КОРАБ „ОБОРИЩЕ“, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ

11.01. – 21.01.1991 г., порт Бордо – кеят

Сутрешната вахта 08,00 – 12,00 часа сложи край на прехода. Сдавам на колегата при продължаващ маневрен режим и излизам на палубата. Че е река по двата борда, река е, но коя? От сливането си нататък до вливането в Атлантика Гарона и Дордона приемат името Жиронда. Миниатюрно селце по десния борд с грандиозно доминираща църква в готически стил. Безукорно чисти зелени парцели. Европейско кътче. А това вече е Бордо, разположен по двата бряга на Гарона. Пред такива пристанища няма чакане и висене на котва – влизаме от ход.

Две открития: Разликата в нивото на водата при прилив и отлив е около 4 метра, с това се свиква лесно. Тук скромният ми английски в моряшки вариант не върши никаква работа, говори се само френски и толкоз. Ще мина без това, все едно няма как да взема интервю от президента. Бордо не е от най-големите градове на Франция, но го наричат архитектурно копие на Париж. Третото откритие е разочароващо. Безбожно скъп обществен транспорт. В многомилионния Банкок на 10-12 километра се возиш на символична цена, в сравнение с тайландската столица Бордо е направо джудже, но няколко километра с автобус струват долар и половина. Няма как по тази причина да се арестувам на кораба.

Пустиня – това е европейски град като Бордо в неделя следобед. Тук-там по няколко афроазиатски физиономии вместо декоративни кактуси. Рокерски групи с мощни мотори ускоряват от светофар до светофар. По тротоарите не липсват кучешки екскременти – комуналните служби не работят. Казват, че площадът на Бордо е най-големият в Европа, но моряк, навикнал на океански пространства до хоризонта, градският мащаб не може да го удиви.  Катедралата „Сен Андре“ предизвиква едновременно смирение и възхита. Дълго съм се дивил на катедралата в Брюксел. В изкуството, или по-скоро според психологията, от две еднакво хубави картини харесваш повече  тази, на която се любуваш в момента. Не, отказвам се да правя сравнения пред това неземно предизвикателство в готически стил. А пред траурния парк попаднах случайно и реших да надникна. Свръхмодерен мраморен знак за покой съседства със семпла гробница от 1809 г., явно поддържана не от наследници и близки, а от комунална служба. Респект, Франция.

Профучават автомобили, повечето от които с по един човек в купето, а самотните ми стъпки разлайват кучета зад високи преградни мрежи, явно съклетисани от липса на поводи да употребят гърлата си по предназначение. Напът съм да заобичам пристанищата на река - село, градче, предградие, град, така тази гирлянда е по-достъпна за окото.

В машинното отделение местна бригада монтира новия корпус на носовата турбина. От четирима французи единият, разбира се, е Жан. И един натурализиран испанец, бивш моряк, в групата. Всеки пристига на работа с личния си автомобил, а работните им дрехи миришат на козметика. Почиват с кафе на крак за няколко минути и продължават. Ние като квалификация не сме нещо различно от тях, но не и като работници, пък и сме баснословно бедни за техния свят. От Варна пристига частна информация за предстоящи големи съкращения във флота. Да треперят чиновниците, аз съм се цанил за черноработник. Сега у нас хиляди бивши наемници се опитват да станат дребни собственици. Желая им успех. А тук, колкото пъти изляза на палубата, близо до кораба лети влак стрела. Дано доживея да видя такава картина по български релси.

Войната в Персийския залив, в която Франция е коалиционен участник, стига до кораба. За първи път, откакто съм на море, в 22,00 часа трапът се вдига, което означава вечерен час за целия екипаж. Нямаме друго средство срещу тероризъм. В хамбарите има товар за 2-3, нека да са 4 часа работа, но вече е петък късен следобед, а за работата си има понеделник. Никакво посегателство върху уикенда. Тъкмо възможност да видя как се събужда Бордо. Излизам рано в неделя. Колко много възрастни велосипедисти по специалната алея покрай магистралата. Единствен пешеходец съм пред учудените погледи на преминаващите с автомобили. Вероятно приличам на самоубиец, тръгнал в утрото да реши всички вселенски въпроси с един скок във водите на Гарона. Бродя из улици с изящни еднофамилни къщи. Учудвам се, че улуците са боядисани в бяло. Заради корозията или за радост на окото? Всичко е направено така, че да вдъхнеш по-дълбоко това мигновение, наречено живот. Виждал съм бидонвилска мизерия в Латинска Америка, но не съм се възприемал като богаташ, а тук заради едни улуци се чувствам сиромах. Няма смисъл да ги гоним нито американците, нито французите, ние хукнахме в друга посока. Още не сме изкопали демократичния гьол, а жабите набързо се навъдиха. Измислям си неделно удоволствие. Заседявам се в тоалетната на супермаркет, където козметичен аромат гъделичка ноздрите. И през няколко минути няколко пъти мия ръцете си. Не, не съм Пилат.

