КОРАБ „ОБОРИЩЕ“, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ

05.02.1991 г., Гибралтар – рейдът

На десния борд е бункеровчикът, а на левия  - лодката с техническия шипшандлер. Човек може да се зачуди къде точно е попаднал, екипажите на „домакините“ са предимно от индийци и африканци. Азиатците от лодката вече са усвоили нещо като аристократизъм, работят с дясната ръка, а в лявата държат кенче бира. Сапанът поема нагоре към палубата на кораба, а те ближат по няколко капки бира, не за хидратация, а за самочувствие, че бомбайската беднотия е на хиляди километри зад гърба им.

Имам четири часа на брега на тази испанска Англия. Това е най-цивилизованата скала в света, би трябвало да е европейският Сингапур, но приликите не са много. Не знам защо по тези няколко улички изобилстват таксита, които не са товарни. Сенници по тротоарите, летни ризи, открити бебешки колички… Скалата не пречи да ловя информационните емисии на „Хоризонт“, по изключение централният обеден бюлетин започна със сводката за времето. Страхотен студ, порт Варна – изток и запад – затворен. В момента социалната разлика е също като температурната.

06.02. – 19.02.1991 г., преход Гибралтар – Сиенфуегос

Под тежката облачност водите на Атлантика изглеждат пепеляво сиви. Едновременно се появиха саргасовите водорасли и летящите риби. Уви, пейзажът вече е съвсем в периферията на зрението ми. След 23 години служба старото корито „Оборище“ грохва. По трапа, който се спуска към тунела, имам чувството, че без усилие мога да си отчупя парче – толкова ръждясало, накипнало и натръпнало е желязото на степенките, сякаш то се държи за мене, а не обратно.

Моряците са из хамбарите, подготвят ги да приемат чували със захар, съвсем липсваща в магазинната мрежа на България. Ние с четвъртия механик Мирко лазим в тунела, възможно най-ниската точка, където може да допълзи човек. Смачкани сме от умора, сгънати на две, трети ден опипваме тръби и клапани, дишайки вонята на амоняк, сяра, масла, нещо гранясало. Раменете ми, особено дясното, ръмжат все по-предупредително. С Мирко се редуваме, ту на единия му се гади, ту другият почти припада. Студено ми е, оплаква се. Какъв студ, потим се на поне 40 градуса топлик? Пийни глътка вода, с нищо не мога да те стопля. Не, изпей ми нещо, каквото и да е. Въпреки голямата възрастова разлика и по различни причини и двамата сме затънали в униние. Той знае, че мястото му не е във флота, а бракът му е пред разпад. След 20 години в основния си занаят, чувствам се като казака Григорий Мелехов от „Тихият Дон“, загубил всичко в края на гражданската война. С тази разлика, че още в началото на митингуващата вълна на брега знаех, че съм загубил социалния си образ. Поемам подходящ мотив, протяжен и тъжен: „Тежък камък ми е паднал / мене на сърцето. / Люта рана ми отвори, / помрачи лицето.“

Попадал е в ръцете ми хималайският дневник на Аврам Аврамов, ръководител на националната експедиция „Еверест 84“. Пише, че там човек не може да се почувства дори мравка. Дали океанът е по-либерален от планината, след като тук, в тази корабна преизподня, се усещам единствено като миниатюрна точица от кастовото дъно на мравуняка – просто работник. Черноработник.

На два дни път от Сиенфуегос, почти в Карибско море, в полунощ хващам сутрешната емисия на „Хоризонт“: „Добро утро, уважаеми слушатели.“ У дома децата ми още не са закусили, а аз вече съм забравил вечерята. Шест часа разлика.

