчки“ нито в Русия, нито в Украйна, още по-малко ми трябва хотел в Турция. Но и на територията на бившия СССР, съдейки по нашия екипаж, българският моряк вече не пролива толкова сперма и алкохол, колкото в „доброто старо време“. А в Трабзон вече си имам любимо място за отдих – стадиона с открит достъп и добре поддържано тревно покритие на футболния терен.

Няма как да не правя сравнение с екипажите от 80-те години, с които плавах далеч на изток и на запад. Промени се времето, мнозина предпочетоха корабите на чуждестранни фирми, това промени екипажните списъци. Вдигна се средната възраст, падна културното ниво. В моряшкия салет не са малко онези, които за обръщение към другия използват полов орган с предпочитание към женския род. Фитерът, който ми е познат от предишния рейс със „Средна гора“, е еволюирал от примитивен към арогантен тип. Държи се като неангажирано с нищо придружаващо лице, освен с бутилката. И това доживях да видя – изпика се в мивката, в която камериерът мие чиниите. Дотам се стига в атмосфера на всепозволеност и безнаказаност.

В полунощ на неходова вахта чакам смяната. Минава час, час и половина – няма. Човекът не е на кораба. Появи се с крясъци не в работно облекло, направи луд скандал, че съм в машинното отделение, вместо него. Тръгнах си, без да отроня дума. Колегата е с доста килограми наднормено тегло, прилича на тлъста евнухска пихтия. Не е забравил за времето в нечии обятия. Кръчмарска история.

Варна винаги е била най-нервното пристанище. Сега забелязвам, че местните, които ползват „гарнизонен отпуск“, след повече от 24 часа у дома се връщат на кораба, готови на кавга до ожесточение, сякаш са загубили война. Добре че съсед по каюта ми е свестен човек, та чак хрисим. Единствената му странност е, че може да бъде домакин, но не и гост в чужда каюта. Струва ми се, че вече не мога нито едното, нито другото. Поведенческите реакции портретират моряка. Позволяваш си да хапнеш повечко хляб – ти си селяндур. Носиш на повече от половин бутилка концентрат – мъжко момче. Така я караме. Много ми е симпатичен вторият механик, мъж пред пенсия и дядо на две внучета в Аспарухово. При маневра за отплаване търчи на кърмата, за да помаха за сбогом на децата, които гледат от Аспаруховия мост. Тръгнали сме не към нос Хорн, а за Иличевск (сега Черноморск), около 300 мили, но емоцията си е емоция, а ритуалът – ритуал.

За нашенските докери социализмът не е свършил. Разтоварват около 9000 тона въглища за 15-16 или 60 часа. Или бързат в хамбарите бучка да не остане за следваща смяна, или галантно оставят тонове за обиране. Знаят, че ако контролата приключи в 23,55 часа, екипажът получава командировъчните долари за денонощието, но ако подписът е в 00,05 часа – денгуба. И докерите, и чиновниците не могат да бъдат омилостивени с минерална вода, капитанът, който губи повече от всички други, би трябвало да посегне към запасите от стъклени опаковки. Понякога и това не помага.

Мене лично докерските настроения много пъти са ме дразнили, но веднъж бяха на път да ме изкарат от релси. Пристигаме рано сутринта на Варна – запад, на таблото пише сбор на екипажа утре в 09,00 часа, мой ред е за „гарнизонен отпуск“ и спокойно хващам предиобедния влак за Пловдив. Готвех се да пътувам обратно през нощта, но около 22,00 часа ми се обади четвъртият механик, че в полунощ целият екипаж трябва да бъде на борда, хамбарите вече били почти празни. Нямам друг вариант, освен аварийно прибиране с такси. Повече от час загубих, докато убедя някоя фирма да ми осигури транспорт. Закъснях, разбира се, но поради застъпничеството на главния механик и благоразположението на капитана, контролата се качи на борда след прибирането ми. Шефът често се оплаква, че ръководството на БМФ е капитанско, ето че поне на този кораб първите хора на мостика и машината са в синхрон 1:1. Така и не разбрах защо около обед докерите са тръгнали на юруш.

Оказа се, че и някои служби не са забравили социализма. Привечер, при напълно готов кораб, маневрата за отплаване от Варна – запад се отложи за другия ден поради липса на батерии за буйовете, които нощем обозначават фарватера в езерото.

