КОРАБ „РОДИНА“, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ

13.06. – 25.06.1993 г., Гибралтар – Сан Лоренцо

Няколко дни на юг от екватора водата в Атлантика все още е 26,5 градуса, но вятърът започва да напомня, че посоката му е откъм Антарктида. Върти ни като гигантски миксер, още ненабрал скорост. При прекрасна видимост се показа брегът на Бразилия, първата земя, след като преди повече от десет дни загубихме от поглед Гран Канария.

Океанът позагуби синевата си и започна да сивее. Призори, когато  леко подминахме траверса на Монтевидео, а от изток избухна заревото на изгрева, сякаш гигантска жар птица разпери криле над града. От брега на Аржентина все още няма и следа, а от уругвайския иде студ. На палубата излизаме с шапки и якета. Зимата в Южното полукълбо настъпва.

От Рекалада, пилотско място, където дадохме „Стоп“ само за десетина минути, започва безкрайна маневра по обозначен фарватер. Според четвъртия помощник тази огромна водна фуния, образувана от сливането на Парана и река Уругвай, се нарича Рио де ла Плата. Басейн, по-широк от Янцзъ преди Шанхай и далеч от идеята за река.

Буенос Айрес подминахме нощем. Под най-срамежливата фаза на новолунието видях  само корабните светлини на рейда. Нататък в посока запад това вече е Парана, но все още не прилича на река. Дотук по-скоро е необятна степ, в сравнение с която Мисисипи прилича на улей за бобслей.

Безкраен маневрен режим. В полунощ  минахме край Росарио, а сутринта е време за котва. Край на прехода. Чакаме контрола и с изненада научаваме, че за издаване на документи за временно пребиваване в Аржентина (паса) питат за малкото име на майката. А това, че вземат намастилен отпечатък от палеца, не може да впечатли моряк. Момчетата коментират позакъснялата заповед на капитана да не се готви шкембе чорба, за да не мирише корабът на храна за кучета и котки, когато на борда се сменят пилоти, а сега наближава и нашествието на докерите. Все ми е едно, бездруго отдавна като самосиндикален протест бойкотирам супата, приготвяна с вода от изпарителя, обичайната ми закуска е хляб и салфетка. От няколко дни ме мъчи зъбобол и дясната ми буза започва да прилича на надуващ се плондер.

Крайно семпъл пейзаж. Сивопепелява река, стръмен десен бряг с три силоза, един кораб, който в момента приема товар, и ние в очакване на котва. Може би за два дни? Палубна команда без проблеми доказа годността на хамбарите да приемат царевица на зърно, след като в Гърция и Италия разтоварихме пшеница. Момчетата заслужават да разпуснат, стампомът им даде „слабо“. Главният механик обяви офанзива в машинното отделение: разпиляхме фенера на трето движение на главния двигател, отворихме подбуталните пространства и ресивера.

26.06. – 29.06.1993 г., Сан Лоренцо – кеят

Четвъртият механик също има стоматологичен проблем и Доки организира посещение при специалист. На кея ни чакаше посивяла от пушилката на силоза кола. Минахме по дълга главна улица с два реда магазини и заведения. Първият дентист не пожела да си разваля уикенда, но вторият се отзова. Колкото и повърхностни да са впечатленията ми, не можех да не забележа, че пристигна с форд, направо луксозен в сравнение с всичко друго, търкалящо автомобилни гуми. Достолепен мъж в преддверието на третата възраст. Свали белите ръкавици, поздрави ни със здраво ръкостискане. Блестящ от чистота кабинет със стол-легло и мраморен под. Комуникацията не потръгна. Стоматологът пробва със скромен английски, корабният Доки измъчва испанския, но това не предизвика професионални проблеми. След като отдели 10-12 секунди на последния ми зъб долу вдясно, чух очакваното:

- Тейк аут!

- Окей.

Младото момче също загуби зъб, но остана на стола почти два часа и стана с лимонен цвят на лицето. Прибрахме се на кораба по тъмно. Имах време само да се полюбувам на луксозната визитна картичка на д-р Хектор Раул Бенитез, да облека гащеризона и да сляза на вахта от 20,00 до полунощ.

