КОРАБ „ОБОРИЩЕ“, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ

18.11.1990 г., преход Варна – Тартус

Отново преминавам през Босфора в посока Егея и после пак на изток, само че този път не към Далечния, а към Близкия. Пък и новата тарифа на задграничната валута не е стимул да се губиш към Японско или Карибско море. Не си струва за един долар разлика на ден да се потиш около Виетнам или Куба, вместо не по далеч от Средиземноморието. Любопитството ми към света е непокътнато, макар че нямам никакви илюзии в запас. В каютата ми вече няма пишеща машина, замених я със селективната „Селена“, чиито къси вълни ловят радиостанции от половината свят. Пред кораб „Оборище“ са открити световните морски трасета, а моят живот стана по-камерен и от каютата, която обитавам. Но имам ДЕЦАТА и Доларите.

22.11.1990 г., Тартус – рейдът

В машинното отделение на „Каравелов“ месеци наред ме задушаваха притесненията на новобранец, че поради недостиг на знания и неопитност нещо ще ме изненада и ще изпадна в нелепа ситуация. С техниката на „Оборище“, японската направа, свикнах от раз, но като гледам каква безпомощност излъчва Мирко като четвърти механик, дошъл направо от Морското, напусто са били тревогите ми. Ще се справи момчето, напредва бързо. Би трябвало да мирише на казарма, но нищо такова няма в него. Най-сладка ми е цигарата, когато димим заедно. Често чувам, че няма никакво намерение да потроши живота си по корабите, може би дипломата му на инженер, специалист по корабни машини и механизми, ще му върши работа и на брега. Освен дипломата, другата му придобивка е ранният брак. Изневиделица поради отпускарски секс. Момченцето му е вече на годинка и отгоре. Понякога отронва с въздишка и недомлъвка: „Рано си отрязах главата, ама…“ Не питам ще го бъде ли младото семейство?

12.12.1990 г., Тартус – кеят

Карам „музикална“ вахта 16,00 – 20,00 часа, сирената непрекъснато вие. Шефа няколко пъти ми звъни по телефона, все пак не издържа, макар болен, лично се донесе в машинното отделение. Какво става? Нищо особено, шефе. Заседяхме се тука, техниката също нервничи и плаши с фалшиви сигнали. В параметър сме.

Няма я голямата колония от български специалисти, между които имаше пловдивчани. Нямам никакви контакти с докерите. Или съм на вахта долу, или спя преди вахта, или се шляя из града. Спокойно кътче Сирия. Няма ги вече политкомисарите с ранг първи помощник-капитан, няма забрана да се излиза поединично. Тартус е същият. Много деца и бременни жени.  Мъже си подхвърлят зарчета, чаткат с броеници и пият чай. Обикалям многобройните златарски магазини. Посъбера ли долари, ще зарадвам домочадието.

13.12. – 22.12.1990 г., преход Тартус – Варна – Южний

Уж беше чартър, щяхме пак да товарим пшеница за Сирия, хвърлихме котва на рейда Варна, доста хора се уредиха да хванат лодка към брега и само те извадиха късмет. Бях в групата. Събраха ни на пожар и тръгнахме да броим последните рубли из Черно море. Урея от Южний за Италия или Белгия. А може би се отбихме до Варна само заради смяната на капитаните? Надявах се товарните операции да продължат поне 7 - 8 дни и да закача малко от Коледните празници у дома. Като компенсация, за една нощ във Варна, в началото на Лукановата зима, бях нещо като малък Крез. Срещу три кутии цигари „Асос“, покупка от моряшки шипшандлер, получих добра ресторантска вечеря и нощувка в стария хотел „Мусала“. Времена, времена…

23.12.1990 г., порт Южний – рейдът

Първият сняг. За момент ми заприлича на небрежно разпиляна урея по палубата. Не смея да помоля елтехника Ванко да поправи осветлението над миниатюрната масичка в каютата ми. Все още не мога да се почувствам титуляр на мястото си, внушавам си, че съм тук временно, почти като снега. И както в оборотно жилище – никакви подобрения.

