КОРАБ „ОСОГОВО“, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ

11.06.2003 г. – 04.09.2003 г., Варна – рейдът – КРЗ – Варна – рейдът

Пак съм на борда на „Осогово“. Моят кораб. И само с един ден изпреварих маневрата за влизане в Кораборемонтния завод, току в подножието на Аспаруховия мост. Такова струпване на кораби на единица площ не съм виждал: „Й. Николова“, „Плана“, „Балчик“, „Лудогорец“, „Мусала“, „Осогово“.

Падна голямо тичане в първия ден на ремонта, а час-два преди полунощ се изсипа проливен дъжд с орехова градушка. Тичам нагоре да затварям светлици. Грозни трескавици озаряват кораба, сякаш всеки момент ще избухне в пламъци, върху каската ми барабанят ледени късове. Моряк по чехли, къс панталон, зимно яке и най-важният аксесоар – каската. От нозете към главата това си е възходяща градация.

Неколцина от екипажа са имали записки на девети май да се качат на „Беласица“, но шест дни преди това, след излизането от Керч канал в посока Варна, надстройката на кораба бе сериозно увредена от пожар. Човек с 65 процента изгаряния си отиде, друг бе закърпен в болница, а корабът, който имаше валидни документи до 31.12.2004 г. и можеше да заработи още доста моряшки хляб, излезе от експлоатация. Официалната и моряшката версия за инцидента съществено се различават, вероятно втората е по-достоверна. Хора, участвали в гасенето на пожара, казват, че става дума за каютна технология с горене на спирт за „убиване“ на метила от самогона, който след обработката става годен за употреба.

Сега, само на около 400 метра от „Осогово“, „Беласица“ е на забутан кей в близката корабостроителница и  чака ред или за ремонт, или ще бъде превърнат в скрап. Газих прегорели треви, гоних гущери и вместо през пушилката на въглища или клинкер за първи път стигнах до трапа на кораб по козя пътека. Грозна картина. Няколко напълно изгорели каюти, одимена до чернилка надстройка и неизтребима миризма на пушек. Група моряци дават дежурства като пазачи, с единия от тях се познаваме от еврейската линия. Шегува се, че най-после е намерил надеждна терапия против тютюнопушене. Тук не ти идва наум не само за цигара, ами не ти се посяга към сандвича.

Със здрава пукотевица ремонтът на „Осогово“ напредва като на фронт. Тотални мото-, котло- и турбочистки, монтаж на нови помпи и тръбопроводи, подмяна на секции от обшивката на корпуса, палубата, надстройката, хамбарите. Въпреки високите децибели все пак се дочува шушукането, че някой „правилен“ човек със сигурност знае, че ще успее да приватизира старото корито. Възникват и разногласия. При дублирането на парната питателна помпа на спомагателния котел с електрическа главният механик титуляр и негов колега дубльор вдигнаха пара, че липсва съосие между двигател и водна част. Разбутаха с ръмжене предпазния кожух: тия бачкери тръгнали пари да вадят, а за нищо не ги бива. Бригадирът на групата монтажници се развика: Кьорави ли сте, че помпата така излиза от завода, грях има който ви плаща с долари.

Кой за какво става, е написано черно на бяло. БМФ е опаковано с обяви на фирми, които търсят моряци (старши помощник, втори и трети механик, боцман) с добър английски и опит за работа под чужд флаг. Ясно е и къде остава шкартото. Четвърти механици съм виждал не четири, а поне 40. Тук на ремонта попадна някаква особа, на която винаги ще липсват първите седем гувернантки. Няма как да не го виждам, макар че се старая да не го забелязвам. Усещам, че шефът ще го търпи на ремонта, но няма да го допусне в екипажа за рейса.

Голям късмет е, че на борда има колега от Пловдивския край. С него въртим дежурства и почивки по цяла седмица, което е почти половин чиновнически отпуск. Проблем е, че след ремонта на кораба човек се впряга и с ремонт вкъщи.

Към края на юли френските морски власти поискаха от България, което означава БМФ, да спре 11 процента от корабния си парк като непригоден да посещава западноевропейски пристанища. И само три дни след това арестуваха кораб „Добруджа“ с обвинението, че посред бял ден изхвърля сантини в Ламанша. Абсурд, дори луд главен механик не би си позволил това точно там по това време. Много далеч съм от експертиза по въпроса, но ми се струва, че този акт по-скоро е политическо предупреждение не само да не посещаваме пристанищата им, но и да не минаваме покрай тях. И след ремонта „Осогово“ ще си остане с ограничен район на плаване: Черно, Азовско и Мраморно море, може понякога да навлиза и в Средиземно, но не и да преминава отвъд Гибралтар. Жална им майка на екипажите по западната линия, но просто няма начин мечката да не заиграе хоро и в нашия двор. Порт стейт контрол (Държавен пристанищен контрол) с безброй изисквания ще прави пристанището по-опасно за кораба от разбушувано море.