Имах свободен неделен следобед. Приятно озеленен град в сътрудничество между човека и природата. Величествени скулптурни сюжети липсват, компенсирани от специално обгрижен вековен дървесен вид с височината на бряст и грамадна корона. Минават луксозни двуетажни автобуси, вероятно това е връзката с Росарио и Буенос Айрес. Дисциплинирани и вежливи шофьори, а не виждам нито един полицай. Полъх на здрави нрави по улиците, по които млади семейства се разхождат с по две деца за ръце. Не срещнах кола само с шофьора в купето, както в Западна Европа и САЩ. Мъже разнасят транзистори и надават ухо за ставащото по терените на футболна Аржентина в неделя. С неохота поемам към кораба, не ми се общува с никого, дори и със себе си.

През нощта дежурният помощник-капитан прозяпал товаренето на първи хамбар, надрусал го с 500 тона повече и корабът заби муцуната. Грубо несъответствие, за нормална мореходност кърмата трябва да е по-ниско от носовата част. Капитанът разпореди отклонението да бъде коригирано с прехвърляне на мазут от бака към кърмата. Студен мазут – то е като да трошиш асфалт със зъби. Да го подгреем, пък тогава. Не, веднага. Пуснахме прекачващата помпа с масивно туловище като хипопотам. Завъртя с хъркане и след 5-6 минути млъкна. Тъкмо с двамата фитери започвахме демонтажа, но аварийно бяхме извикани на палубата. Третият механик надвишил вместимостта на цистерната, закъснял с изключването на помпата и на главна палуба протекъл мазут. Добре че палубният боцман овреме организирал запушване на шпигатите, което предотврати разлив на чернилка в река Парана. По-голямата част от екипажа с пилки, парцали и псувни до късно вечерта се занимаваше с проблема, който бе усложнен с мазутени стъпки из канижелите на надстройката и към машинното отделение. А по отвесния бряг край силозите с алпийска техника се спускат двама мъже с мачете в ръце. Разчистват обрастването с треви и храсти като противопожарна мярка. Всеки с проблемите си.

Шефът обяви за критична точка ремонта на прекачващата помпа и въведе удължено работно време. Имам грамаден опит за провиране в теснотии, но тази ми разказа играта. Цопнал съм в сантините с ботуши и сгънат на две, лашкам гайки, на които това се случва за първи път, откакто корабът е на вода. Не е като в автосервиз с канал. Пред шефа фитерите възроптаха заради отсъствието на машинния боцман, който и в този момент плете рибарски мрежи в каютата си. Любимото му упражнение. Интересен човек, собственик на лодка, добър специалист, своенравен, неконфликтен, винаги под влиянието на умерено количество алкохол, но никога пиян. Обитаваме съседни каюти, без да сме разменяли визити. През късата обедна почивка шефът надникна при него и чух призив:

- Боцмане, помпата!

- Ебал съм ти помпата.

Така и не си мръдна пръста да помогне. Както и очаквахме, стоманената 36-милиметрова ос на помпата извадихме счупена. Позната история. Новото за мен бе това, че не последва никаква санкция за поведението на боцмана, който напълно заслужаваше да бъде откомандирован на собствени разноски от Буенос Айрес към България. Шефът си знае защо предпочете да забрави случая. Една от странностите на корабния начин на живот.

30.06. – 02.07.1993 г., преход Сан Лоренцо – Некочея

Маневра за отплаване. Отлепихме се от кея-силоз без влекачи, каквито тук, за разлика от Мисисипи, не се използват, и тръгваме по течението на Парана. Отиваме да дотоварваме в друго аржентинско пристанище, но вече сме наясно и с крайната точка на рейса. Не е Иран, както смятаха докерите в Сан Лоренцо, а Израел. И отново минахме покрай столичния град нощем. Електрически сияния, билдинги, излитащи и кацащи самолети, към Атлантика тече ширналата се Рио де ла Плата. В океана отново успях да видя Южния кръст. Затварям очи и си го представям като излетял от Буенос Айрес самолет. Не, това е размахано за богослов разпятие. Обзема ме смирение под купола на звездната катедрала.

