КОРАБ „ГЕО МИЛЕВ“, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ“

26.05.1992 г., Шанхай – кеят

Последен ден с чартьора „Корек“, след полунощ сме под егидата на БМФ. Тригодишният договор изтича на 22 юни, вероятно краткото предсрочие е в резултат на обстоятелството, че корабът сега е с празни хамбари, а няма време за товарооборот по прилаганата досега схема.

Капитан Манолов не на шега упрекваше в ниска навигационна култура китайските пилоти, които се качваха на мостика при маневрата за заставане на кей в Шанхай. Него вече го няма на борда, а според четвъртия помощник капитан сме се разминали с друг кораб само на една боя разстояние по наша вина. Дано до прибирането в България повече не чувам такива думи. Както обикновено, не знаем какво следва.

С новия радист седнахме в типична пристанищна кръчма и цели 7-8 минути никой не ни обърна внимание. Необичайно, но китайците няма с какво да ме изненадат. Изненада ме нещо, което не знаех: не всички руснаци са от Русия. Има студени екземпляри, презрително надменни, просто не долавям нито нещо руско, нито славянско в процедената през зъби реч. Йерархични  маниаци, щом разберат, че съм от изпълнителския, а не от офицерския състав, вече съм никой. Това в българските екипажи почти липсва, длъжностната характеристика не влияе на чисто човешките отношения.

Стомашни киселини измъчват Коко Градското. Ти как се справяш? Много просто, Градско, не кусвам гнусно тлъстия тас кебап. Карам на кисело мляко, сирене, маслини, цитруси, хляб и вода. От Коко взех стар вестник и се зачетох дори в обявите. Доскоро предприятията търсеха шофьори чрез обяви във вестниците, сега вече шофьорите търсят работа с обяви. Времена.

28.05. – 29.05.1992 г., Шанхай – кеят - рейдът

Не потръгна отплаването. Задръсти се охлаждането и към главен двигател, и към агрегатите. Бляк аут. Повече от 6 часа бяхме без електрозахранване. Инженерите така и не успяха да стартират аварийния дизел генератор, а това наложи извънредно действие. Без предварително мазане на лагерите, защото няма как това да стане ръчно, пуснахме агрегат и от там нататък подготовката за завъртане на винта. Това се смята за грубо техническо нарушение, но от немай-къде…

Очертава се плаване към България през Южна Корея, Тайланд, Сингапур и Малайзия. Твърде многоходова комбинация, но да видим. Новият чартьор е „Паноушън“, фирма със седалище в Сеул. В Шанхай палубна команда остана с човек по-малко. След инцидента в Хонконг Огнян се прибира с гипсирана ръка с Луфтханза през Сеул и Франкфурт до София.

02.06. – 03.06.1992 г., Поханг – рейдът – кеят

Южна Корея. Преди контрола на рейда се качи пилот и тумба проверяващи лица. Щателно обследваха състоянието на кухнята и особено херметичността на хамбарите. Предупредиха, че глобата за хвърлен предмет зад борд е 1000 щатски долара. Персонално. Вятърът носи мирис на димяща индустрия, но това няма нищо общо със сярата на Хънгнам (Северна Корея). Плажната ивица все още е „несезонна“. А от БМФ пристигна радиограмно задание за луди: спешно да „скрием“ изгорелия електромотор на товарен кран № 2. Правим размяна с номер  4.

Много са близо до порядките на Сингапур. Имат най-дългата работна седмица, но пипат спокойно и им спори. Товарят стоманени рулони, гледана от палубата, бригадата в хамбара сякаш участва в гимнастическа композиция. Докерите са в изрядно и еднакво работно облекло, подобно на регулировчик на автомобилно кръстовище един от тях не прави нищо друго, освен със свирка да дава начало и край на колективните действия. Никъде другаде по света на съм виждал такава организация. По кея пъпли специализирано хюндайче, което обезпрашава и обеззаразява местата, където е имало ръждив скрап.

