КОРАБ „ГЕО МИЛЕВ“, МОРЯШНИ ЗАПИСКИ

13.02. – 14.02.1992 г., Сурабая – кеят

„Каката“, която почука на вратата на каютата ми, беше крайно разочарована. Момчето, бившият обитател, вече не е на кораба, тук е мъж не в първа младост. Е, брадата ми още не е бяла къделя, но сребърните нишки изобилстват. В кратката котешка дрямка след обяда сънувах феята на моята младост.

По кея пъплят тежки камиони, возят дарове от джунглата, но проливният дъжд ги спря. Намеренията ми за излизане през деня пропаднаха. Сам вечерта по улиците не бива, опасно е. Таксито взема група от трапа, вози до дискотеката, после обратно до трапа. Не проявявам интерес, но и на главна палуба не мога да се покажа. И полицаят, и докерите веднага показват разбиращи посреднически усмивки. „Масаж“? Ясно, стока от първа необходимост. Така се случи, че едновременно екипажът псува и готвача, чиято кулинарна философия около екватора проповядва тлъст кебап, и втория механик за повредата на кандишъна. Жега, ето ти масаж, окъпан в пот като в собствен сос. Като че ли е по-малко бедствие през зимата да останеш едновременно без ток и вода.

Направих му уважение на Сурабая, не е мегаполис като Джакарта, но е вторият град на Индонезия. Архитектурно, поне централната част, не бих казал, че е съществено различна от столицата, пък и атмосферата е съвсем същата. Постоянно ме атакуват водачи на рикши, таксиметрови шофьори или продавачи на разни парцали – подреждам ги в низходяща градация. Пред някакво учреждение, агенция или институция церемониално свалят националния флаг, музикалната илюстрация наподобява звук на боцманска дудка. И тук автомобилното движение е ляво, както в Сингапур, но там то е част от всеобщия порядък, а тук е гърбица на хаоса. Вероятно се увличам. Сингапур е моят град на мечтите, в него се чувствам един от онези, които са постигнали хармонично общество, а Джакарта и Сурабая, първите градове на Индонезия, ме потиснаха, сякаш нищетата, духовна и материална, вече ме е постигнала.

15.02. - 16.02.1992 г., преход Сурабая – Самаринда

От остров Ява към остров Борнео. Всъщност – към индонезийската му част, която местните наричат Източен Калимантан. В машинното отделение е екваториална жега. Колко мили ми са сега снеговете на близките до Пловдив Родопи. Захвърлям „Летище“ на Артър Хейли, който ми звучи повърхностно, и предпочитам да чета стихове на Манделщам. Значи бреговите ми сетива са още свежи. Море Ява, с луна или без, това е най-голямото огледало, което отразява моята самота.

17.02. – 19.02.1992 г., Самаринда – рейдът

Първо пристигна джонка с докери. Качиха се по трапа с връзки живи кокошки. На борда се залепи шалан със сандъци махагон, развъртяха се автономните товарни кранове. На кърмата и главна палуба вече не може да се стъпи. Окупация.

След 24-часово дежурство, което вече съм сдал, имам денонощие почивка. Блаженствам с книга в ръка. Вратата на каютата ми се отвори, сякаш насилена от внезапен ураганен порив. Нахлу главният механик и ме гипсира с въпрос:

- Аве, кой ми е домашният телефон на мене?

За секунди осъзнах, че проблемът не е професионален, а битов. От канцелария на БМФ знаех номера му, поне три пъти говорихме по домашните телефони и уточнявахме пътуването за смените, той донесе на летище София документите ми и ми спести разкарване до Варна. Ето случай да му благодаря подобаващо. Отворих телефонния си бележник и написах на листче сакралните цифри. Шефа излетя нагоре по трапа да хване радиовръзката с Варна. И на него, и на себе си доказах, че журналистическите ми рефлекси са живи.

20.02. - 25.02.1992 г., преход море Ява – Малакски пролив

Превърнахме и морето в джунгла. Отпадат пристанища или котвени стоянки, чартьорът непрекъснато променя курса, изглежда, има проблеми със събирането на товарите. Морето гъмжи от островчета без признаци на живот край тях, само понякога ми се струва, че някое облаче досущ прилича на дим от комин. Пети ден блуждаем, няма как това да бъде каботажно плаване. Вече се настроих за регулярно моряшко битие. Петък – хапчето против малария. Събота – ритуално бръснене, т.е. почистване на лицевите части, така че да изглеждам с обгрижвана брада, вместо като запуснат орангутан. Неделя – тибетска закуска – макарони. Аз съм пас.