03.07. – 05.07.1993 г., Некочея – кеят

Достигнах най-южната си географска точка – Некочея. Курортен град с около 100 000 жители на брега на Атлантика. Малко по на юг е Бая Бланка, последните две товарни пристанища на БМФ, недалеч от нос Хорн. Грамадният силоз, от който ще дотоварим хамбарите, е на Асоциацията на кооперативите в Аржентина.

Студено. Това е януари на Южното полукълбо. При 3-4 градуса температура позамръзнах, но си позволих продължителен пешеходен преход. Тук не знаят грам английски, на въпроса ми говорят ли го, получавам неизменното „Но!“, произнесено с испанска интонация. Обаче продължих да правя опити за контакти със  скромния си пристанищен английски, въпреки че същото бих постигнал и на родния български. Така и не разбрах защо се правя на чужденец пред самия себе си.

Великолепна, просторно широка плажна ивица. Няколко тенис корта, сега позасипани от пясъка, върху който лениво се излежават кучета. На първа линия са сгушени в самотата си барчета и ресторанти, между които не може да няма „Посейдон“, обаче преобладават надписи като „Атлантико“, „Среща на контрабандисти“ и „Корсар“. Разходки с автомобили по мократа част на плажната ивица, но шумът на моторите се губи под ниагарския грохот на прибоя край брега на зимния Южен Атлантик. На рейда зъзнат няколко кораба. Далеч назад се извисяват 18-20-етажни сгради, подобни на панелните страшилища в големите български градове. Разбира се, че в миниатюрните форми на плажния атракцион има повече архитектурна фантазия, отколкото в билдинговия фон.

Попаднах на феномен – 35-метров мравуняк с няколко естествени серпентини поради характера на терена. Невярващ, няколко пъти мерих  с крачки. Няма грешка, 35 метра и нито сантиметър по-малко. Неуморни труженици с колективна тяга като на впрегатно животно. Съвсем наблизо е ограден терен с размера на две футболни игрища. Два непокорни жребеца препускат и дълго не се дават на несръчните каубои, които не съумяват да ги спрат с ласо. По-интересен ми е и повече се заседявам край маратона на мравуняка.

Монумент на генерал Хосе де Сан Мартин, национален герой на Аржентина, Чили и Перу. Два високи пилона от камък и по-нисък постамент за генерала, бронзов и в естествен ръст, подпрян на сабята си. Орел с разперени криле в нозете му. Три жертвеника околовръст. Монументално.

На около 300 метра от паметника – група от 6-7 бидонвили. Градеж от ръждясала ламарина, простор с пране, пернати и невръстни деца в пейзажа. Зениците ми реагират като при внезапно влизане на тъмно. Лаещ пазач се втурва да ме прогони, но вниманието му е привлечено от млада двойка, скулптурно изваяна в безкрайна целувка. Кучето гръмогласно се пренасочва към любовта, но на няколко метра от живия монумент почтително спира и млъква. Младите изобщо не го забелязват. Наблизо препускат луксозни автобуси с надписи „Кондор“ и групи колоездачи.

А това е католическа църква с покрив от… гълъби. Птиците са се сгушили една в друга и са заели всеки квадратен сантиметър от покривната конструкция. Под нея отекват само самотните ми стъпки. Не, на Кръстния път съм се нагледал в катедрали. Излизам навън и дълго не откъсвам очи от гълъбите керемиди над Божия храм. Възхитително е.

Време е за обратния път не само към кораба, но и към дома. Какво отнасям от Аржентина? Пристанищната кръчма в някакъв фургон с цена на бирата като в Шератон. Магазини, сладкарници, дискотеки, зали за електронни игри… Дългокоси мъже по улиците, чиито прически не са хипи мода, а латино традиция. Силозите, докерите, реката, футболната лудост? Нека да обобщя така: ако си се родил в Аржентина и не си Марадона, опитай се да станеш колега на д-р Хектор Раул Бенитез.

Нейко ДАМЯНОВ