КОРАБ „СРЕДНА ГОРА“, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ

27.01. – 29.01.1994 г., Варна – запад,  кеят

На телефона бе инспектор Колева: Спешно ми трябва човек за „Средна гора“. Не съм в позиция нито да отказвам, нито да избирам или да се крия зад болнични. Стана ми криво. Много. Вече бях на шест кораба, а сега отивам на корито. Цървул в сравнение с 50 000-тонния „Родина“. По-добре да се бях върнал на него, отколкото на този галош. Някакви си 9000 тона. От серията малки японци, стъпвал съм на един от тях в Мариупол.

Ще заприличам на търкалящ се камък, който не хваща мъх. Със стъпването на борда настроението ми съвсем се смачка. Тъкмо когато и последната ми фибра жадува да бъде приласкана, наоколо е такъв неуют – миниатюрната каюта, желязото, пристанището. И на минутата трябва да изровя от неразопакования багаж гащеризон. Първата вахта.

30.01. – 04.02.1994 г., преход Варна – Хайфа

Докато бях на брега, декември и януари редуваха дни, подобни на пролет, есен, лято. Едва що тръгнах на море и в самия край Голям Сечко се подлюти. Черно море ни поудари като за репетиция, но след Босфора, там, където започва Мраморно море, се наложи да спираме. Нататък Егеят клокочи поради грозна буря. Тук е истински корабен квартал на Истанбул. Ще почакаме на котва.

В края на нощната вахта излязох да събудя колегата, който трябва да ме смени и да кара ранобудната от 04,00 до 08,00 часа. В 03,45 часа го заварих бодър и облечен. Изненада ме това пиянде. Гого, или Малкия меридиан, когото познавах от случайни срещи в Моряшкия клуб в Мариупол. На „Средна гора“ се държеше като нов човек. Сподели ми, че за първи път в каютата му няма капка алкохол. Сестра му, явно единственият авторитет за него, строго му заръчала докато е на кораба, да спре с пиенето, защото има предупреждение за уволнение, а случи ли се това, няма да има пари дори за хляб. Засега се съобразяваше със забраната.

- Мога ли да закъснея половин час? Утре ще дойда по-рано и ще ти го върна.

Съгласих се. След 35-40 минути той наистина слезе в машинното отделение и помоли за още половин час отсрочка. Навъсих се вътрешно. Гледаме се на метър един от друг. Новите ни гащеризони светят като фракове, но грозните железа наоколо напомнят, че не сме в Бъкингамския дворец. Отново се съгласих със салонна учтивост, макар че се ядосах на неумението си да отказвам. Този път той сериозно просрочи времето и се наложи да го търся.

Каютата му – отключена и празна. Полутах се из надстройката и го намерих превит на две да кърти аварийния люк на една каюта. Какво става тук, попитах? Една сюрия народ са вътре, отвърна. Сестра ми, зет ми и детето са се заключили. Не могат да отворят и се мъчат да ми пъхнат ключа през решетката да опитам отвън. Усмихнах се иронично, но следващият откос нелепости ме изплаши: Кога слезе главният механик? Защо на кей даваме морска вахта? Разбрах, че е извън мира сего, но в същия момент осъзнах, че и при мен нещата не са съм съвсем в ред – стоях пред собствената си каюта. Бързо отключих, а Малкият меридиан нахлу и извърши щателен оглед на теснотията. Тука са, сега им чух гласовете.

Натиках го в машинното отделение да си гледа вахтата, на котва сме, все пак, няма какво да се случи. Заех се с авариен ремонт на аварийния люк. Гого се върна и отмъкна ключа от моята врата. В каютата на четвъртия механик са, сега ще им отворя. След кратко боричкане му отнех металното късче и отново го завлякох в машинното отделение. Реших да не вдигам преждевременно тревога - дано се освести човекът. Лягам си, но в ушите ми плисна  фолкмелодия. Забравил съм да изключа радиото. Ставам. Не, изключено е, за всеки случай дърпам шнура от контакта. Пак лягам. Не може да бъде, съвсем отчетливо чувам: „Лиляно моме, Лиляно…“

Следобед, вече на ходова вахта, седим на сандъка до спомагателния котел с третия механик Стефо. Корабът е стара конструкция, няма ЦПУ (Централен пулт за управление) в помещение, защитено от шумотевицата на агрегати и главен двигател, но със свестен събеседник комуникацията всякак се получава. Има вест, че след Хайфа следва Солун, и Стефо се въси. Той предпочита 12-часовите преходи  Хайфа – Василико (Кипър). Докато отплаваш, и вече си пристигнал. Какъв моряк си, вземам го на подбив, знаеш ли какво е пресичането на океан от континент до континент?

