ЛАТИНОСЕРИАЛ С КОРАБ „БОТЕВ“
24.06.1982 г., порт Мариел – кея
Прекрасен подарък от представителя на БМФ в Хавана капитан Царков. Екскурзионен ден. И както пътуваме през зеленото ел кампо (поле) към столицата, забелязвам, че над палмите летят лешояди. Оказва се, че бидейки истински естествени санитари на препечената в тропика земя, изтребването им в Куба е забранено със закон.
Първа спирка – парк „Ленин“. Делничен ден, без неделното стълпотворение, което събира тук половин Хавана. За първи път виждам гора от бамбук. Деца яздят понита, „летят“ със самолети, имат железница… Амфитеатър, чиято сцена е сред водна площ. Нощем със светлини и пеещи фонтани със сигурност е феерия. С участието на Алисия Алонсо тук е поставяно „Лебедово езеро“. През юни миналата година българи и кубинци засаждат в парка 13 кралски палми в чест на 1300 години България.
Сан Франциско де Паула, предградие на Хавана, е задължителна дестинация. Тук е „Каса де Хемингуей“, „Финка Вихия“, „Ла Вихия“ или просто Наблюдателницата, където именитият писател е живял 20 години. Наистина райско кътче, превърнато в музей. Казват, че всичко тук изглежда така, сякаш стопанинът е излязъл за малко преди минута. Малшанс. Не ни допускат поради ремонт, заради щети, нанесени от ураган.
Затова пък да попаднем в „Ла Бодегита дел медио“ и да опитаме мохито, любимото питие на американеца, няма пречки. Стените са изподраскани от хиляди саморъчно подписали се посетители. И фотоси с автографи на знаменитости: самият Хемингуей, Чарли Чаплин, Салвадор Алиенде. Писателят е имал слабост и към дайкири, което се сервира в „Ел Флоридита“.
В рамките на разрешената свободната програма, с набора Матю влизаме в местенце, което все пак ще нарека сладкарница. Предлага се само сладолед, заедно с чаша вода. Честна дума, услади ми се повече от мохито. Супер! Повторихме поръчката.
Компактната група тръгна към бар „Тропикана“ с автобус № 22. Претъпкан „Икарус“ с млад тъмнокож шофьор, чиито музикални импровизации съперничат на наши естрадни „звезди“. Автобусът лети в приспусналата се тропическа вечер, а момъкът ловко използва волана и като тимпан. Постепенно запяват и поне половината пасажери. Музикална Куба, всеки момент всеки е готов да пее за себе си и за всички и винаги намира слушатели. В пеещата навалица съм притиснат до млада сексбомба, чиято близост разширява ноздрите ми, но тази тъмнокожа шведка не обръща внимание нито на песента, нито на… мене. Шофьорът прави извънредна спирка, отваря предна врата и с жест на диригент кани българската група: “Тропикана“! Благодарим, а млада кубинка с дете за ръка променя посоката си и ни води точно пред входа.
Посрещат ни чаша ледена вода, дъхави хлебчета с вкус на купести облаци и миниатюрни блокчета великолепно краве масло. Предястие. Наоколо е пищен тропически декор, загатнат с дискретно ефектно осветление. Все още е рано за шоупрограмата и в опита за класическа интерпретация на Шуберт дори неопитното ухо долавя леки примеси от ритъма на пачанга. Нямам толкова фина музикална квалификация, подсказката е на третия помощник. Интелигентно момче, моят фаворит в екипажа.
Време е за спектакъла. Пред оркестъра се спуска завеса от… тропическа зеленина. От десетки дюзи фучат бели облаци. Прииждат отвсякъде, и от въздуха, Господи, какви бедра под костюмите от пера. Миниатюр на хаванския карнавал. Цвят, движение и ритъм. Това е фантазна реалност или, може би, реална фантазност. Не, това не е канкан, а канканкаскада. Редят се стил след стил: испански, индиански, африкански. Тела, по-гъвкави от трепетлики и по-стройни от кралски палми. Душата се освобождава от всичко друго, остава само приказна еротика, въздишка и безтегловно плуване някъде из безкрая. Все пак успявам да забележа, че тъмнокож и бял танцьор по различен начин интерпретират афроритъма. Генът си е ген. Само в „Тропикана“ тумба моряци могат да онемеят, буквално, за час и половина. За първи път съм влюбен в 100 красиви жени едновременно. Преживях нещо като платонически оргазъм.
И след такава нощ те очаква легло, пустинно просторно за моряшка самотност. На гърба ти се покатерва котка и дращи с нокти половия глад…
25.06.1982 г., порт Мариел – кея
След обед съм на миниатюрния сал, този път не във въздуха, а на вода. С Емо боядисваме в зелено фашата под водолинията на десен борд. Какво изпитание е неподвижното тропическо слънце, изгряло днес специално, за да кацне на темето ти и да нагрява желязото на корпуса. Ни лъх не дъхва. Ако от палубата не спускат вода, припадъкът е неизбежен.
Това са записки в дневници, водени 3 414 дни на 13 кораба по морските трасета на света. От всичко 22 рейса най-дългият е 291 дни, а най-краткият - 37, тогава се наложи да стана пациент на хирурзи. Освен хроника за моряшкото битие на ход, в пристанище, на котва, тетрадките съдържат миниатюри, етюди, анекдоти, очеркови скици, радиограми.
Нейко ДАМЯНОВ