Вече сме на док. Контрольорите от охраната на труда много държат да се работи с каска на главата и глобяват здраво, но не обръщат никакво внимание на неистовото пушене на цигари. Вече много внимавам да не се появя на палубата без пластмасовата си шапка. Два дни бяхме без течаща вода поради ремонт в моряшка каюта. Камериерите миеха посуда на брега и въпреки рисковете на трасето и разнасянето насам-натам не счупиха нито една чиния.

Просрочихме позицията и вместо нас „Хемус“ взе направлението Варна – Мариупол – Варна, а ние се озовахме на рейда за цели шест дни. Какъв регулировчик е сезонното „р“? В жегата на 31 август две шишета по литър и половина вода ми бяха малко. На 1 септември при ветровитата прохлада и спадналите температури на рейда литър ми беше много. Ако от мен зависи, преходният месец ще се изписва така: септемвРи. Оказа се, че висим тук, за да обогатим биографиите си с още един абсурд. Вискозитетът на приетия в танковете мазут, цели 100 тона, изисква подгрев над 110 градуса, доста повече от възможностите на нашата система. Пристига бункеровчик – източваме. Пристига друг – отново зареждаме. Макар символично, два дни рейд вече си ги броя за един ден затвор. Прибирам се в каютата си, с досада захвърлям работните ръкавици на пода и на мига те заприличват на умолително протегнати шепи на просяк. Осиромашахме през продължителния ремонт, време е да заработим нещо в зелено.

05.09.2003 г. –  10.12.2003 г.

Най-важното след ремонт е машинното отделение да „светне“. Това няма как да стане с вода, прах за пране, парцали и стирка, а с блажна боя. Площадките – в зелено, бордовете – в бяло. Само че корабът вече е в експлоатация, влезли сме в режим ходова вахта-вахта, есенното море кандилка повече от лятното. „…Слой капеща боя лицето е покрил“, споделя Микеланджело, който прекарва четири години съвсем сам на скелето под  сводовете на Сикстинската капела, рисувайки фреските без никакви помощници. На „Осогово“ е по-зле, боята може да капе върху лицето, гащеризона, обувките ти, но не и върху вече „зографисаната“ площадка. Едно е да имаш контракт с папата, друго е да те надзирава втори механик, колега Микеланджело.

Две седмици след отплаването, в разгара на кампанията по хигиенизирането на машинното отделение, едно подхлъзване и падане замалко не ме инвалидизира. Ако ударът бе пряк, по вертикала, щеше да отнесе капачката на дясното ми коляно. Но и малко по надолу, леко встрани, пораженията бяха сериозни. Надигна се грозен оток, което не означава, че заради един ранен крак офанзивата ще продължи с две ръце по-малко. Не, нормата си е норма, движенията ми се забавиха, работоспособността ми спадна чувствително, наложи се да оставам след вахта. Дни след инцидента бяхме в Бандърма, турско пристанище в Мраморно море на 110-115 километра от Истанбул. Тук получих само съчувствие с квалификацията „топал“. Здравното заведение няма специалист с подходяща квалификация, на кораба вторият помощник, натоварен с функциите и на лекар, с нищо не може да ми помогне. Остава ми терапията самолечение на кучето, която ще се проточи поне месец време.

Това не са обичайни прояви на сервилност, а истинска битка за „ръката и сърцето“ на втория механик. Водят я колегите Чефо и Бисо. Не е достатъчно сервиране на кафе, осигуряване на салати и доливане на чашките на началството, дори и постоянно предлагане на цигара с услужливо поднесено огънче за запалването й. Продължението е демонстриране на верноподаничество, добре дошло е и „топенето“ на другите – всичко, което гъделичка самочувствието на велможа. Може да отговаряш пряко за главния двигател, но не си му началник, а по-скоро васал. Струва ми се, че претендентите постоянно си разменят водачеството с едни гърди напред. Не мога и не искам да си представя ухажвания обект като бъдещ главен механик. Психологията е категорична: слабост е от позицията на по-силния да демонстрираш сила. Но да се правиш на феодал, зависи не само от теб, трябват и подходящи поданици. Тук са налице, сделката си струва – черната работа се възлага на други, преференции в отчета на работното време… Приятно е и усещането, че си повдигнат в степен пети механик, макар че в БМФ такава длъжност няма, тя е само временна корабна привилегия.

Преди години, когато плавах като журналист с временна месторабота, правех опити да имам благоразположението на всички. Невъзможно е, но „пробих“ правилото, според което онзи, който е приятел на всички, всъщност няма приятели. Имах - малко, но истински. Сега не търся и не предлагам приятелство на никого. Камериерът в моряшкия салет, посмешище с просенето на цигари и приобщаването към компании на чашка, в които не е канен, навикна да си купува самочувствие, като ме хапе просташки. Ако издържа да не му кресна, ще успея да надиграя всички с мълчание и ръмжене само с лицеизраз, без звук.

