КОРАБ „РОДИНА“, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ

04.02.1993 г., Варна – рейдът

Още по средата на януари си знаех жребия – „Родина“, 52 000-тонно чудовище, най-големият и най-тежкият за обслужване карго кораб в БМФ. И за машинна, и за палубна команда.

В рейдовата лодка бяхме заедно с контролата. Чиновниците се качиха по трапа, а ние, цял екипаж, останахме долу. Докато не приключи процедурата, никой от нас няма право да стъпва на палубата. Щом при качването чакаме, какво ли бързане ще бъде при слизането? Веднага се укорих за нелепото хрумване. Още не сме облекли работните дрехи, а до края на рейса има бездна от време.

Отново стягам за обитаване моряшка каюта, а в душата ми е пустош. Обичах корабите повече от жените, но от предишния мерак не е останало нищо. Първо инсталирам добрата стара и селективна „Селена“.

06.02.1993 г., Констанца – кеят

На борда е истинско стълпотворение. Главният двигател е с осем движения, но две от тях – седмо и осмо, са изолирани, така пристигна корабът. В Констанца, заедно с екипажа, дойде  ремонтна бригада. Тук е и представител на Българския корабен регистър. Българските командировъчни са доста по-евтини от заплащането на чуждестранни бригади. Движението във вертикална посока из машинното отделение е досущ като в осеметажна сграда. Асансьорната клетка си е на мястото, но подемникът не функционира, а е вършил добра работа през първите години от експлоатацията на кораба. Те и сега не са чак толкова много (от началото на 1979 г.), обаче, поне в машинното отделение, физическото остаряване изпреварва моралното.

Кучешката вахта от полунощ до 04,00 часа. Работи спомагателният котел. Два пъти ми звъни регистровият инспектор с оплакване, че духалото в каютата му не топли. Студено му е. Аз съм с едно одеяло. Ако искате утре да нямате – казва си длъжността с възходяща интонация!, оставете ме да измръзна. Нямам право да променям зададения параметър, отвръщам, котелът работи на автоматичен режим. Телефонът в централния пулт е дублиран със сирена, която звучи в цялото машинно отделение. Тичам през няколко площадки, за да чуя симптоматика като за пред лекар.

09.02.1993 г., Констанца – кеят

Изкарах си акъла. Цял ден работих с двамата фитери по шпила на бака, до обед нормално облечен, обаче слънцето ме заблуди, подцених чокойския студ и следобед карах по гащеризон и къса фланелка отдолу. Вече прибирахме инструментите, наведох се да взема бойния чук и… изправих се много трудно. Тежка нощ, сутринта с усилие се надигнах от леглото, облякох работната дреха и се добрах до централния пулт. Шефе, положението е такова и такова, по-добре е да бъда откомандирован овреме и заменен от здрав колета. Началството веднага уведоми корабния лекар, който, за моя изненада, възрази. Какво, станал, облякъл се и разговаряте долу в машинното отделение? Не, ще го излекувам.

Даде ми някакви таблетки и фелоран със заръка да не пестя, а да мажа с шепата. Продължих да се върша работата, но със забавени движения и придвижване като дебнещ котарак. На всеки следващ ден се чувствах по-добре от предишния, растеше и увереността ми, че ще се справя. Даже ме топлеха въздишките по тропиците, където дажбата за питейна вода не е достатъчна, но болежките са по-малко и по-леки. Наблизо застана „Капитан Георги Георгиев“. На собствен ход стигнах до палубата му и обратно, дори останах доволен от теста за годност.

С радиограма от параходството получихме обобщена информация за пиратските нападения през 1992 година: Бразилия, Филипини, Малайзия, Индонезия. Все повече стават страховете на море, а сме закърмени с любов към него.

На палубата кацат ята гугутки. Зимна жътва, разтоварваме пшеничено зърно от Франция.

14.02.1993 г., Констанца – кеят

Пристанището тук е по-голямо от порт Бургас и Варна, взети заедно. Рентгенова подозрителност на портала, която подминавам с професионално безразличие. Днес е неделя, вървя към православния храм „ Св. Петър и св. Павел“. Бях пред дверите му, тъкмо когато посрещаха първия архиерей. Потънах в многогласието на църковния хор, а восъчните пламъчета блестяха като еполети над раменете на смирено коленичилите миряни. Пристъпих няколко крачки, и свой, и чужденец в храма на Бога. Колко блага е душата на човек, чиито ръце са заети с отложената му шапка.

17.02.1993 г., Варна - рейдът

По настояване на регистровия инспектор бе свален елмеханикът Виктор Иванич. Украинец. Явно с квалификацията от времената на старата дружба от векове за векове не може да се справи с изгорелия елмотор на дизел генератор № 2. Дори по парланото бе подканен да побърза, лодката чака само него. Аз съм тук за експлоатация, а не за заводски ремонти, каза го с ненакърнено самочувствие и се загуби надолу по трапа.

19.02.1993 г., преход Варна – Ашдод

Ето ти възродителен процес и в морето. Със заповед от параходството вече не сме „Родина“, а „Дина“. Изглежда, кораб, който излиза от израелско пристанище, после не може да влезе в арабски порт. Поне по документи си имаме ново име. На мостика по двата борда, на бака и кърмата с блажна боя са заличени първите две букви на „Родина“. Какво би станало, ако се наричахме „Алеко Константинов“? „Леко“ или „Тино“?