Час преди края на вахтата се появи Гого, не е забравил, че има да връща време. Разменяме поздрави, нормално, но веднага след това ми даде да разбера, че е превъртял още една обиколка напред. Вторачи се в горната площадка и кресна:

- Махай се! Вън! Колко пъти ще ти казвам, че нямаш право да влизаш в машинното отделение!

И се завтече по трапа нагоре да прогони нахалното видение.

Третият механик поклати глава и ми погледна от упор:

- Трябва да си два пъти по-луд от него, ако му сдадеш вахтата.

Разчу се, че на едного от екипажа мястото му не е на борда. Неколцина се опитаха да приемат нещата откъм забавната страна, но последиците можеха да се окажат много сериозни. Малкият меридиан изключи електрозахранването на рулевите машини, което мигновено лишава кораба от управление и го превръща в играчка на вълните. Ако това се случи в теснините на Босфора – Боже опази! Ами ако му хрумне да задейства въгледвуокисната система?

Капитанът разпореди психарят да бъде изолиран в каютата си под денонощен контрол. Не зная как се стигна до решението надзорническата роля да бъде възложена на мен. Беше ми разпоредено да бъда неотлъчно с „пациента“. Поех го сред островите на Егея, със задача да го предам на медицинските власти в Хайфа. Така на ходови режим, без Гого и без мен, машината остана с двама мотористи, които преминаха на 6-часова вахта по два пъти в денонощието.

Тръгна размяна на поток от радиограми между кораба и Транспортна болница във Варна с указания как да бъде обгрижван болният човек. Лекар на борда няма. Посъветван бях да му дам приспивателно. Скрих се зад авторитета на сестра му и казах, че тя се е обадила веднага да бъде имунизиран против грип. Безропотно прие две таблетки по пет милиграма диазепам. Не му подействаха. Още две по пет. Също без ефект. И още две по пет. Натъпкан с 30 милиграма диазепам, Малкият меридиан бодърстваше като след три силни кафета. Добре, дайте му сто грама коняк, предаде се консултантът от Варна. Заспа и не мръдна повече от 10 часа. Паузата прекарах между просъница и бодърстване на стол до него.

Надявах се, че след толкова сън мозъкът му ще се върне в реалността. Нищо подобно. Свикна с присъствието ми, седеше си кротко, потеше се и нонстоп мърмореше срещу близките си, които тарашат апартамента му, докато го няма. Изглежда, в живота на този самотник липсваха други ценности. Само веднъж между нас прехвърчаха искри. Вдигнах от стол омотано на кълбо одеяло и го хвърлих на леглото, а той кресна:

- Полека, ще ги утрепеш! Не виждаш ли, че бебетата са вътре, три са.

- Стига си се правил на луд. Само едно е – отвърнах със самочувствието на изпечен шарлатанин.

Съгласи се мълчаливо. Случая „Малък меридиан“ си обяснявам така. При опита да се въздържа от употреба на алкохол организмът му не издържа на терапията, превъртя и го споходиха халюцинации с гласове и видения. Но Господ го пощади, в краката му не хукнаха мишки, а му се привидяха бебета.

Едва ли някога ще забравя очите му. Прилъгвах го да вземе таблетка, понеже е много болен, а той ме изгледа критично с най-трезвите очи, заставали срещу мен, и заключи:

- Ти си по-зле от мен. Виж се колко си блед.

Заприличах му на братчетата на Гаврош. Щом не ми достига вътрешно зрение, ще повярвам на лудия.

На кея в Хайфа чакаше линейка.

Нейко ДАМЯНОВ