Страшно е да хвърлиш през рамо поглед назад и да видиш по стъпките си следи от посредственост.
Животът е играчка на времето. Прозрението ни е оставено от перото на най-великия драмописец Шекспир. Времето непрекъснато сменя декорите, но драмата „Живот“ не може да се изиграе в друг жанр.
Моето поколение се появи към средата на ХХ век в опустошен от войни свят. В ранна младост ни облякоха в униформите на участници в Студената война. Три пъти дневно под строй към казармената столова пеехме: „Хей от Запад се надига / черна вражеска вълна. / Комсомолци заминават в бой за родната страна.“ Вълната не се превърна в цунами само защото на въоръжение влязоха ядрените бомби, които накараха и най-върлите „ястреби“ да проумеят, че употребата им води до гарантирано взаимно изтребление. Затова не станахме пушечно месо в окопите на поредната безсмислена война. Шанс, който ни даде възможност да доведем до необратима победа сексуалната революция. За разлика от връстниците си на Запад, ние, източните момчета, тайно слушахме рокендрол и много трудно намирахме дънки. Разбира се, не ни бяха спестени драми, психозата около СПИН пандемията не беше единствената.
Азбучно правило е, че индивидът споделя предразсъдъка на своето време. Никой от нас не можеше да бъде участник в Кръстоносен поход – стара история, но и никой не стана специалист в IT сектора. Той се появи, след като ние от десетки години бяхме поели в друго направление. Сега, в доста напреднала трета възраст, не можем без компютъра и смартфона, които за нас се превърнаха в пропуск за 21-ия век. Човек не избира родители, ден за първородния плач пред света и поколенческа рамка. Остава му да избира какво иска и какво може да направи с живота си в социално-нравствените координати на своето ВРЕМЕ.
Растях с тримата братя и златната ябълка, футбол с парцалена топка, махленски боеве с домати, неизменната филия черен хляб с олио и червен пипер. Истинско събитие бе появата на радиоапарат „Христо Ботев“ във ведомственото ни жилище. В присъствието на родителите си слушах „няма ерген да играе на хорото, хей, който плана не изпълни на звеното, брей“. Имах достатъчно време и свобода да гоня звуци по скалата и да разширявам границите на детския си свят чак до Букурещ и Истанбул.
Решението за първата съдбоопределяща крачка не беше мое. Съвсем либерално баща ми попита къде бих искал да продължа след седми клас. Назовах предпочитаната гимназия, но той възрази. По-добре вземи занаят, може да се наложи да си вадиш хляба с гайки. Лично се зае с кандидатстването и записването ми в механотехникум, профил „Двигатели с вътрешно горене“. Завърших с документ за професионален шофьор, а тогава Държавната инспекция по корабоплаване срещу диплома на среден техник издаваше сертификат за корабен моторист първа степен. Разбира се, не знаех, че половината от трудовата ми биография ще мирише на масла и горива.
През 1968 г. бях в българската група на Деветия световен фестивал на младежта и студентите в София. Веднага след закриването му пет държави от Варшавския договор пратиха военни части в Чехословакия. От казармата излязох заклет пацифист. Добре че вече бях свалил пагона, иначе пряко волята ми щеше да ми се наложи да потушавам Пражката пролет.
През есента на 1969 г. постъпих на работа в завод „Булгаррено“ със задача да разработя концепция и организирам издаването на многотиражка. Месеци по-късно нещата се разклатиха. В Москва решиха, че след като в СССР се произвежда „Жигули“, на социалистическия лагер не му е необходим френски автомобил и „Булгаррено“ спусна кепенците. Това е първият фалит в живота ми.
С диплома от Националната спортна академия попаднах в спортното училище „Васил Левски“ в Пловдив. Под ръководството на вездесъщия Богдан Младенов училището даваше национален принос повече от физкултурните дружества на града, делеше мегдан и със столичните грандове. Сред водещите спортни педагози имах близък приятел, който на раменете си имаше не глава, а контейнер със знания, на подготвителни лагери пристигаха и работеха с него водещи съветски и немски треньори. В групите им – олимпийски шампиони и световни рекордьори. Златно време, но във вестник „Отечествен глас“, където вече познаваха перото ми, се отвори пролука и получих персонална покана. Не се поколебах да я приема. Директорът на ССУ ме изпрати намусено:
- Тук ковем рекорди, изкачваме световни върхове, а ти отиваш в един провинциален вестник.
Не спорих, че в избраната от мен посока също има върхове. Три години ми трябваха, за да пробия административните бариери, но на три пъти с три кораба на Български морски флот по съществуващото правило „журналист с временна месторабота“ плавах в три океана и попаднах на три континента. Бях пълен с проекти, когато се случи 10.11.1989 г. След доста безсънни нощи стигнах до трудно решение. Напуснах редакцията и се върнах в БМФ, вече като титуляр.