24.12.1990 г., Южний – кеят

Алкохол – само в символично количество и по служебен повод. Винаги може да бъда обвинен, че съм направил нещо погрешно, или не съм направил нищо, защото съм пиян. Какво като е Бъдни вечер. Дано никога повече не се връщам тук.

28.12.1990 г., преход Южний – Гибралтар

Късно следобед напуснахме порт Южний. За пристигане или за отплаване е времето преди Нова година? Точно преди 3 години на този ден се завърнах с „Каравелов“ след 9-месечен далекоизточен рейс. Бях ли щастлив? Не помня, но сега със сигурност зная, че не съм, не само защото не зная къде отивам.

29.12.1990 г., преход Южний – Гибралтар

Докосвам с длан корпуса на хидрофорна помпа сладка вода, също както челото на малко дете. Добре е, ако не е горещо. Може би от всички кораби на БМФ единствено в машинното отделение на „Оборище“ може да се прочете бележка, която започва с „моля“ и завършва с „тенкю“. Мирко, разбира се, може да има много да учи като механик, но има на раменете си глава, а не каска. Мъжете, школувани в технически дисциплини, измерват нещата само „от“ „до“, дори когато категориите са абстрактни. Хуманитарните науки обикновено търсят логика извън параметъра. При техниката гъделът от добре свършената работа е доста по-слаб, отколкото при хуманитарните дисциплини.

30.12.1990 г., преход Южний – Гибралтар

Млъкна телевизорът в моряшкия салет. Работеше с нормална картина в СССР, а сега, в обсега на италианската телевизия, не ще. Палубният боцман се престраши да помоли капитана да даде временно апарата от неговия кабинет, на което чул в ответ: „Да ми гледате мъдете“, и се хванал за съответното място. На направена глава - толкоз от Кърканото Коце. Кретени има не само в казармата, не липсват и по етажите на екипажните списъци.

01.01.1991 г., преход Южний – Западна Европа

Мъртва вълна, тежка като маврудово вино. Тъмносиня океанска люлка. Моряшко време. Навръх Нова година машинният боцман събра спявката на уиски. Почерпи за премежде. Не заради празника, а защото направи дупка на главата си в работилницата – някаква частна работа в неработно време. В последния работен  ден на старата година служебната радиограма извести, че няма да спираме в Гибралтар, а следващото пристанище е Бордо или Хамбург. На брега винаги знаех къде отивам, но ориентирите ми бяха Чирпан – Сливен – Карнобат. Сега свиквам с Матапан – Пасеро – Гибралтар.

06.01.1991 г., преход Гибралтар – Бордо

Вече се знае, че позицията е 10 януари, порт Бордо. Океанът клокочи, а Бискаят ври. Отново плаваме обратно на юг към Гибралтар. Вместо да се скрием на рейда на някое пристанище, барото предпочита бягство назад. Рулевите се шегуват, че на мостика има радар, който струва колкото кораба, но Кърканото Коце няма дупе за две пари. На пода в каютата си заварих паднала каса с минерална вода. Девет бутилки по 1,5 литра, огромна загуба.

08.01.1991 г., котва край южния бряг на Португалия

Най-дългото бягане в живота ми. Почти от най-северната точка на Португалия, чак до най-южната. Скатахме се тук, да не повярваш, че това е същото море. Кротко плискане на водата край кораба, летят нощни птици. Населените места на брега са осветени ярко, дори облаците над тях изглеждат специално осветени.

09.01.1991 г., Атлантик, преход към Бордо

След около денонощие на котва отново поемаме в посока север. Сдадох нощната вахта, излязох от банята и случайно се видях гол във финестрина на каютата. Моментално се запешкирих. Боже, на запад океанът е пустиня, бих могъл да бъда видян само от брега на Северна Америка, ако земята е плоска. Що за атавизъм, инстинктивно да се „преоблека“ като Адам, осъзнал голотата си след грехопадението.

На снимката: Тартус, Сирия

Нейко ДАМЯНОВ