КОРАБ „ОБОРИЩЕ“, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ

25.02. – 18.03.1991 г., преход  Сиенфуегос – Варна

Откритият Атлантик ни посреща с откровена тунджа, вълната удря на борд тежко натоварения кораб и финестринът ми често остава под водата, но все още не чупим курса. Ставам за вахта, а леглото ми прилича на тепих, все пак печеля по някоя точка в борбата с Морфей. В моряшкия салет заварвам само камериера Григор, който вместо с „Добро утро“ ме посреща с псувни срещу 1300-годишната история на България, защото заварил три счупени чаши. Погром!

Първият ми социален спомен от детството е парцалената топка и футболните битки в махалата. И ето ме сега, мъж в години, не на зелена поляна, а върху зелените плитове на долната площадка – подритвам топка парцали и обирам локвичките масла. Като видях как се срина Куба след срутването на социалистическия лагер, плаша се за посоката на България и не само заради икономическа немощ. По-лошото е, че се превръщаме в общество без ценности: идеите, институциите, добродетелите и животът дори вече струват колкото парцалената топка в краката ми. Да го дострашее човек да слуша новините на „Хоризонт“. Престъпността вероятно расте с темповете на поскъпването на живота.

Майна, аз не съм трети механик, а горивен механик. Той отговаря за горивата – газьол и мазут – наличност, сепариране, разход, но обгрижва всяко кътче на машинното отделение и пипа с вещината на опитен техник. И свестен човек. С него вече бяхме ритуализирали началото на вахтата от полунощ до 4 сутринта. Чух обичайното:

-         Майна, аз отивам до тоалетна.

Това означава пауза от половин час. Време за разсънваща цигара. Не че нямам кибрит в джоба, но по-сладко ми е да запаля, като нажежа до червено парче електрод на шмиргела. Позабавих се в работилницата, но ме стреснаха удари на желязо о желязо. Машината агонизира. Инстинктивно се спуснах по трапа към централния пулт и дръпнах рейката на нулева позиция. Тишината ми се  стори оглушителна, няколко секунди ми трябваха, за да чуя, боботенето на дежурния агрегат.

Първи се появи горивният механик с още незапасани гащи.

- Не знам какво стана, Трети.

- Стара история, Майна.

Оказа се, че без да е известна причината, понякога се къса болтовата връзка между  носовата и кърмовата част на разпределителния вал, центровката се разпада и става това, което стана. Събра се цялата машинна команда, воглаве с шеф механика. Подмяната на болтовете стана сравнително бързо, при все още топъл мазут в магистралата машината запали от раз. Само не разбрах защо във вахтения журнал не бе отбелязан авариен стоп и ремонт.

Свалям му шапка на машинния боцман за уменията, той беше водещата фигура в нощното приключение, този път публично. Иначе не позволява да гледам какво прави и как пипа, да не би да „купя“ нещо от занаята му. Психика от края на 40-те и началото на 50-те години, такова е било поведението на заводските майстори през ранния социализъм. Някои стругари са работели нощем.

От Куба до Гибралтар на два пъти бяхме медийни герои. Националното радио чрез своя кореспондент от Варна осведомява обществеността за движението на кораба, т.е. в коя точка на океана и на колко дни път от пристанището е чаканата от цялата страна захар. Е, при толкова много брегови липси, единственото преимущество на моряка е в отсъствието  на битови проблеми. През целия Атлантик чак до Гибралтар не видях нито един кораб, а пейзажа с остров Мадейра, най-големия в архипелага, просто проспах.  Денем в океана вече спя по-добре, отколкото нощем, може би защото тъмнината е по-страшната бездна. И само веднъж на линията на хоризонта ме зарадва надничащо облаче – като корабно платно.

Но на нас не ни липсва захар и не само затова не бързаме. Навремето борбата за символичната „Синя лента“ при най-скоростно пресичане на Атлантика е означавала бързина, повече бързина. Сега работата за зелените американски гущери просто настоява за бавно, ако може още по-бавно. Командировъчни пари, плаща се на ден.

