КОРАБ „СИЛВИЯ“, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ

09.06.2013 г. – 07.08.2013 г.

През зимните месеци, когато привечер късият ден потъне зад Родопа планина, а по двата бряга на гребния канал в Пловдив блесне пунктираната линия на осветлението, пълна е илюзията, че всеки момент ще се зададе акостиращ кораб.

От видението ме откъсна подскачащият в джоба ми GSM. Приятелско обаждане от Варна. Морска фирма събира кадри от БМФ, формираме здрав екипаж, идваш ли? Спокойно мога да твърдя, че моето „Да!“ изпревари въпроса. Заседях се на отегчителния бряг, готов съм пак да яхна махалото накъдето и да е. Но не става за два дни, не стигат и два месеца: опреснителни курсове, явяване на изпити, сертификат, моряшки паспорт, здравно освидетелстване.

Варна – запад, кораб „Силвия“. Първата изненада е много приятна – безвахтен режим, което означава, че след края на работния ден в 17,00 часа си свободен да организираш времето си до сутринта както намериш за добре. Втора изненада – главният двигател е четиритактов. Винаги досега съм обслужвал двутактови машини. Сменям приятно младо момче, което ме разведе из машинното отделение и ме въведе в новите ми задължения. Два часа след стъпването ми на борда вече бях сигурен, че съм попаднал на правилното място.

С главния механик се познавахме от 9-месечния далекоизточен рейс на „Каравелов“ през 1987 г. Разбира се, че годините са ни променили външно, но той, бившият втори механик, си е все същият добряк. Единствената новост в професионалните му навици е пластмасовата кофа с  бележник, химикалка, стиска пакли и връзка ключове, която му служи като работна чанта. Освен нас двамата екипът включва втори и трети механик, елтехник, фитер и още един моторист.

Но през първата нощ в новата каюта спах малко и лошо. Около два часа след полунощ ме събудиха стенания, хлипове, междуметия и неразбираемо бълнуване. Изплаших се. От колегата ме дели тънка талашитена преграда, поради която достигащите до мен леко приглушени звуци стават по-грозни. Дълго време бях в недоумение дали се касае за здравословен проблем, налагащ да се намеся и помогна с нещо. От болезнения монолог успях да отделя неколкократното и несвързано употребявана дума „развод“. Житейска драма. Никой с нищо не може да помогне.

С колегата сме по цял ден заедно, често ангажирани с една и съща работа. Добър специалист, свестен човек, коректен партньор – какво повече? Паузите със запалена цигара сближават, довери ми болката си. Семейство с отдавна отраснали син и дъщеря, в което изневиделица и съвсем неоснователно се появява ревностна параноя и нещата отиват на разпад. Логичното няма връзка с патологичното. Нямат полезен ход, но той знае това, а тя – не.

Те ти булка, Спасов ден – 25 юни е Международен ден на моряка, обявен за такъв през 2010 година. Значи Международната морска организация едва е дочакала да напусна БМФ, за да добави и моряците в празничния професионален календар. Лошо няма, но при сухия режим на „Силвия“ почерпката е подсладена минерална или трапезна вода, т.е. шербет по избор. Шегата е на готвача.

С рулевия Боби се сприятелихме светкавично. Първото нещо, което правя сутрин, е да изляза на палубата и да вкуся глътка морски вятър. Заварвам го, уловен за леерите, да тананика популярен мотив на братя Аргирови. Свикнахме, вместо „Добро утро“, да ме посреща със „Силвия, Силвия, ти си в моя сън.“ На което отвръщах, също с вокал, „Утрото ли днес ми каза, че ме чакаш вън?”. Ведрият човек до тебе е нещо повече от утринна ведрина.

Без да е вписано в длъжностната ми характеристика, като служебно задължение ми е вменено да отговарям за прибирането, съхранението и сдаването на пластмасовите отпадъци. Всякакви, сред които преобладават бутилките от минерална вода. Нищо зад борд! На специална преса мачкам наличностите, превръщам ги в 25-26-килограмови бали и ги предавам на екослужбата в следващо пристанище. Но що за отпадък са гадните фасове: пластик, хранителен или хартиен? Продължаваме да ги хвърляме на рибите.

Случи се необичаен рейс. Само едно навлизане в Азовско море до Бердянск и едно посещение на турския порт Самсун. Нито едно преминаване на Босфора. Повече от месец бяхме каботажници между Одеса и Южний. В случаите, когато кораб с голямо газене не може да акостира в съответното пристанище, значителна част от товара се прехвърля на по-малък съд. Такава роля се падна на почти 13 000-тонния „Силвия“. Цели пет пъти приемахме концентрат в морето, за да го поемат след това пристанищните кранове на Одеса. Бях изненадан, че мощните плаващи кранове носят марката „Либхер“, досега я свързвах само с пловдивския завод за хладилници.

Откритието Одеса! Не приех скептицизма на млад таксиметров шофьор, който се изказа неласкаво за града. И все пак това е Одеса, възразих. Не, не, беше Одеса, вече не е. Явно нямаше предвид броя на населението.