Който не е бивал на море, той не знае Богу да се моли. Поверието ни е оставено от моряците, плавали под ветрила. Но според чародея на магическия реализъм Хорхе Луис Борхес, глътка добро уиски и гореща молитва вършат една и съща работа. Имало е буреносни дни, в които не можеш да се покажеш на палубата, газил съм в каютата си до глезени проникваща задбордна вода, падал съм от леглото си на пода, но никога не ме е спохождала паника, че корабът поема към дъното. Нямам нито една моряшка молитва в биографията си. Според годините в морето, броят на глътките уиски не са чак толкова много, но са по-приятни и достатъчно ефективни.
Оказа се, че срещу тайфуните на брега и молитви не помагат. Не съм единственият, който наивно се е надявал, че до 5-6, нека да са 7-8, години ще започнем да приличаме на нормална демократична държава, каквито има на Запад. Подготвях проект по повод 2000-годишнината на християнската цивилизация и се обърнах за съдействие към влиятелна фигура от новата вълна. Отказа ми с железен аргумент:
- Сега е време да се руши.
Не стигнаха 35 години преход, за да захванем градеж. Не само с бетон. Наложи ми се да доказвам, че съм бил жив и на работното си място. Чрез триинстанционна съдебна процедура това все пак се оказа възможно, но дори със застъпничеството на Светия синод пред Христос Спасител Националният осигурителен институт не би признал реалния ми данъчен принос за 51 години, 4 месеца и 10 дни осигурителен стаж. Въпреки законодателната закрила, документацията на вестник „Отечествен глас“, официоз на Пловдивска област, е унищожена, все едно това е планинско ТКЗС, стопанисвало 300 овце. Закачих времето, когато плавсъставът на БМФ имаше статут на работническа аристокрация, докато бях по корабите държах здраво социалната юзда, вече съм социален аутсайдер. Окрадоха ме така, както бандюги отмъкнаха шинела от гърба на Акакий Акакиевич, Малкия човек на Гогол. Всеки месец ме преджобва не пладнешки джебчия, а така ме краде държавата, че дори не мога да извикам. Кой ще се церемони с един старец без морето?
Отношението към държавата не е по-различно. „Дай на българина власт – той започва да се разпорежда като в неприятелска държава.“ Сякаш позабравеният Димитър Подвързачов, представител на следосвобожденското поколение, наднича отнякъде в парламента, който се превърна в злокачествен тумор. Политикът би трябвало да има смислена програма поне в рамките на мандат, а държавникът да гледа десетилетия напред. Тогава какво прави във върховната власт това сборище от настръхнали един срещу друг хейтъри, които се надвикват на уличен език? Низ от предсрочни парламентарни избори потрошиха средства, които можеха да решат проблема на поне един безводен град. Но няма избор на улица без изход. И това във време, когато в черноморския басейн, близо до бреговете ни, бушува опустошителна война.
В разделено общество като нашето няма и не може да има единно мнение за сравнението. Не са малко онези, които смятат, че сега се живее значително по-добре от преди. Поне половината държат на обратното, сред тях са дори някои 25-26 годишни, които нямат спомен за времето преди 10.11.1989 г. За него може да се състави пространен списък с нелогични нелепости, но ПРЕХОДЪТ ни прехвърли в абсурден свят. Обогатихме понятието „абсурд“. Когато се сблъска с такъв урод, трезвомислещият човек първо не може да повярва, после започва да се надява, че някъде из гънките от умопомрачителни лабиринти все пак се крие рационално зърно, поне колкото просено зърно. Трябва да му се каже „български абсурд“, за да повярва, че абсурдът е наистина абсурден.
Единственото качество на абсурда е, че не лишава индивида от правото на личен избор и отговорност за него. Бяхме почти 9-милионна нация, сега сме доста по-малко от посочените в неверни избирателни списъци. Преходът предизвика не миграция, а евакуация, милиони предпочетоха да търсят бъдеще, препитание и покрив някъде по света. Всеки сам за себе си. Българинът, може би окончателно, загуби вяра в смисъла на колективното усилие.
С кораб „Силвия“ на 15.09.2015 г. за последен път преминах от Азовско в Черно море през Керч канал. Полуостров Крим вече бе руски, пилотът на борда – украински, а мост над протока още нямаше. Желязната конструкция бързо прехвърли водното препятствие, но разходите за нейната сигурност вероятно са колкото ползите от експлоатацията. Мостът изглежда уязвим като яйце на тротоар. Символ. Толкова уязвим е и турбулентният ни свят, втурнал се към геополитическо пренареждане. Не млъкват оръжейните дула, обаче всеки Божи ден едновременно във въздуха са около 20 000 самолета, полетели към всевъзможни земни кътчета. След ковид пандемията пътникопотокът е 3,8 милиарда годишно. За сравнение през пещерния период, дори след овладяването на огъня, броят на едновременно живите хора по света не е прехвърлял 100 000 души (Джаред Даймънд, „Пушки, вируси и стомана“). Преди кончината си Стивън Хокинг предупреди, че след около 250 години на планетата Земя вече няма да има условия за живот, дотогава човечеството би трябвало да намери друго местообитание. Проблем на други поколения е дали могат да се евакуират някъде из Космоса няколко десетки милиарда души, или да се търси звезден вариант на библейския Ноев ковчег?