Шефът навъсено мълчи. След ремонта е неизбежно, при това в най-скоро време, да ни посети порт стейт контрол, а психозата си я бива. Стана известно, че поради куп забележки при проверката главният механик  на „Мургаш“ е откомандирован и заменен с друг. Но страхът от среща с мечката се оказа много по-силен от контакта с нея. В Анталия на борда се качиха двама мъже с каски на главите, както е по устав. Похвалиха шефа, че за толкова кратко време след излизането от кораборемонтния завод машинното отделение изглежда като ново, и дадоха „добро“ с подпис под документ. Напрежението веднага падна, шефът почерпи по чашка и даде „слабо“. С елтехника, голям симпатяга, успяхме да поплуваме. Разбира се, не край плажна ивица, а на 150-200 метра от кейовете, където разтоварват клинкер и въглища. Половин час във вода със средиземноморска соленост и 26 градуса се отрази много добре на раната ми.

Неща, характерни за край на рейс, започнаха да се случват в началото. С усмивка забелязах, че във вахтения дневник годината е същата, но датата 16 октомври е отбелязана като февруари. Това е поправимо. Обаче третият механик нанася в маневрената тетрадка следващия ход с предходно време: Най-малък напред – 15,42 часа; Малък напред – 15,38 часа. Времето наистина тръгна обратно при опита да се върнем от лятно към астрономическо. Мостикът върна с час назад в полунощ, а главният механик разпореди часовникът да не се пипа. Сутринта палубна команда бе оставена да си отспива астрономически, а мене ме вдигнаха за вахта с час по-рано, след което ме върнаха да си доспивам. Само на кораб времето може да тече в различни посоки. Интересно маневрата за преминаване на Керч канал по палубното време ли ще я правим, или по машинното?

Много ми е криво, че родното Черно море ми е като радиодупка. Навремето имах усещането, че отсъствам само на една целувка разстояние, макар че плавах някъде към края на света. В Северна и Латинска Америка, далеч на изток късите радиовълни озвучаваха каютата ми. Тук мога да обявя почти пълна радиокапитулация, на едното Дойче веле се крепя, при това само веднъж в денонощието. Азовско море не ме компенсира, в Мариупол хващам чисто Руское радио, но или някоя Татяна ползва микрофона като лъжица, сякаш бай Ганьо сърба чорба, пардон, супа у Иречека, или вървят нескончаеми реклами за чудодейни фармацевтични продукти. Радиото не ми е приятел. „Ах, морето“, този мотив до безкрайност върти вторият камериер, докато получаваме продукти. Нося на гръб чувал с картофи, все още куцам, и с раздразнение си мисля, че любовта си заслужава песните, но на какво отгоре се опоетизира морето?

Приближаваме рейда Мариупол и по парлангото съобщиха, че търговският представител на БМФ предупреждава за предстоящ митничарски тараш на кораба. Да се огледат внимателно каютите и общите помещения. Информацията се оказа вярна, глутницата нападна веднага след заставането. Нямам никакъв проблем да укрия скромната си каютна аптечка, за останалото грижа има капитанът. Не сме в ислямска държава, с уиски тук всичко се урежда като по вода. Обаче телевизията показва Площада на независимостта в Киев с развети оранжеви знамена и хора, облечени с дрехи в същия цвят. Явно натрупали са се проблеми, които не могат да бъдат решавани без уличен натиск. В Мариупол все още е тихо, дори в пристанищния квартал хубавите жени са повече от пияните мъже. Докато това е така, Украйна ще я бъде.

Черно море ни удари с тежка вълна, не сме под баласт, но и с пълен товар кандилкането е опасно. Добрахме се до Балаклава, съвсем близо до Севастопол, със залив като чувал, прекрасно място за временно укритие. Но тук е база на руския военноморски флот. Едва котвата захапа дъно и по радиовръзка ни предупредиха веднага да се махаме. От къде всъщност ни прогониха: административно от Украйна или военно от Русия?

Додрапахме до Босфора и оттам до спокойствието на Мраморно море. Тук научихме, по частни канали, разбира се, за изключително тежък инцидент на кораб „Елена“. Моряк с метална тръба в ръка убива двама механици, ранява капитана, останалите от екипажа се самоизолират в безопасно помещение. Корабът без ход и електричество блуждае из Черно море. Нашите служби и военни моряци на буксир го докарват до Варна. Вероятно ще изкарат случая за проява на психар, но посещението на украинско пристанище и наличието на борда на контейнери с цигари навежда на мисли за контрабандна история и неуредени сметки. Все едно, „Елена“ няма нищо общо с БМФ, параходството е империя със стил и подобен инцидент на наш кораб просто е немислим.

На снимката: Босфора

Нейко ДАМЯНОВ