КОРАБ „СРЕДНА ГОРА“, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ

05.02. – 08.03.1994 г., Хайфа – Солун – Хайфа

Уж евреите почиват в събота, а застанахме на кей от ход, веднага след контролата отвориха хамбарите и вдигнаха пушилка. Някакъв циментов завод закъсал за клинкер. Появи се слабо място в подготовката ми за рейса. Към Далечния изток винаги носех резервни снимки, а сега за издаване на пасо (разрешение за временно пребиваване, което върви заедно с моряшкия паспорт) – нямам. Взех „заем“ от колегата Румен, технологията „моментна снимка“ ни прави почти еднакви. Номерът мина. Формалност.

И на кораб “Родина“ не бяхме като екипаж за манастир, но тук изобщо няма юзда. Към Солун при около 4 бала вълна един от рулевите, когото наричат Доктора, направи главата и започна да замеря със столове четвъртия механик в моряшкия салет. При това в присъствието на капитана. Сега палавникът спи, а палубният боцман му носи вахтата. И друга странност забелязвам. Помощник-капитаните ходят по-изцапани от механиците, но съм учуден повече от себе си. Мия си зъбите с минерална вода от дажбата. Нямам фикус за поливане, пък и тропиците са далече. Вече десетина дни в каютата ми се кипри цяла каса с кока кола, която няма кой да начене. Опитах употребата й с паста за зъби. Бива.

Чужденец съм се чувствал на много места по света, а в Солун ме споходи нещо ново – отчужденост. Вървя край представителни сгради, под нозете си усещам стара култура, но… Това вече е умора на сетивата. Най-приятна ми беше гледката при влизането на кораба в пристанището. На кея с багажа при нозе чакаше новият колега, пратен като смяна на откомандирования поради болест от Хайфа. Две ръце повече – тъкмо навреме.

Защото бояджилък съм виждал на всички кораби, но това на „Средна гора“ прилича на аврал. Участват всички от машинна команда, лично главният механик дирижира кампанията с четка или валяк в ръка. Човекът се надява, че след като началството види как светят железата, ще му отпусне още един рейс преди пенсиониране.

При връщането в Хайфа застанахме на кей, но не се качи контрола. Около 21,30 часа в каютата ми нахлу човек с такава скорост, че едва се удържа да не се пльосне по очи. Цивилен представител на митницата. Видя кашон без капак и направи опит да се гмурне в него. Това е моят голям куфар, обяснявам с подчертана ирония. Това наистина е мастербокс за 50 стека цигари, но в момента предназначението му е за работни дрехи. Неканеният гост се изниза разочарован. Глутницата митничари ни събра в офицерския салет и предприе обиск на всички каюти. Готвачът Митко „изгоря“ с 25 картона Асос, дърводелецът Вальо – с 12, и Доктора – с 6. Много над разрешения един картон в каютата. И на всички наложиха еднаква глоба по 850 долара, плюс конфискация на стоката. Но не последва официално донесение до БМФ за митническо нарушение, което би означавало уволнение и на тримата. Понасилихме моряшката солидарност и всички от екипажа дадохме по 20 долара, общата сума на равни дялове получиха потърпевшите. Бледа компенсация на загубите, все пак нещо като утешителна печалба от лотария.

Хванах края на руската линия, когато от каймака бяха останали последните капки. Закъснях и за еврейската. Години наред момчетата тук са правили прилични удари от марфа (незаконна търговия) с алкохол и цигари, но сега вече сме нарочени. Властите дори предупреждават, че може да забранят посещенията на български кораби в местни пристанища. Дотам едва ли ще се стигне, вероятно ще ограничат количествата за покупки от шипшандлер. Все ще остане нещичко за фонд „и аз съм човек“, макар при повишени рискове.

След още един скоростен рейс до Солун отново сме в Хайфа. Изкачих хълма Кармел и се оказа, че градът не е само това, което се вижда от рейда. Отвъд билото той се простира широкоплощно. Особено приятно е, че растителността доминира над архитектурата. Може би зеленото и построеното е реми само в Свещеното място на бахаите. От няколко мили в морето то взема очите с блясъка на златно кубе. Вървя по керамична настилка сред екзотична растителност и причудлива архитектура. Приказно е. Може би от подобно кътче в предбиблейски времена са прогонени Адам и Ева. Сега тук справедливост въздават млади, добре сложени мъже – охранители от Лагос.