23 -24.01.1991 г., Ла Палис рейдът – кеят

Този път хвърлихме котва само след 5-6 часа каботажно плаване, единствен кораб на рейда като за реклама на това френско градче. Градче, но според местните мащаби, иначе си е град с около 80 000 жители. Официалното му име е Ла Рошел, обаче във вахтения журнал пишем Ла Палис, така е известен не само в морските среди. Гигантски отлив, през финестрина на каютата гледам колите на кея от долу  нагоре. Студ на кутийки, а на палубата мирише на жетварско лято, товарим зърно за Португалия. Минавам край скромен автосервиз с няколко коли пред него. Млада жена отваря капака на багажника, изнася  резервната гума и прави опит да я понесе. На мига звучи вик с извинителна нотка „Мадам!“, монтьорът минава на спринт късата отсечка и взема от ръцете й колелото, което не е украшение за една дама. Много ми хареса тази несалонна галантност. Не съм виждал Атлантика от брега на Бискайския залив и не мога да пропусна тази възможност. Хаплив вятър брули ушите ми, а Бискаят кротува като агънце. Слави се като Страшилището на Северния Атлантик. Не съм му сърбал попарата и не си я пожелавам.

28 - 29.01.1991 г., Лисабон – кеят

Удоволствие е да се разхождаш сред спокойни хора. Опитах да премина с ферибот на другия бряг на река Тежу, но още нямам ескудо и опитвам да си купя билет с долари. Не се получи. Жената зад мен ме потупа по рамото, плати с португалската парична единица и с ведра усмивка ми връчи хартийката. Дори не произнесох английската дума за благодарност, направих го с очи. Въпреки съвсем краткия престой в Лисабон добронамерени жестове на местни хора оставиха у мен впечатлението, че това се прави просто, за да бъде улеснен слисаният от пристигането си на тази земя чужденец.

Трамваите са една от атракциите на града. Реших да отида до крайна спирка и да се върна обратно. След няколко спирки возилото спря, изглежда възникна проблем, и десетина минути не помръдна. Никаква реакция от никого. После трамваят пое в обратна посока. Пак никаква реакция от никого. Спокойни хора.

Придружавах радиста при опита му да се освободи от дебела пачка рубли. Опитахме в обменни бюра по двата бряга на река Тежу. Отказ навсякъде, който всъщност не ме изненада. Донякъде ме изненада шофьор на такси, който прояви симпатия затова, че България сменя политическата система. Възрастен мъж, видял Салазар, фашисти и комунисти, а човекът просто иска либерта.

Азовско море е с цвят на река, а река Тежу има цвят на море. При отлив течението към океана е направо скоростно. Стоя в подножието на внушителното разпятие Христово, близо до гигантския мост, свързващ двата бряга на реката, които ми се сториха архитектурно различни – по-семпъл и колониално пищен. Има нещо проливно и полутропическо, което долавям тук. Бог да благослови тази земя на мореплаватели.

И тук много стока, ще се потроши от изобилие. И вместо да въздъхна, че сме много назад от западноевропейското време, ни в клин, ни в ръкав ми хрумва, че тази претовареност по рафтове и витрини е една от причините за земетресенията. Глупости, разбира се. Но ми се струва, че тук съм по-приспособим, отколкото във Франция.

31.01. – 02.02.1991 г., Лейшоес – кеят

Името изписвам така, както е във вахтения журнал. Това е пристанището на маломерно градче, което е съвсем близо до Порто. Много пешеходци, малко автомобили, срещат се и просяци – и деца, и възрастни. Будка на входа на пристанището е наредила списания с голотия на титулната страница. Ако човек се заплесне по такива цици, като нищо може да забрави, че по-надолу има да решава по-сериозни проблеми. Щуротии спохождат главата ми, може би защото навръх Петльов ден приключи обработката на хамбарите и излязохме в Атлантика. Но не към Казабланка и Варна, а към Куба. Виетнам да беше, щях да съжалявам по-малко. Тежко море, но и на борда не е по-леко. Правило: ако морякът се чувства добре в разговор, длъжен е да бъде два пъти по-добре в мълчанието. Вземаме бункер (гориво) от Гибралтар и после ще си говоря с Атлантика чак до Карибско море.

Нейко ДАМЯНОВ