26.02. – 27.02.1992 г., Пенанг – рейдът – кеят

Ето че се озовахме тук, кътче от Малайзия. Навигаторите спорят в Малакския пролив ли сме, или вече сме навлезли в Андаманско море. Все едно, това са части от Индийския океан, който на изток от Сингапур прелива в Пасифика. Приятна гледка. Кръстосват фериботи, които приличат на двуетажни автобуси. Не съм виждал толкова интересен мост-магистрала през морето. За разлика от кораба, на ферибота съм пасажер с ръце в джобовете. Долната палуба е заета от автомобили и мотоциклети. Имам чувството, че късче от Китай съседства с кътче от Индия. Индуистки храмове, сякаш изникнали от филмите на Радж Капур. Скромни джамии в сравнение с арабския Изток. Просяците са значително по-малко, отколкото в  Джакарта, и само наличието им ми пречи да се почувствам като в Сингапур. Защото луксозното и модерното просто се допират, всъщност не съм в състояние да направя разлика между едното и другото. Направо ротердамско пристанище, аптекарски уредени контейнерни терминали. Дали и Малайзия ще се превърне в икономически тигър? Размърда се икономиката на азиатския Изток, дано и европейският направи същото.

29.02.1992 г., Белаван – кеят

Попресилих комплиментите за Малайзия. В Пенанг фиксираха час за отплаване и го просрочиха с малко повече от денонощие. От Сицилия през Гибралтар на север към Хамбург това в академичната Западна Европа е невъзможно. Само след 9 часа преход вече сме в северната част на Суматра. Единственото предимство да сме на кей, е, че се работи с пристанищните кранове, така че не ми се налага, заедно с четвъртия механик, да се катеря по корабните. Дотяга ми превръщането на кораба в магазин за дребен бизнес – главно цигари и секс. Всичко под ключ. Ограничавам маршрута си: машинното отделение – моряшкия салет – каютата. Иначе рискувам мимическата ми мускулатура да замръзне в расистка маска. А след Пенанг не ми се излиза в Белаван.

03.03. – 04.03.1992 г., Белаван – Джамби – рейдът

За съжалание чартьорът не се интересува от толкова близката Австралия. Спускаме се малко на югоизток и оставаме на Суматра. Позната картина – бряг няма, някак от нищото изникват докери и шалани. Човек остава с погрешното впечатлението, че наблизо има само 5-6 колиби и една дъскорезница. На повърхността на прозрачното море се появяват водни змии – твърде отровни според местните. По-любопитното, което споделят, е, че на брега имат проблеми с агресивни слонове, разсърдени от навлизането на човека в територията им. Конфликт на интереси – слоновете няма как да опазят дървения материал за корабните хамбари, който е по-ценен от бивните им. Какво да се прави, по времето на Батавия, старото име на Джакарта, и маринистиката на Джоузеф Конрад, тежко е било на моряците, а слоновете още не са налитали на хора. Вече започвам да броя дните не до края на рейса, а на чартъра, надявайки се да отплаваме към Средиземно море.

07.03.1992 г., Кетапанг – рейдът

Същото, както на рейда Джамби. Като две капки вода. Съвсем същите са и мазните манджи на кока, който намери блестящ мотив против недоволството, позовавайки се на мита за цар Мидас:

- Вие какво искате бе? Всичко, което кусате, да се превръща в злато? Бъдете доволни, че устите ви са пълни с долари, макар че на кораба сте лентяи, а на брега се перчите като работническа аристокрация. Получавате повече от лекаря и учителя, взети заедно.

Всъщност, донякъде приемам логиката му. Не ям мазнотиите, карам на хляб, сладко-безалкохолно-газираната миринда и кисело мляко. Но съм съгласен, че за да заприлича България на нормална държава, би трябвало лекарят и учителят  да са по-добре платени от моряка. Няма как да мечтая час по-скоро социалният рейтинг на занаята, който храни семейството ми, да слезе с няколко стъпала надолу. Ама каква аристокрация, Господи? Наскоро глобиха тенисиста Пат Кеш 10 000 долара за непристойно поведение по време на мач. За толкова пари трябва да снова с кораба около 3 и половина години по морските трасета, без да слизам.

Нейко ДАМЯНОВ