Приятно ми беше да се шляя по улиците, да се заседявам край паметника на Пушкин или да наблюдавам грамадната опашка от желаещи да се снимат на стола на великия комбинатор Остап Бендер. Но морска Одеса, това е Потьомкинското стълбище, станало известно на света с изумителния епизод във филма „Броненосецът Потьомкин“. Сякаш самотната детска количка с бебе в нея продължава да препуска по нанадолнището, сподиряна от полицейска стрелба. Но, и без внушенията на екранната сцена, панорамата е възхитителна. С поглед от приморския булевард надолу се наблюдава танцуването на акостиращ или отплаващ круизен кораб, чиито подрулващи устройства могат да го въртят като детска играчка. Застанал в подножието, нагоре виждаш само гребените на 192 стъпала – внушителен параден вход от морето към града.

Още едно откритие. Попадам на православен храм, на чиято външна стена е изписано: „Господи, услыши молитву мою: на всю жизнь в любви с тобой.“ Спирам и усещам в душата си полъх на смирение. Това вече ритуализира излизанията ми в Одеса. Слизане по Потьомкинското стълбище, заседяване на някоя от площадките по обратния път, минута мълчание пред църквата. Към кораба минавам по мост, по чиито парапети влюбените са заключили стотици катинари. Металът хваща ръжда, дай Бог любовта да е заключила завинаги спомена за първите трепети. И вече пред самия вход на пристанището – халба пиво на разлив.

На рейда пред порт Южний приемаме газьол от бункеровчик. Вместо 22 тона дадоха само 11 и въртяха брояча с въздух. По-добре да бяха изкарали калашниците, за да се знае, че това е обир. И цял ден разправии, телефони и протестни писма… Да бяхме загубили време и заредим от Истанбул, може би щеше да ни излезе по-евтино.

Единствено затруднение в машинното отделение предизвика задръстването на мазутния сепаратор. Наложи се демонтаж на тръбите под него и поради мястото ми по веригата надолу сред плетеницата от тръбопроводи мазутената каша се изсипа върху мен. Новичкият ми оранжев гащеризон завинаги промени цвета си. Но за моя изненада, не бях забелязал, че между главния и втория механик се утаява още по-тъмна чернилка. Една сутрин чух произнесена пред всички странна квалификация: „Без мен ти не можеш да подкараш тази машина.“ Което, разбира се, не може да бъде вярно, но означава, че следващия път в сменния екипаж ще има друг втори механик. Странен човек, наистина добър специалист, от когото научих много неща, но педант-пурист, много държеше машинният дневник да се води не само на технически, но и на книжовен български език. И заедно с това след датата 9 май беше написал „День победiь".

Сутринта в салета заварих група усмихнати читатели. На стената се мъдреше стихоплетство с преамбюл: „Като не спите, за да ядете денонощно, поне си чистете празните чинии и не бъдете прасета, корабът не е кочина.“

Г Л А Д Н О Т О   П Р А С Е                                                                      

Бродиш посред нощ из кораба пуст.                                                            

Дебнеш  момента никой да няма и всички да спят.                                          

Вечно гладен сън не те хваща.                                                                              

Търсиш в хладилника с едничка надежда,                                                         

щом аванта има няма да пропуснеш                                                                    

и в лакомо плюскане ще се впуснеш.                                                                     

Отваряш и почваш да мелиш бясно, на корем.                                                           

Авантата ти не изпускай,                                                                                          

че вкъщи и помен от нея няма да има.                                                                 

Яж, яж свиньо, наяждане нямаш,                                                                           

ама я се огледай.                                                                                                         

Тук не е кочината, в която си мислиш, че си,                                                      

прасенце българско!                                                                                                     

Плюй си на петите и дим да те няма,                                                                         

че който е гладен, ако те хване,                                                                                   

ще има живо е…ане!!!                                                                                                   

Нямаш наяждане, нямаш угода,                                                                           

ставаш прасе за сеир на народа.                                                                                 

Ако ти е приятно да бъдеш свиня,                                                                              

иди си в кочината и рови там колкото искаш….                                                      

Ако от този стих нищо не си разбрал,                                                                       

на сутринта може да си забременял!

Тук проблемът „лакомия“ е силно хиперболизиран, в основата са непочистените чинии, а това е допълнителен ангажимент на готвача. Обаче той няма капацитет за такова поетическо висине. Кой би могъл да бъде авторът? Имам предположение, но не мога да споделя подозренията си с никого. Нека бъде проява на анонимния екипажен гений. Малко ли е да се види толкова колективна усмивка?

Прибираме се след точно 60 дни. Навремето, когато бях в БМФ, дори не можех да мечтая да се кача на контейнеровоз, където сменните екипажи се въртяха през месец и половина, но графикът им беше пренапрегнат. Сега съм удовлетворен напълно. Неведнъж ми се е случвало да се уверя в далновидността на законодателя Мърфи, според когото нещо, което започва зле, завършва още по-зле. Ето че има изключения, напълно е възможно нещо, което започва добре, да завърши още по-добре.

Нейко ДАМЯНОВ