Строи се ново хале, вътре е пукотевица, отвън корпусът свети от наскоро нанесена блажна боя. Тежки влекачи боботят наоколо. Огромно количество бетон и бодлива тел са вложени в огради, проточени на километри. Петролните хранилища са боядисани в защитния цвят на танкове. Ето го и модерния силует на християнска църква. Децата ме поздравяват с „Хелоу“ – твърде приятна изненада. Военен на портала пред комплекс – панелна конфекция. Зад оградната мрежа – люлки и деца. Вървя и по улици с еднофамилни къщи, преддверието представлява нещо сборно между магазин, аптека и книжарница, отзад се показват деца с играчки. Над всичко това постоянно бръмчи хеликоптер.

Според корабния агент, Югът е в квази война със Севера. Обясними са военните катери на рейда, облитащите хеликоптери, загражденията… Имам в запас не повече от 50-55 часа тук, разбира се, че проверявам какво мога да си позволя с фонда „и аз съм човек“. Срещу един долар мога да получа 60 местни вони. Само от любопитство се заглеждам в часовник, който в Сингапур би струвал 50-60 долара, а тук - цели 600. Изящна бижутерия, но един мъжки пръстен е по-скъп и от часовника. Паста за зъби – 7 долара, водка „Александър“ – 90 вони, а бирата – 100.

Сядам на бира с руски моряци, екипаж на кораб със седалище Владивосток. За последните 4 месеца 6 пъти са били в японски пристанища. Сега им предстои прибиране, време е да продадат „стоката“ – втора употреба коли и мотопеди от Япония. Очукана стока. Такъв е нашият живот, това не е оплакване или оправдание, просто звучи като признание. При тях изпълнителският състав получава 150 долара месечно. (Гася своевременно усмивката на съчувствие.) Попитали японски стифадор според него с колко години социалистическият свят е изостанал от Запада. Той не се поколебал:

- Навсегда!

А защо на кърмата на вашия кораб се вее знамето на Съветския съюз, вместо на Русия? Вдигат рамене с безразличие.

Между нашите моряци също има желаещи да купят коли, но в Южна Корея правилата са много различни от японските. Не е разрешено. Дори не е възможна покупка от руските моряци. Не сме в Египет, няма как да остане незабелязано, ще се намесят от митницата, глобите са по-тежки от тези 600-700 долара за старите хонди и нисани. Единствен вариант е прехвърлянето да стане на рейда, но това е прекалено сложно. А тук марката хюндай е нещо като униформа, невъзможно е да се види японски или европейски автомобил.

Добра вест с радиограма от Огнян: „Прибрах се благополучно. Желая ви щастливо завръщане.“

06.06.1992 г., Куангянг – кеят

Второ южнокорейско пристанище, направо каботажно плаване, почти както между Бургас и Варна. Рано сутринта гледах физзарядката на служители и докери, пълен всекидневно репетиран синхрон и от това колективно изпълнение повече ми замириса на Азия, отколкото тротоарната кулинария. Навеси за велосипеди и мотопеди край жилищни блокове. Модерни скулптурни групи в парковете. Полувисока архитектура, която не е в азиатски стил, това просто е нова Азия. Приятни мраморни настилки, тук мраморът няма нищо общо с показната разточителност на Севера. Едно от най-неуместните неща на този свят е опитът за сравнение между Севера и Юга. Достатъчно е човек да види лицата на семейните двойки във върволицата коли хюндай, почти задължително с две деца на задната седалка. Или пък, както никъде по света, толкова популярният автостоп, без знак че пешеходецът моли за това. Просто товарната кола спира и шофьорът с жест предлага на моряка с европейска физиономия да стигне по-бързо от портала на пристанището до близката цивилизация. Това са абсурди на север от демилитаризираната зона. Северът копира Китай от времето на Мао, а Югът е умалено копие на Япония.

И все пак незаличимият спомен, който отнасям от Южна Корея, е... грижата за дърветата. Специална, като за деца. Подпрени с 3-4 симетрично разположени бамбукови пръта. С бандажи от въже по ствола, замрежени с изрядна оплетка за групова защита. Зона на тайфуни, студове и химия, а зеленото трябва да стои здраво и право. Щом дърветата се радват на такова внимание, значи са налице всички условия да не се прегърбва човекът.

Нейко ДАМЯНОВ