КОРАБ „ГЕО МИЛЕВ“, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ

05.01.1992 г., ВАРНА – БМФ

Пристигам по тъмно с нощния влак от Пловдив, търпеливо изчаквам да започне работното време на параходството и влизам първи в стаята на инспектор Елена Колева, при която са папките с досиета на мотористите от плавсъстава. Разменяме благопожелания, които започват с ЧНГ и са доста зависими от направлението след края на отпуска.

- „Верила“, който прави къси рейсове, или „Гео Милев“, отдаден на чартър в Далечния изток и вече трета година не се е прибирал. Смените стават със самолет в Сингапур. Избирай.

- Дайте ми поне час за размисъл.

- Имаш два часа.

Тичам при колегите от вестник „Маяк“, чиято редакция все още се намира на последния етаж в сградата на ул. „Панагюрище“. Жеко Станев, стар приятел, вече е там, но той не може да ми бъде добър консултант. Обаче познава лично десетки моряци и не е трудно да попаднем на „стара пушка“.

- Хайде да не кажа морга, но „Верила“ е плаваща щайга. От всякъде не капе, а тече. Българско производство, 10 000 тона, не е престарял, но… Вахтеният моторист по-скоро е санитарка – черната работа няма край. „Гео Милев“ също е българско производство, но е 6-7 годишен, 15 000 тона, в съвсем прилично състояние. И е бързак като линейка, 15-16 възела за нищо ги няма.

Хапнахме наблизо по баничка, Жеко и продавачът се оказаха познати. Стана приказка за моя проблем, при което със завистлива интонация чух:

- На мене да ми се отвори път към Сингапур, пълзешком ще тръгна.

Сингапур не ми е непознат, а за семейството ми не е от значение дали съм в Азовско или в Японско море. Избрах кораба.

Получих записка за качване на „Гео Милев“ с дата 09.01.1992 г. Взеха ми гражданския паспорт срещу хвърчаща бележка с личните ми данни и печата на БМФ. Така се прибрах в Пловдив. Следват телефонни уточнения за датата на полета, съобразена с пристигането на кораба в Сингапур.

30.01.1992 г., еърпорт София

Моряци на аерогарата. За първи път ми се случва. Група от 5 души: главен механик, старши помощник с капитанска правоспособност, рулеви, моторист, готвач. Приобщих се към групата направо в София, главният механик ми донесе документите и ми спести пътуването до Варна и обратно. Сняг и минусови температури. Около 22,30 часа, малко преди да се кача на Еърбъс А310 на компанията Джес Еър, се разсъбличам и предавам на сина си шапка, ръкавици, шуба, фланела – напълно излишни при екваториален климат.

Няма пътници за Сейшелските острови, междинното кацане е в Дубай.

31.01.1992 г., Дубай – Сингапур

С кораб „Каравелов“ съм тръгвал от Сингапур за Дубай, но далеч преди да вземем курс към Персийския залив радиограмно бяхме известени, че товарът е за Сирия. Сега посоката е обратна и след малко повече от 4 часа полет, ето ни в огромната транзитна зала. Лъскаво кътче Дубай. Бързоходни пътеки за придвижване на многобройните пътници. Пред фришопа блести свръхлуксозен автомобил. Местните жени много лесно се разпознават не толкова по характерни черти, а по златото на гърдите им. Това не е бижутерия, а инвестиция. Уреден свят, но не може да ме смае. След броени часове ще съм не в сиромашко пристанище някъде из Латинска Америка, а в Сингапур. Вратата на Изтока. Заедно с персонала, който подготвя самолета да продължи пътя си, отново преминаваме през мерките за сигурност. Летим срещу изгрева. Необходимо е волево усилие да не изпаднеш в кулинарни излишества. Непрекъснато се предлагат вкуснотии и уиски. Не отивам в пустиня и не ми трябват запаси на камила.

На летището ни чака микробус, уреден от представителя на БМФ в Сингапур. Хотел за две нощи, дори не съм сънувал такъв подарък. В една стая съм с главния механик, който е 7-8 години по-млад от мен. Едва-що сме внесли багажа, с любопитство оглеждаме интериора, а под прага на вратата като шепа сребърни монети се появяват визитни картички. Предлага ни се масаж. Споглеждаме се заговорнически. Проституцията в Сингапур е забранена, това е формата за легализация на някои волности. В момента можем да си позволим разточителни разходи по 500-600 долара, параходството плаща командировката, но това означава, че този контракт ще ни е последен.

Днес имаме време само за безцелна разходка в късния следобед. Оказва се, че единствен от групата вече съм бил в Сингапур. Приемат се предложенията ми за един чисто туристически ден с ръце в джобовете. Никакви колички с калкулатори в магазините, никакви покупки като джобно ножче с часовник… Просто се шляехме на булевард Орчард роуд, където песен на екзотична птица сигнализира къде е мястото за пресичане.

01.02.1992 г., Сингапур

Справяме се рано със закуската, която ни се полага в хотела, и тръгваме към бар Рафълс, който се намира на 70-ия етаж на Уестин Стамфорт хотел. Искаме да видим Сингапур от високо. Стоп. Тук не може да се влиза по сандали. Добре, изключение, но, моля купете си чорапи. Забележката е отправена към старши помощника, останалите сме опрятни. Петима тръгнахме да търсим чифт чорапи, разбира се, че намерихме, но се оказа, че в смущението си навигаторът е забравил ръчната си чанта с документи и долари. Върнахме се и преди да дочака въпрос за загубената вещ, усмихната служителка с безупречна акуратност върна ценната вещ на притежателя й. Ако губите нещо, моля правете това в бар Рафълс, дори да не сте Съмърсет Моам. Забележително място. През Втората световна война японската армия срина Сингапур, но летците са имали заповед да не бомбардират бар Рафълс, известен като средище на интелектуалци. Старият бар Рафълс и сега си е на мястото, но ние се блазним от модерното.

Виждал съм силуета на Сингапур от рейдовата лодка, то е като от подножието да вдигнеш взор към планинско висине. Тук, след докосването на сензорния бутон, асансьорът катапулт за секунди те качва на върха и още с първия поглед си пленник на височинната еуфория. Възхитително. И все пак това е изискано заведение, едно смути струва 9 сингапурски долара. В Шанхай, в семпъл магазин близо до пристанищен портал, толкова ми струваше каса бира с 24 бутилки по 640 милилитра. Китайска работа, но на морското равнище нещата са  различни.

Към Сентоса, остров-атракцион, се отправяме по въжена линия. Интересно ми е да наблюдавам външните асансьори, които като скакалци се катерят по високи сгради. За да разберем къде сме попаднали, сядаме във влакчето, което върти релсовия път по обходен маршрут. През вечната зеленина се промушват велоалеи, минаваме покрай пеещи фонтани, водоскоци. Разкошна плажна ивица. Аквариуми. И Макдоналдс, разбира се. Вече няколко пъти съм пристигал в Сингапур по море. Корабът е на рейда. На смени с рейдовата лодка екипажът слиза на брега за по няколко часа. Часовникът пощурява. А името на това островче – Сентоса, означава спокойствие. Не съм знаел досега колко много спокойствие може да попие душата.

Предлагат ни да се приберем с лодка, което предизвиква колективна моряшка усмивка. Не, днес не, на вода от утре.

Перифразирам заемка от Достоевски: Един прекрасен ден в Сингапур, нима е малко, макар за цял живот?

Нейко ДАМЯНОВ