Присламчих се към рускоезична туристическа група. Разтварям се в нея мълком, и както всички – бос, без чадър и фотоапарат. Бахайството възниква на територията на днешен Иран през 19-и век, основоположник е Бахаулла. През 20-и век то вече се смята за една от световните религии. На хълма Кармел е духовният и административен център на бахайската вяра. Тук е Универсалният дом на справедливостта, наричан още Световен и Вселенски. Приятно ми е да чуя, че нагоре по хълма в бъдеще ще има съвременна версия на висящите градини на Семирамида. Успях да поговоря с екскурзовода. Руски евреин, който вече 20 години е в Хайфа и няма нищо общо с бахаите. Похвали моя руски, като не пропусна да подчертае, че съм бил длъжен да го уча, но деликатно не забеляза жонглирането с падежите.

Машинният боцман падна лошо в един от хамбарите, подхлъзна се и се изтърва от една от степенките на трапа, добре поне това, че се случи ниско долу. Пристанищните кранисти редовно издънват пайола (пода) на хамбарите, веднага избива вода от баластните танкове. На борда няма фитер, единственият квалифициран заварчик е боцманът. С отбрани псувни прие неизбежността да залага живота си, в случая с моя помощ. Тъкмо приключихме и прибирах инструменти в работилницата, чух телефона. Сам съм в машинното отделение, отзовах се. Шефът е на питие с Румен, иска да му занеса ножовката, защото спорят дали реже при ход напред или назад. Впрегнах се здраво, но вместо да му откажа, занесох я. Така я стоварих на масата, замалко да им потроша чашите. Размяната на остроти беше неизбежна. Попитах би ли желал така, както съм по гащеризон, да стърча като паж до него и да му доливам питие? Докачи се на чест и дори се остави последното изречение да бъде мое. Не разбрах в чия полза са решили спора, но шефът лично върна ножовката на мястото й.

Ходовата вахта ни превърна в АГ отделение. Караме с памучни тампони в ушите – старото корито няма помещение, защитено от високите децибели. Вид преимущество – по-малко приказки, по-малко ежби. Слухът ни има нужда от защита и извън машинното отделение. Около Хайфа ехтят учебни стрелби. Окупираните територии кипят. Бомбени атентати из Обетованата земя. Зад всеки ъгъл, от всеки автомобилен багажник, около всяка сграда дебне дулото на омразата. Какво стана с живота на нашето поколение? Уж войната е студена, а сякаш мощен разлив на Мисисипи събори старото и го отнесе по течението на времето. За да започнеш отново и отначало, трябва не толкова младост, а поне малко да си американец.

В момент на униние добра вест ме накара да скокна вътрешно. Следващият товар клинкер корабът ще вземе от Варна. За първи път българско пристанище  не ми е крайна, а междинна дестинация. Не съм в Далечния изток или запад, само след около месец и половина – освежителна пауза в България.

13.03. – 14.03.1994 г., Варна – запад, кеят

Може би ще мога да скокна за една нощ до Пловдив? Не става, защото това е кораб-самосвал, само 32 часа на кей, нямам време за обратния влак. Така че поех дежурството, а колегите от Варна се разбягаха към дома. Като единствена компенсация успях да се обадя на сина си, студент в София, който рано сутринта бе в каютата ми. За няколко часа. Пак е нещо. При многомесечните отсъствия няма такива екстри.

Едва отплавахме, и се наложи да хвърляме котва във Варненското езеро. Спешно трябва да слезе радистът поради смъртта на баща му. Докато се качи смяната му, минават няколко часа. И нова котва преди навлизането в Босфора. Вися, увесил нос на бака. Униние след кратката среща със сина ми. Самотата ми е бреме? Нима вече не мога да понасям най-естественото си състояние? На брега живях задъхано, спринтьорски, пестях минутите, сега пилея време и икономисвам американски центове. И не мога да се упреквам заради завистта към колегите от Варна. Прибират се на кораба, а по лицата им личат следи от нацелувано безсъние.

18.03.1994 г., Хайфа – кеят

За разлика от Варна, тук имам няколко часа свобода. Човекът на портала вежливо предполага:

- „Принцеса Виктория“?

Не, нямам нищо общо с акостиралия наблизо круизен красавец. В паспорта ми пише „Средна гора“. Черноработник съм като кораба си.

Нейко ДАМЯНОВ