20.02.,1993 г., Ашдод – рейдът

Много приятна изненада. Бях възстановил на 100 процента навиците си на радиослушател, когато попаднах на доста богата корабна библиотека. Веднага задигнах „Миналото“ на Стоян Заимов, „Ана Каренина“ на Толстой, „Пармският манастир“ и „Червено и черно“ на Стендал. Четиво за океана, след Израел следват пристанища на САЩ.

21.02.,1993 г., Ашдод – рейдът

Фалшива маневра за заставане на кей. Сървейорът не хареса хамбарите и – обратно на котва. Гледано от морето, не особено привлекателен пейзаж, не прилича на обетована земя. Прелитат американски самолети. Радиото се занимава с проблемите на пришълци – евреи от Русия и Етиопия. Оплакват се  от корумпирана администрация и нисък стандарт. Интересно, подхожда корабът, а не лодката, която дори не е мидена черупка пред 52 000-тонното желязо.

23.02.1993 г., Ашдод – рейдът

Времето вдига, дано не се наложи да бягаме от този открит рейд. Висим на 15-минутна готовност. По „Хоризонт“ чувам, че у нас предстоят чествания по повод 50 години от спасяването на българските евреи, а по местното радио приканват пришълците към решаване на жилищния проблем чрез банките – очакват ги рускоезични консултанти. А ние чакаме, позицията е 21-28.02., явно товарът още не е готов и домакините не бързат.

26.02.1993 г., Ашдод – кеят

Първи стъпки по обетованата земя. Не лошо градче с изобилие от варели-бойлери по покривите. И руска реч навсякъде по улиците, не съм допускал, че без да зная една дума на иврит, няма да имам езикови проблеми. Масивни огради и решетки, оръжие на пристанищния портал, също и по улиците. Военна психоза от първи поглед.

„Лудогорец“ отплава, пристигна „Веслец“, очаква се „Средна гора“. Ашдод се превръща в нещо като доскорошния Жданов, сега Мариупол, но за сравнение със старата руска линия и дума не може да става.

01.03.1993 г., Ашдод – кеят

Без да е пътешествието на живота, ето ме вече хаджия. Около 65 километра до Йерусалим и първото, което ми прави впечатление по пътя, е мемориал от войната през 1967 г. Новички танкове, непослужили на арабите. Люлки в детски комплекси с характер на малък военен полигон. Ето и сградата на Кнесета, която не е в Тел Авив. Нататък като на филмова лента пробягват витлеемската църква, храмовете с името на пресветата Дева, мозайки, фрески, мрамор, кубета… великолепие. И пътят към Голгота, запазил римския стил. Стълпотворение, както край пирамидите в близост до Кайро, но тук съсредоточено на значително по-малка площ. Полска група пее църковен химн в храма, а отвън се чуват шумните свади на араби. Луксозни автобуси се разминават на сантиметри от муцуните на лениви камили. Двамина от нашата група си разказват мита за Адам и Ева, но заместват ябълката с маслините на Гетсиманската градина…

Преди да се изправим пред Стената на плача, ни провериха за наличие на експлозиви. Бях на туристическа дистанция и посегнах към вътрешен джоб за химикалка, но на секундата чух на сантиметри от ухото си повелителното „Ноу райт“! Вероятно жестът ми е възприет като подозрителен от охраната, иначе точно тук човек би могъл да мушне в стената листче с кратко послание-желание, което според поверието отива директно при Всесъздателя.

И прозаичен финал на деня, всъщност денонощието. Сутринта сдадох вахта 04,00 – 08,00 часа, в микробуса ми ръмжаха, че заради мен се бави тръгването, след обед бяхме на трапа в 15,55 часа. Гащеризона и долу в машинното отделение до 20,00 часа. Да бях станал хаджия пешком, може би нямаше да съм толкова изморен.

03.03.1993 г., Ашдод – кеят

Националният празник. Никакъв знак, разбира се, можеше да се появи поне разноцветка на кърмата. Пред бака е кърмата на „Балкан“, новата надстройка е като кукла, но все пак - белязан кораб. Едва ли скоро ще заглъхне споменът за пожара и четирите жертви.

По местното радио чувам, че в дома си е нападнат и убит ветеран от Великата отечествена война, воювал от първите дни, стигнал до Берлин и оцелял по чудо. А „Мис Израел“ за 1993 г. е репатриантка от Киев. Обетованата земя не посреща всекиго с „Добре дошъл“.

В магазина мъжът зад щанда, вероятно собственик, пита бабката-репатриантка: „Маргарина хочеш“? Тя кима утвърдително. „Не забуду!“ и записва вересията в тефтер. По пътя към кораба ме последва куче. Не го поощрих с нищо, а то вървя редом с мен до трапа и щом ме видя да се катеря към палубата, залая  – дълго, обидено и безутешно. Щом съм му дал шанс повече от половин час да ме сподиря, без да го прогоня, значи приемам да му бъда стопанин. Муцунката му обещаваше такава преданост. Как да го помъкна със себе си през Атлантика? Навярно пропуснах един шанс в любовта. Мъжът се ласкае от вниманието на жена, а едно куче направо може да го разтопи.

„Хоризонт“ напълни каютата ми с атмосферата на тържествената заря пред Народното събрание. Представителна армейска част, президентът, „Срещан марш“, а тълпата дюдюка и скандира „Ос-тав-ка!“ В този миг на кораб „Родина“, прекръстен на „Дина“, се почувствах като отломка от едно изгубено поколение…

Нейко ДАМЯНОВ