Mare nostrum, Нашето море, но за древните римляни, за нас е Средиземното. Малко италианска телевизия, специално за моряци. Тия от Апенините като че ли се интересуват предимно от спагети и цици. Сутринта „Хоризонт“ успокои българските слушатели, че захарният кораб напредва според очакванията. След което съобщи, че вятърът носи песъчинки, които се сипят по улиците. Излизам на  палубата, заприличала едва ли не на плажна ивица – пясък под стъпките ми. Ясно, подарък от Сахара, който споделяме със съотечествениците. Тичам при радиста с молба  чрез Варна радио да съобщи, че ние, освен захар, караме към България и пясък. Не мога да направя това без разрешение на капитана. Така и не го получи, препоръчано му било да не се занимава с глупости. На мене ми докривя, но се разсърди Малкият Бискай, ветрената фуния под Апенините между Сицилия и Гърция. Щормова обстановка право по носа, правим не повече от 6-7 възла. Все едно преходът свършва.

19.03.1991 г., Варна – кеят

Маневра за заставане от ход, като в западно пристанище, разтоварването на захарта започна минути след контролата. Но телефонната връзка с Пловдив пресече радостта ми.

-         Тате, баба почина.

Майка ми. Научавам 44 дни след смъртта й. Получих право на един ден между два нощни влака. Закъснели надгробни сълзи.

28.03.1991 г., Херсон – рейдът

Трети ден висим тук с пилот на борда. На външния рейд спряхме, за да изкачаем (изхвърлим) варненския баласт и да приемем местен. Водите на Черно море стават все по-чернобилски, няма как да пристигнем с баласт от Рилските езера.

20.03.1991 г., Херсон – кеят

Величествена река е Днепър, но първото ми впечатление от борда е висока сграда със „Слава партии Ленина!“ Град с казармена архитектура, облик на укрепен лагер, необявено военно положение и усилени патрули. На пропуска на пристанището униформената служителка, след като разгледа българските паспорти, ни поздрави за това, че сме най-миролюбивия народ в света. Интересно признание. Телевизорът в моряшкия клуб включи изявление на Горбачов, а лицата на местните веднага излъчиха нещо наежено. След минута-две младеж на не повече от 20 години стана и угаси приемника. „Правильно поступил“, поощри го женски глас под одобрителните погледи на още неколцина. Една епоха си отива, а новото предизвиква повече опасения, отколкото оптимизъм. Затова пък тук с Оги, колега моторист, направихме 15 рубли наистина моряшка вересия. Нямаме днес, ще платим утре. Не зная дали това може да ни се случи другаде някъде по света?

01.04.1991 г., котва на Днепър

Товарът – платен. БМФ е платило таксите за пилот, кейово място и т.н., сметките са уредени още на 27 март, но ето че втори ден висим тук. Инфлот не знае какво става. Икономика по първоаприлски. Но Оги изчислява, че губим по 1000 долара, които в по-доброто старо време можехме да докараме от разни игри по руската линия. Лошо, излизаме от историята на флота. От кърмата гледам преминаващите лодки. Информационна дупка, „Селената“ се тресе от смущения, в Сиенфуегос през хиляди мили доста по-чисто ловях радиовести, отколкото тук, само на няколко стотици километра от България. И все пак така, както ми е писвало от бряг, на море още не ми се е случвало.

04.04. – 05.04.1991 г., преход Херсон – Варна

Петдневното пленничество на натоварения кораб свърши. Вероятно бяхме заложници  в сложна игра на национално ниво. След толкова години платоническа любов, плаша се да си помисля какви уроди могат да се народят. Тези дни без всякакъв национализъм наричам: Днепър Гибралтар да стане! По-лошо е, че все по-здраво ме върти рамото, и колкото по-надясно отивам като манталитет, толкова повече работа възлагам на лявата ръка.

06.04.1991 г., Варна – рейдът

Да го дострашее човек да доближи български бряг. Котва хвърлихме малко след полунощ, а още преди обед се разхвърча перушина. Дойдоха смени на втория механик (слава Богу), радиста и камериера. За съжаление – и на четвъртия механик Мирко, само той слезе по мерак. Разделихме се със здрава мъжка прегръдка.

Нейко ДАМЯНОВ