Мариупол, въглищарският кей. „Осогово“ е само на десетина метра зад „Стара планина“. Морето „събира“ планини, в географията така не може. Главният механик слиза в машинното отделение, а край него прелита птиче. Вероятно е влязло през светлиците. Той веднага заряза всичко друго и повече от час игра на гоненица с пърхащата животинка. Успя да я хване и веднага я понесе към каютата си за обгрижване. От времето, когато на борда бяха трите кученца, не бях го виждал така одухотворен. Скоро след отплаването се показа в обичайната си светлина. Изпищя лагер на турбината на главния двигател. На тази серия кораби вече нямаше машинни боцмани, шефът лично измъкна от магазията метална кутия, в която десетки години в херметична среда е съхранявана скъпоценната част. Асистиран единствено от втория механик, бавно и методично реши проблема и турбината отново запя песента си на няколко хиляди оборота. Главен механик с главна буква. Почерпи „по чашка“, както обича да се изразява.

В Мариупол стана и нещо забавно, за което узнах от готвача, душеприказчик на капитана покрай персоналните кулинарни гъдели. Нахлуват бойко при барото двама от митницата и заявяват, че са „необявени“ 120 яйца и 20 македонски наденици. Голям проблем, да го уредим с 300 долара на джоб. Ами, щом проблемът е толкова голям, веднага ще уведомя посланика в Киев. Както се казва във фолклора, господата „подгъзурват куйрука“ и се изнизват. Капитанът, разбира се, е спазил правилото да даде на контролата „полагаемите“ 20 долара, за да не тарашат из кораба, въпреки това санитарният контрол отмъква от камбуза поне две пилета. Ето че и самосиндикални самодейци не липсват…

И в Керч съм за първи път. Обявен за един от 12-те градове-герои след Втората световна война, увековечени с паметник. Без Ленин на пиедестал и улица на неговото име не може. Драматичният театър носи името на Пушкин. Керч пази наименованията от времената на СССР, не навсякъде, разбира се. Обществената тоалетна на пазара се ползва срещу 40 копейки, но е безплатна за деца до 12 години, незрящи, инвалиди  от Отечествената война, от скорошната афганистанската авантюра (1979 – 1989 г.) и чернобилци.

В средата на декември Азовско море замръзна. Докъдето очи стигат – все бяла пустош, аха да се появят шейни с еленови или кучешки впрягове край зъзнещите кораби. Това е само началото, след два-три дни корабите без ледови клас няма да могат да пробиват. Маневрата за заставане на въглищарския кей в Мариупол обикновено трае не повече от 2 часа, сега я започнахме в 05,30 и приключихме в 19,30 часа. Излизането от пристанището и обратният път почти до Керч канал стана с ледоразбивач пред бака и влекач зад кърмата, който в случая „играе“ тласкач. Случва се ледоразбивачът да опре муцуна в дебела преграда, да се връща назад по дирята си и да атакува отново със засилване. За да не се качим върху кармата на водача, налага се мостикът да иска от „Пълен напред“ през „Стоп“ до „Пълен назад“. Това – за секунди. Зиме Азов не се шегува.

В Москва градусите паднаха до минус 32. Бездомници и пияници умират под открито небе. По радиоефира руснаците се упрекват в равнодушие и бездействие. Късно е. Изпадналият на улицата би трябвало да бъде спасяван доста по-рано.

Поредната Нова година на море – за първи път в два салета. И за първи път главният и вторият механик минути след дванадесетия час слязоха в машинното отделение с чаши в ръка да поздравят сменящите се вахти.

Във Варна имах кратка среща с капитан Кольо Дързев в офиса на морска фирма. С него бях девет месеца на „Каравелов“ из Далечния изток. Много си блед, посрещна ме вместо поздрав. Такава е плебейската умора, кептън, бледолико подобие на жълтата гостенка, пошегувах се. Шест месеца съм в морето, зима е. Върви, върви да хапнеш нещо, което не е за котки и моряци. Послушах го. В делничен ден обядвах Бяла неделя с кафяв течен шоколад, преди да се прибера на кораба вечерях Постенето на будисткия монах в китайски ресторант.

След 188 дни на борда, 18 товара руски и украински въглища за български и турски пристанища, време е за отпуск. За първи път зная, че ще се върна на „Осогово“, това е моят кораб. До приватизация, до превръщането му в скрап или до пенсия? Дай Боже време камъкът да не се търкаля и да хване мъх.

На снимката: Трабзон

Нейко ДАМЯНОВ