Ако в това ураганно време България беше кораб? Не, няма да потъне. Никоя морска администрация не би го допуснала в открито море. Ще го вържат някъде на неработен кей, докато съвсем се превърне на скрап.
Сестра ми (светла памет) се гордееше, че е дъщеря на миньор, съпруга на летец, а брат й е моряк. Сега героите на нашето време са други, ако у моряка е останало нещичко от екзотично-романтичния ореол, то е поради спомена за мъжете, плавали под ветрила. Из Балкана са бродили много хайдути, но нямаме нито един пират, което не е комплимент за държава, чиито брегове се мият от море. Под „Веселия Роджър“ плават не просто разбойници, а бойци, които отлично владеят огнестрелно и хладно оръжие, трудно победими в морска битка. Отдавна е угаснал страхът от тях, останала е легендата, че пират може да бъде заловен тогава, когато вече не може да направи разлика между дуло на пистолет и гърло на шише. На много места по света все още смятат, че у моряка, без да е пират, само поради необичайния му занаят има нещо извън правилата. Обискиран съм в Русия, Египет и Румъния само защото преминавам в двете посоки пристанищния пропуск с празни ръце. Твърде подозрително. Каютата ми е щателно претърсвана в Сингапур, Банкок и Хайфа с очакването, че винаги може да се намери бял прах, бакс цигари, кашон уиски…
До приватизацията през 2008 г. няма случай наш екипаж да е замесен в контрабанда с наркотици, а наркоманите в плавсъстава бяха изключения. Цигарите и алкохолът бяха основно перо във фонд „И аз съм човек“. Някои се опариха със солени глоби в долари, други бяха уволнени поради т.нар. „митнически нарушения“ – не това е основна черта в колективния портрет на МОРЯКА. С уважение, но и с недоумение, приемам заглавия като „Омаяни от кораби мъже“. Зад него стоят корабостроители – нека, но не и моряци. Средствата за опиянение са известни, те са много, но моряк може да бъде омаян само от среща с любовта. Не към кораб. Ние сме просто напълно състояли се мъже. В професионално отношение БМФ имаше качествен изпълнителски състав, а Висшето военноморско училище сега е в топ 10 на морските академии по света. Докато преподаватели в Софийския университет публично признават, че постъпват първокурсници, които на знаят значението на думата „анализ“. Това в нашето Морско е невъзможно, а през 2023 г. няма български университет в топ 1000 на висшите учебни заведения по света.
Все още дланите ме сърбят за весла, макар че дори криво-ляво не мога да се справя с право тракийско хоро. Гледам от седмия етаж на панелната си кутийка близкия масив на Родопа планина, който привечер и в сутрешния сумрак прилича на ветрова вълна. Може да ме залее само със спомени. „Обърни се с гняв назад“ (Джон Озбърн) ме връща само към негодниците, които вгорчиха живота ми на брега. Корабните спречквания потъват все по-назад във времето, не храня лоши чувства към никого за нищо. Препълнен съм с благодарност, че морето бе за мен истински благородник. Без да променя буква или запетайка, ще повторя обяснението в любов, отправено от борда на третия ми кораб „Каравелов“ през далечната 1987 година. „Морето разтваря и съдържа всичко: многогласието на планината, тайнството на нощта, шепота на тревите и дърветата, копнежа на влюбения, страха на суеверния; мираж за пътешественика, предизвикателство за авантюриста, безкрай за мечтателя, препитание за рибаря, лаборатория за учения; гняв и ласка, оазис и пустош, люлчина песен, покой и бдение, извор и проверка на чувства, добродетел и порок. Път и посока. Живот и гибел. Вечност.“
Добър път и седем фута под кила, момчета. Нека колегите от машинното отделение винаги да имат три педи масло в картера. „Ключ за каюта“, в която няма нищо неистинско, е плисната в нозете ви вълна, като менче, пълно с добри пожелания.
Преди да поеме към Еверест, в мъжки разговор Христо Проданов ми каза:
- Не всичко можеш да постигнеш на този свят, но избраната посока трябва да върви нагоре.
Той достигна Покрива на света и по обратния път остана завинаги на метри под него. Не желаеше в мига, в който ще хвърли през рамо поглед назад, да вижда по стъпките си следи от посредственост.
Страшно е да достигнеш предела, след който нищо не е поправимо, и да осъзнаеш, че си пропилял, профукал и опустошил живота си. В безсънните нощи след 10.11.1989 г. реших да тръгна „Нагоре, по стълбата, която води надолу“ (Бел Кауфман). Напуснах професия, в която бях вложил години на подготовка и очаквания. Заех се с работа, за която мнозина смятаха, че не ми е работа. Но скиорите имат правило, според което по-добре е да караш уверено по неправилния път, отколкото неуверено по правилния. Никога не са ме спохождали съмнения в правилността на избора, може би турбуленциите на брега ме предпазиха от това. На всички от моето поколение, с които извървяхме тези 35 преходни години, ще кажа:
- На моя остров времето беше по-хубаво от вашето.
Нейко ДАМЯНОВ
КРАЙ
Sceptic 11:30, 22.12.2024
Чета и плача. И си взех книгата ви, всеки ден да имам по малко за десерт. Благодаря.