КОРАБ „ОБОРИЩЕ“, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ

Надявам се и след този рейс да не оставя лошо име след себе си. Това не е самовлюбеност, просто искам вратата да остане отворена и за още един авантюрист от нашата гилдия, който би пожелал да тръгне по моята бразда.

Това са редове от дневника ми, воден на кораб „Любен Каравелов“ от 18.03.1987 г. до 02.01.1988 г. Бях напълно убеден, че съм преплавал последната си миля, но твърде скоро се наложи да побягна обратно към морето, вече не като авантюра, а като възможност. Три пъти бях преодолявал административните усложнения, три пъти бях „журналист с временна месторабота“, с три кораба на Български морски флот имах три дестинации – Западна Европа, Латинска Америка, Далечния изток.

Първи напуснах редакцията. Не беше лесно решение. Завеждащ отдел, член на редколегия… Ти луд ли си, нали тъкмо сега наистина ще правим журналистика, дивяха се колегите. Не, сега занаятът наистина ще се превърне в слугинаж, няма да участвам в това. И обърнах гръб на кипналия от страсти бряг.

12.10.1990 г., Азовско море, Мариупол – рейдът

От шести октомври съм в екипажа на кораб „Оборище“ – точно 10 години, откакто стъпих на борда на първия ми кораб „Пловдив“. И пак по същия начин – с рейдовата лодка, но този път не в Бургаския, а във Варненския залив. Гъсто населен с кораби на котва. Няколко души слязоха по трапа, няколко тръгнахме нагоре, междувременно веселяци от лодката ни взеха на подбив: „Абе вие нали бяхте  „Тодорище“, кога успяхте да станете „Оборище?“ Цели 21 години не съм бил в СССР,  тогава минах сухоземно през Лвов към Полша. А сега първото ми пристанище е Мариупол, наскоро възвърнал историческото си име. Да видим.

13.10.1990 г., Мариупол – кеят

Вятърът гони прахоляк по въглищарския кей. Тук все още, поне според плакатната агитация, „Наша цел - коммунизм!“. Покрай „Слава труду!“ чета и призиви за предсрочно изпълнение на поредната петилетка. В магазините, както и в българските, 2 - 3 хубави жени. Пиянки надигат бирени шишета по пейките пред сиво-сумрачни жилищни блокове и пикаят безцеремонно по не чак толкова дискретни ъгълчета. Събота. Шипшандлер няма да има, а се надявах, нямам капка концентрат в каютата си. Не ми провървя тук, а уж е любимият ми октомври. И след като нямам репортажни намерения, записките ми не са всекидневни.

18.10.1990 г., ТЕЦ Варна – кеят

Вече 4-5 дни съм хремав. Около спомагателния котел е жега, под вентилаторите – виелица. Дали тропикът ми понасяше по-добре, годините ли започват да ме натискат, или пък е от есента? За първи път на море изпитвам някакво неразположение. Каквото премета по пода в каютата и разни хартийки, събирам и хвърлям не в Черно, а в Азовско море. Все пак вид патриотизъм. Но към пластмасата имам специално отношение – никъде нищо зад борд.

23.10.1990 г., Мариупол – кеят

Есен. Азовско море е нервно, за разлика от Черното. Започвам да вниквам в порядките на руската линия: спринтьорски рейсове, докато отплаваш и вече си пристигнал, заставаш на кея, а на  информационното табло  вече свети тебеширено уточнение за часа на заминаването. Уловената в Азовско море риба отлежава в камера на хладилник и… се носи у дома. Едва ли само затова момчетата от Варна са повечето в екипажния списък. С Митю Гагауза от палубна команда се улучихме попътно към града, но интересите ни са различни и няма как да оформим тандем. Той предлага да седнем в питейно заведение и да се наквасим с водка. Не, не съм свикнал да закусвам по този начин. Шляя се в универмаг. Кротко изчаквам реда си на опашка пред кулинарен щанд и моля за бонбониера. Лелката поклаща глава, знак за отрицание, и мълчаливо разперва ръце. Посочвам лъскавите кутии на рафта над главата й. След пауза чувам процеденото с възмущение:

-         Это пустые коробки!

Странно, в Пловдив при толкова много дефицитки, между които прах за пране, шоколад не липсва, тук е обратното. Щом реалностите са такива, прибирам се на кораба с покупка за домашната пералня. На мен лично на кораба нищо не ми липсва, дразня се от висенето на котва пред Мариупол. От Варна дотук пристигаме за по-малко от три денонощия, а няколко дни чакаме на рейда, преди да застанем на въглищарския кей.

04.05.11.1990 г., ТЕЦ Варна – кеят

И в Мариупол, и тук винаги заставаме с ляв борд и заради пушилката не мога да отворя финестрина (илюминатора) на каютата си. Вечер пред телевизора в салета се навъртаме само „постоянното присъствие“ на кораба. Варненци нощуват у дома. Неписана привилегия. Внезапно се наложи да подготвим хамбарите за пшеница в посока Сирия. При предишен товар въглища покриването на новите изисквания се равнява на два хубави щорма. Аврал, след като силите на палубна команда не са достатъчни. Самостоятелната пристанищната вахта на мотористите вземат механиците, а ние слизаме в хамбарите. Както е известно, светофарът винаги може да бъде заменен от милиционер. Моряците приемат шегата ми, но не и корабните инженери.

17.11.1990 г., Варна – кеят

Край отворените хамбари мирише на зряло жетварско лято. Към края си е товаренето на пшеница за Сирия. Есенното Черно море пази почти монументално спокойствие, щормът е по площадите. На всички е ясно, че нищо не може да остане същото, но превъзбудата вече е масова психоза. Какъв преход ни чака при липсваща култура на промяната?

Нямам никакво намерение да се променям, въпреки че смених работата си. В машинното отделение на кораба, където работата е началник, виреят остатъци от йерархични казармени порядки. Има хора, които смятат, че им се полага да бъдат обслужвани. Не съм тук, за да варя кафета и да прибирам чужди фасове. С втория механик може би нещата няма да излязат от параметър, но с машинния боцман не виждам как няма да станем на кълбо.

Раздиплях по-топла завивка за напредващата есен, а във вълненото одеяло намерих отдавна скътан женски косъм. Каютата, в която живее моята самота, наистина се стопли от този мъничък знак за честите минути на някой от многобройните ми предшественици.

Кораб „Оборище“ е вече 23-годишен, прилична възраст за морски труженик. Моите са два пъти повече. Стареем, приятелю, може би Нептун ще се смили над есента ни.

На снимката: Моторният кораб „Оборище”, сниман в канадското пристанище Ванкувър на 10 септември 1969 г. Фотографията е от колекцията на Александър Симеонов.

Това са записки в дневници, водени 3414 дни на 13 кораба по морските трасета на света. От всичко 22 рейса най-дългият е 291 дни, а най-краткият - 37, тогава се наложи да стана пациент на хирурзи. Освен хроника за моряшкото битие на ход, в пристанище, на котва, тетрадките съдържат миниатюри, етюди, анекдоти, очеркови скици, радиограми. 

Нейко ДАМЯНОВ