20.02. – 21.02.1991 г., Сиенфуегос – рейдът

Какво правят с тези момчета за 5 години в Морското, какви излизат някои от тях? Вторият механик, когото поне пред себе си наричам второто инженерче, опитва да налага казармено подчинение. Глава – каска, а вътре в черепната кутия вместо мозък има още една каска. Като нищо може да му хрумне, когато сме на ход, да прати човек в ресивера с противогаз и гребло в ръка да разкарва подбуталната каша. Засега все пак се задоволява с любимото си изречение: „Аз съм началникът тука, при мене е така!“ Засега се опитвам да пускам байпас, не е лесно, но нямам никакво намерение да се превръщам в новобранец.

Корабната лодка вози мераклии до валутния магазин на брега, но си спестих малкото приключение. Ще се разтъпча из града, когато застанем на кея, не е нито Гибралтар, нито Сингапур, че да му свалям шапка. Казват, че един мъж застарява, когато от две удоволствия избира онова, което ще му позволи да се прибере по-рано вкъщи. Какво да кажа за моряк, доста надвишил Христовата възраст, който пренебрегва възможността да стъпи на твърда земя, оправдавайки се пред себе си с физическа умора? Намерих си корабно удоволствие в този залив на делфини и сити пеликани. На здрачаване гледам как граблива птица виси неподвижно на 15-16 метра над водата, спуска се стремглаво, цопва като изстрел на малокалибрено оръжие, изчезва за секунди, после полита със сребърна лента в човката.

22.02. – 24.02.1991 г., Сиенфуегос – кеят

Локвите на кея миришат на петмез и ми напомнят детството, когато с часове се въртях около близката маслобойна фабрика и устните ми кървяха заради лакомото смучене на захарна тръстика.  След толкова години митингуване, Куба не можа да подслади живота си. Магазините са пустинно безлюдни, всъщност поради празните рафтове защо въобще са отворени? Мъжете и жените са еднакво семпло облечени, досущ като рядко преминаващите стари модели москвич. Опитах питието, което би трябвало да се нарича бира, но не успях дори да го преполовя. Направо на тротоарите са опънати въжета, имитация на ринг, пред шумна публика малчугани се боксират като петлета. Брадати мъже на фона на Сиера Маестра все още са емблема на миналото, което отдавна би трябвало да стане бъдеще. В Португалия на улицата ползвам обичайното обръщение „сеньор“, а тук нищо по-естествено от фамилиарното „амиго“ – от докера до полицая. Тази Куба е много различна от онази, която видях през 1982 г. Тогава тя бе Островът на свободата, обнадеждил цяла Южна Америка. Няма ги върволицата кораби от социалистически страни, главно от СССР, икономическият удар е умопомрачителен. И все пак кубинецът е по-добре от севернокорееца, може би единствено заради циганската си душа.

На кораба домакинът записва за сладък шипшандлер – всеки от екипажа има право да закупи почти на безценица един чувал захар по 46 килограма. Как да го затътря до Пловдив с влак и дали изобщо ще имам възможност да прескоча до вкъщи? Записвам се, разбира се, но моето полагаемо отива за Мирко. Понеже не мога да продам дефицитната стока по пазарна цена, във Варна ще се правя на американски моряк с ръце в джобовете.

Сутринта след нощната вахта ме събуди бълбукане. Изръмжах срещу себе си, че съм забравил отворен крана над мивката, станах и… цопнах във вода. Наводниха се всички каюти по канижела на левия борд, моята бе втора по поражение – вода до прага, кажи го 15 сантиметра. Аварийно вдигах чекмеджета и дрехи нависоко. При зареждане с битова вода, особено при обратен диферент (кърмата по-високо от бака), старият кораб пропуска отнякъде и тече най-много в каютите, близо до огледалото (лицевата страна на надстройката). Някога гледах на подобни инциденти като на поредното приключение, сега вече това е просто моряшка тегоба.  Преди отплаването се получи радиограма от параходството, че бройката „домакин“ се съкращава.

Значи започва се, но това е само началото.

Нейко ДАМЯНОВ

На снимката: Гибралтар