КОРАБ „ОБОРИЩЕ“, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ

27.05.1991 г., Латакия – кеят

Служебната радиограма, получена преди отплаването от Александрия, се оказа почти на 100 процента вярна. Прибиране във Варна, товар за Тартус. Но се озовахме в Латакия, главното пристанище  на Сирия. И за разлика от ориенталската мудност на Египет, заставаме на кей като в западно пристанище – от ход.

Поне пред себе си минавам за познавач на Сирия. Първото ми желание е да си припомня острия вкус на цигари „Угарит“ по името на града, процъфтявал тук 15-16 века преди Христа. Сега зад кърмата на „Оборище“ е кораб със седалище Мурманск, от чиито хамбари разтоварват кубинска захар. Тричленната охрана е с калашници на гърдите. Преди малко повече от два месеца ние докарахме от Сиенфуегос същата много дефицитна стока във Варна, но соловият охранител бе с пистолет на кръста. В кобура. В Латакия има военноморска база на СССР, но не поради това срещам, както навсякъде, руски моряци. Новото е, че за първи път чувам от тях да се идентифицират по различен начин: „Мы из России. Боря Ельцин лучше Горбачова“!

04.06.1991 г., Латакия – кеят

Урея за арабско пристанище, това означава на кораба съвсем да се притъпи миризмата на масла и мазут. Не стига вонята от хамбарите, ами докерите опикаха палубата. Даже не си дават труд да насочват лангата към морето. По-уютно се почувствах в ресивера.

„Оборище“ е от серията големи японци на БМФ, 13 000-тонен с двутактова машина, неизбежна е теснотията в цевта на Дебелата Берта, както наричам ресивера, затова пък замърсяването е малко и макар на колене и лакти, почистването върви сравнително лесно. Имам неприятен спомен от същата процедура на кораб „Каравелов“, строен в Херсон (СССР), 13 500 тона. И още едно сравнение, понеже имам опит от работа в рудничарска галерия. Тя по-скоро прилича на танцувален салон.

Някаква закъсняла климатична аномалия, далеч на юг в Сирия спя с две вълнени одеяла.

09.06.1991 г., Латакия – кеят

Както обикновено, с нищо непредизвикан и неочакван инцидент. Часът е 18,15, на вахта съм от 16,00 до 20,00, но в момента вечерям в моряшкия салет. Не съм нарушил нищо, такава е практиката в пристанище и не е мое хрумване. (На ход четвъртият механик слиза в машинното отделение, за да може вахтеният механик и мотористът да вечерят, а работещата машина да не остава без надзор.) Влезе вторият механик и дискретно ми каза на ухо: Върви долу, капитанът бушува, че вахтеният моторист не му отговаря по телефона, не признава, че аз съм там, иска да чуе тебе. Слизам, за да чуя, че 15 минути не съм си на мястото, той вписва отсъствието ми във вахтения журнал на мостика и ми връчва записка за откомандироване. На собствени разноски, разбира се.

Не ми остана време да изчисля разходите. Автобус от Латакия до Дамаск, самолет до София, влак до Пловдив. Още преди да сдам вахтата, по телефона се обади главният механик:

-         Просто работи спокойно – и затвори.

Преди около месец в Александрия капитан Кърканото Коце ме завари в радиорубката да печатам информационния бюлетин под диктовката на радиста. Направи малък скандал, че нямам право да пипам корабно имущество, зачислено на друг. Добре, вече нямам пишеща машина в каютата си, не ми и трябва, но ме озадачи така дребнаво проявявана неприязън. Зная, че съм бялата врана в екипажа, която няма как да се слее с пейзажа, но освен за машинния боцман и за № 1 в екипажния списък се превръщам в черна овца. Черно и бяло. И отново ме бодва недоумението защо не хванах волана на такси и сам да си бъда началник на брега, а избрах кораба с многоетажна йерархия? Като небостъргач над мене. Значи е надделял инстинктът на наемника. Единствената ми собственост, при това движима, е москвичът, дали с него бих могъл да посрещна потребностите на четиричленно семейство? Нямам самочувствието на стопанин. Стопанин е бил баща ми, наследил от баща си 25-6 декара земя. Поколението, което с камшици беше подкарано към колективизацията на ТКЗС. Направо социална кастрация. Сега камшик е икономическата принуда нашето поколение да се връща към частната инициатива. Демокрацията тръгва с познат социален проблем: богатият се страхува от бедния, бедният – от безработния, безработният – от гладния, гладният – от просяка.

И за да забравя инцидента, който натъпка главата ми с тягостни мисли, обещавам си винаги, когато съм на вахта 16,00 – 20,00 часа, в пристанище или на ход, да вечерям след като напусна машинното отделение и си взема душа. Но не успях да заспя преди сутрешната вахта 04,00 – 08,00 часа.

17.06.1991 г., Азовско море

Три часа преди котва на рейда Мариупол късите радиовълни озвучиха каютата ми с прекрасно предаване, посветено на незабравимата Марина Цветаева. На Запад голяма поезия създадоха самотници като Емили Дикинсън, а на Изток - такива, чийто живот бе превърнат в трагедия. Като Цветаева.

18.06. – 23.06.1991 г., Мариупол – рейдът

Отново, както преди има-няма три месеца на рейда Херсон, висим в неизвестност. Заложници сме в потайностите на социалистическата икономика. Тия от пристанището не са чували за нас и не знаят защо сме тук. Навремето в Куба, и то по време на световно първенство по футбол, всъщност по телевизията се нагледах на кулинарни курсове. Опитваха се да приучат жените на всекидневно готвене, вместо да превръщат дажбите в скоростно приготвяна сухоежбина. Тук попаднах на уроци по лингвистика. Централната телевизионна програма „Время“ върти реклами и специални предавания, в които се чува „бизнес“, „акции“,   „аукцион“,  “мениджър“… Руският език, така пригоден към интонацията на „Вперед“, „Со мной“, „Товарищи“, „От имени и по поручение“… се обогатява с пазарен лексикон.

Колегата Оги, от години навикнал с часовникарския ритъм на контейнеровозите, за първи път е на трампови кораб. Нервничи, избива го на уртикария. Въглищарите пристигат и си заминават, ние се въртим около котвата. Съжалявам Оги, сега е време да прочетеш „Бесове“ на Достоевски, но на борда заглавието липсва. Препоръчах трудотерапия по самоинициатива. Хванахме се да направим привлекателен кът площадката около циркулационната помпа на бойлера. Ръжда, миниум, блажна боя… Видя ли бе, че с потно чело напрежението в черепната кутия спада.

Петдесет години от Великата отечествена война. Гледам покъртителни документални кадри – поклон до земи, но съвремието няма как да скрие невоенната разруха.

Нейко ДАМЯНОВ